Преди 30 години – на 13 юни 1988 г., Дончо

Преди 30 години – на 13 юни 1988 г., Дончо ...

Мореплавателят Дончо Папазов: Ванга ми каза, че съм белязан от Бога.



Преди 30 години – на 13 юни 1988 г., Дончо Папазов завършва самотната си обиколка на света по Невъзможния път. Тогава той е посрещнат като герой в Аржентина. През какви перипетии трябва да премине мореплавателят, какво е да си сам в мрака на океана, какво е ял през тези 164 дни – за всичко това разказа Дончо Папазов в интервю за в."Труд".

– Дончо, на 13 юни направихте курбан в Царево. Всъщност тогава се навършиха точно 30 години откакто преминахте сам по Невъзможния път. Мечтал ли сте през годините да повторите пак обиколката на света по този път и защо го наричат така?

– Не мога да го повторя, защото вече съм почти на 80. И без това минах Невъзможния път доста стар – през 1988-а бях на 50. Много е труден за минаване още веднъж. Казва се Невъзможен път, защото никой не беше го минавал. Така е прието да се нарича предизвикателството да се обиколи света в южните полярни ширини, наречени още „ревящи” 40 градусови ширини, на юг от трите носа – нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн. Преминах през този път зимата, когато денят е само 2-3 часа. Нямах двигател, нямах осветление. А курбана го правя, защото два пъти ме преобръщаха 25-метрови вълни – мен и лодката „Тивия”. Благодаря на съдбата, че както винаги, ме грее една щастлива звезда отгоре, и се отървах.

– Сънувате ли още тези огромни вълни?

– Никога не сънувам. Аз съм от тези чукундури, дето не сънуват или по-скоро не помня какво съм сънувал.

– Какво си спомняте за тези ужасни моменти, едва ли са се изтрили от паметта ви?

– Оооо, този ужас се разправя много трудно. Първо, преобръщането стана след като няколко дни имаше ураганен вятър. Което означава, че въобще не бях спал. Когато се преобърна, на яхтата й паднаха капаците и тя се напълни с вода. Дни наред трябваше да изгребвам вода от лодката, за да оцелея. Спомням си, след като вече бях свършил, направих връзка с радиолюбители – можех да мисля, но не можех да говоря от преумора. Няма край на човешките възможности – много преди това съм изпитвал себе си. Трябват малко воля и да не се даваш. Безсънието е страшно нещо, то е като наркотик – вдъхва много кураж и започваш да вземаш идиотски решения. Всичко е въпрос на тренировка, разбира се. 20 години се бях готвил за Невъзможния път с всичките си експедиции преди това.

– На кои места стана преобръщането на „Тивия”?

– В Тихия океан. Първото беше по-тежко – случи се на 19 април 1988 г., а второто стана месец по-късно, точно преди нос Хорн.

– Това занимание е доста трудно. Днес обаче със съвременната техника подобно плаване сигурно би било полеко?

– Има много хора, които плават с по-други цели. Това наистина е много екстремно и трудно занимание. То не е до смелост, а може би е до настройка. Има много добри ветроходци и качествени хора, които разбират. Освен това сега е сравнително по-лесно, защото има джипиеси, а тогава трябваше да се оправяме със секстант (уред за измерване на ъгъла между слънцето и точка от хоризонта) и да действаме като в старите времена. Преди мен по маршрута е минал само аржентинецът Вито Дюма през 1942-а, но той е спирал на 6 пристанища. Аз бях първият, който го измина, без да спира. Това беше една амбициозна цел, мечта на поколения ветроходци. Моята голяма мечта беше нос Хорн и като минах оттам се разплаках…

– За колко време изминахте маршрута?

– Това бяха 164 дни в самота и борба със стихиите. Аз тръгнах от Буенос Айрес на Нова година – 1 януари 1988-а, и завърших на 13 юни в 13 ч. и 13 минути пак там. – Как ви посрещнаха в столицата на Аржентина? – Направиха ми удивително посрещнане. Като пристигнах, бях много изтощен и влязох с яхтата в голямата река Парана – на 180 мили от Буенос Айрес. Дойде един военен кораб и аз помислих, че съм направил някакъв гаф. Застанаха мирно, смъкнаха флага и тогава разбрах, че това е в моя чест. Викаха, кряскаха нещо, разбрахме се, че съм добре и се оттеглиха. След това дойдоха още три военни кораба и пак същото. После още два и един друг кораб, натоварен с телевизии, журналисти, дори и българи имаше. Оказа се, че идват в моя чест, за да ме ескортират до Буенос Айрес. След това разбрах, че са пуснали и техния най-известен крайцер „Розарио”. Той е свещен за аржентинците, защото пръв влязъл в битката срещу англичаните за Фолклендските острови.

– Трудно ли беше усещането да стъпите на твърда земя след половин година на яхтата „Тивия”?

– Не знам как съм се чувствал, но на другия ден вестниците там излязоха със заглавия, че съм изглеждал като мъртвец със запазено чувство за хумор. Трудно ходех, подкрепяха ме, не помня колко интервюта бях дал, но в дните след това в цял Буенос Айрес ме поздравяваха със „Здрасти, Дончо!”. А то им е лесно – Санчо, Дончо… (смее се). По време на плаването бях отслабнал с 36 кг. Три месеца след края му най-големият им вестник излезе с четири страници изследване, в което психолози и лекари описваха цялата тази работа с мен.

– А храната – какво ядяхте по време на тези 164 дни?

– Бях на свободна храна – имах български консерви и сушени плодове. Ако си мислите, че съм ял риба – не познахте. В живота си никога не съм хващал риба и не съм убивал зверче по-голямо от хлебарка. Е, ако трябва да оцелея, сигурно бих си хванал, но не ми се е налагало. Имах дълги години харпун, но никога не съм го използвал и не съм стрелял с него.

– Имахте ли късмет с времето?

– Никакъв. Имах 14 дни много гаден вятър. Повечето от половината от времето вятърът беше над 6-7 бала, а за онези случаи с 25-метровите не ми се говори. В началото ми се счупи двигателят, имах слънчеви батерии, но те спряха, защото настъпи полярната зима и полярната нощ. Имах друг вид батерии – цинк-въздух. Те също не можеха да се преборят. Това ме принуди да живея едва ли не като животно – студ, тъмнина, вечно мокър, дори не можеш свещда запалиш – така изкарах последните три месеца. Радиолюбителите на Нова Зеландия даваха 24-часово дежурство. Сигурно стотици, ако не хиляди души ме следяха. Аз нямах и електричество, пазех го и казвах само: „Окей съм.” Помня, че докато се оправях от първото преобръщане не бях спал една седмица. Имах връзка с България, но бях много нещастен, защото не можех да говоря. Говорът ми беше блокирал от безсънието и не ми течеше мисълта. Онези кой знае как са се притеснили…

– Какви са неудобствата на живота, когато си сам в океана?

– Много са. Нощем например е невъзможно да се преоблечеш или да спиш в пижама. Много е студено, а трябва често да излизаш. От чаршафи се отказах, защото бързо се мокрят и държат хладно. По време на Невъзможния път се завивах с едно родопско одеало и отгоре разгъвах два спални чувала. При слънце и малки вълни изкарвах всичко на палубата да съхне. В спокойно време ми помага четенето – носех около 200 книги и така имах избор.

– Срещахте ли по пътя други кораби, които да ви дават сигнали?

– Не. Единствено пред нос Хорн по радиото се свързах с един аржентински кораб. Там така се шашнаха, че през зимата обикалям сам. Казаха ми „локо” – значи луд, и капитанът ми предложи да дойде и да ми донесе закуска. Говорихме с него по телефона. Аз обаче веднага отказах – та нали целта ми беше да направя този Невъзможен път без никакви контакти. След като минах нос Хорн, някъде към Аржентина минаваше български рибарски кораб. Поздравиха ме, махнаха ми. Това са корабите, които съм виждал за тези 164 дни.

– Мракът нощем в океана сигурно не е много приятен, особено, като си сам?

– Да, мракът беше черен, по-черно няма накъде. Още в началото ми се развали електричеството, така че нощем ставаше непрогледно. По време на обиколката в „ревящите 40 градуса” забелязах едни цветни петна под водата, които вървяха към мен в произволна неправилна форма – няколко на брой, и като доближат лодката – изчезват. На няколко пъти дорищях да се удавя тогава. Вятърът ме блъскаше жестоко, вълните се издигаха като огромни стени – не знаеш на кой свят си. Дали тези извънземни „същества” искаха да ме потопят или обратното – подкрепяха ме – и досега не знам…

– И какво се оказа?

– Ако е бил планктон, той започва да свети зад лодката, защото тя го възбужда при преминаването. Но никога отпред, пред лодката! Говорих с ихтиолози, с разни учени – никой не можа да даде обяснение. При това не светеше на повърхността, а няколко метра под водата. Усещането е страховито – виждаш, че се случва нещо нереално.

– Казахте, че в Аржентина са ви посрещнали като герой, а в България как беше посрещането?

– Беше много интересно. През 1989-а, когато се върнах от „Невъзможния път”, единственото официално лице, което дойде да ни посрещне в Созопол, беше Иван Славков. за разлика от Буенос Айрес, където имах чувството, че целият 8-милионен град е дошъл на пристанището. С Батето никога не съм бил близък приятел, но винаги сме имали нещо много общо

– Вярно ли е, че сте се срещали няколко пъти с Ванга?

– Когато видях Ванга за първи път, бях студент на бригада в онзи край. След някакъв нощен гуляй в кръчмата някой вика: „Искате ли да отидем при петричката врачка?” Казахме – да. Е, не бяхме спали върху захар. Качиха ни на едни газки джипове. А кой имаше тогава газки – ченгетата… Ванга живееше в старата си къща. Имаше една дървена ограда, пред нея – двайсетина души, и ние цяла нощ, както не сме спали, решихме, че има да чакаме и се отчаяхме. Малко след като застанахме там, излезе една жена и каза: „Да влезе Дончо Папазов”. Влязох вътре, жената се оказа сестра й. Ванга каза, че ме чака от три месеца. И да седна до нея, че съм я успокоявал. Първите думи, които чух, беше едно нейно оплакване: „Жени уруспии идват при мене непрекъснато, мъже курвари – рядко”. Просто си изплака болката. И ми каза: „Ще стоиш тук, ти ме успокояваш”. Аз седях, тя гледаше на хората. Много хора минаха, часове наред… Каза ми: „Ще останеш да спиш тук”. Така няколко дни живях в нейната къща.

– Попитахте ли я нещо за себе си?

– Интересното е, че нещо ме спираше да попитам за себе си. Но Ванга ми каза да не ходя с тая балерина, с която бях тогава, защото не е за мене. И което много ме изуми: каза, че съм белязан от Бога – „което почна, да завърша добре”. Другото, което ми каза Ванга, е че ще се разведа четири пъти. Аз действително съм се развел досега четири пъти, а далище се оженя и пети път, не ми каза дали имам мегдан. – Пресмятали ли сте колко хиляди километра сте изминали през живота си във вода? – Минал съм малко повече от 100 хиляди мили, което е 5 пъти обиколка на земята и горе долу съм живял 5 години на яхтата с платна. Бих искал да се прави разлика между яхта с платна и яхтата на Ахмед Доган и на богаташите с мотор. Атлантика съм минавал 8 пъти, а Пасифика три пъти.

– С какво се занимавате сега?

– Правя сценарий за документален филм за хора, ударени от гръм. Както знаете, повече от 20 години съм се занимавал с кино. Събирам данни – вече съм намерил 7-8 българи. Интересува ме как се развива психиката на човек след такова яко премеждие.

– Вие се занимавахте и с политика, сега какво мислите за ставащото в страната?

– Много съм се откъснал от политиката, доста съм разочарован от всичко, което стана. Аз бях седесар, но сега не виждам свястна дясна платформа. Днес изключително много ме възмущава огромния мерак да се унищожават авторитетите. Намирам го за посегателство над демокрацията. А дълбокото ми убеждение е, че не може да се прави демокрация без елит.

– На прага на 80-те сте, докъде стигат мечтите ви, имате ли ги още?

– Едно от нещата, които ми помогна и в самота и навсякъде, аз като имам свободно време се отплесвам да мечтая. Като си на лодка нямаш време за това, но като си на суша – като почна да мечтая за нещо и почвам да го правя. И то не само за момичета, а и за разни другищуротии…

– Коя е последната щуротия, която направихте?

– Непрекъснато ги правя. Моите приятели са рибарите в Царево и хората на пристанището. Измислям сищуротии и почвам да им разправям. Поизмислени, лъжи и номера – така денят ти минава леко. Много обичам Царево – седя на каравана на пристанището по 3-4 месеца. Хората са много приятни, разбирам се с всички. Едно от много малкото запазени хубави места, което все още не е превзето от бетона.

Източник: blitz.bg