Реални исторически факти, в които е трудно да се повярва
Понтийците употребявали подземни тактически мечки против римските бойци
Около 71 пр.н.е римските легиони под командването на Луций Лукул обсадили понтийския град Темискира. Да, същият, в който съгласно легендата са живели красивите воини амазонки.
Легионерите, откакто разгледали града и неговите бранители отдалеко, не разкрили мускулестите хубавици, както очаквали, разстроили се и решили да изравнят Фемискира със земята.
Но щурмуването не донесло нищо: стените на града били здрави и високи, бранителите се сражавали самоуверено и армията направила краткотрайно оттегляне. Започнала блокада.
Римляните били изкусни майстори на окопната война. Имали инженерни войски, профилирани в копаене. По заповед на Лукул те прокопали тунел под стените на Темискира, с цел да могат бойците да обхванат през стените.
Римската войска обсажда огромен град. Juan de la Corte / Public Domain
Но понтийците забелязали тунела и когато легионерите почнали атака, създали дупки в тавана на тунела и хвърлили няколко мечки в него. Да, вярно разбрахте. Естествено, римляните въобще не били във екстаз.
Битката на римляните с бойните животни е разказана от античния създател Апиан. Само че той не загатва дали мечките са били общоприетоо оръжие на понтийците.
По един или различен метод мечките свършили добра работа, само че, наподобява, не били задоволителни: жителите на обсадения град хвърлили и няколко пчелни кошера в римските редици. В резултат на това офанзивата била потушена, само че единствено краткотрайно.
След като при агресорите пристигнали подкрепления, които отсъствали, с цел да победят армията на цар Митридат VI, Темискира паднала и била разрушена.
Микеланджело се подиграл на сановниците, които подлагали на критика неговите рисунки
Микеланджело Буонароти е доста прочут художник и ваятел, който получава самопризнание приживе. Той бил толкоз добър, че папата персонално го поканил да изрисува Сикстинската шапка. Художникът с възторг се заел с обичаното си дело – да рисува красиви разголени тела в най-странни пози. И понтификът го харесал.
Но измежду околните сподвижници на папата имало и такива, които считали, че голи хора във Ватикана нямат място. Безсрамникът най-малко би могъл най-малко да им постави гащи, само че той, видите ли, не желал. Никакво благовъзпитание и примирение пред Господа.
Основният съперник на голотата в шапката бил папският церемониалмайстор Биаджо де Чезена, а не последният човек в обкръжението на Негово светейшество. Виждайки Микеланджело да работи върху фреската на Страшния съд, той декларира:
„ Изключително гнусно е, че на такова свято място би трябвало да са всички тези голи фигури, които се демонстрират по този начин нахално... “ и че творбата не е за папска шапка, а „ за обществени бани и таверни “.
Колко срамно, че на такова свещено място трябваше да бъдат изобразени всички тези голи фигури, по този начин срамно излагащи се! Тази фреска е по-подходяща за публични бани и таверни, в сравнение с за папски параклис.
Микеланджело взел и безмълвно добавил Биаджо към фреската. Той го изобразил в подземния свят, заобиколен от демони и уплашени грешници, в облика на Минос, адския съдник с магарешки уши. Тялото на церемониалмайстора било обгърнато от змия, впиваща зъбите си в члена му.
" Страшният съд " на Микеланджело. Снимка: Public Domain
Биаджо почнал да се възмущава пред папата: какво си разрешава този художник? На което понтификът сбито дал отговор, че той е наместник на Бога на земята и силата му не се простира до Ада, тъй че портретът би трябвало да остане.
По-късно, на Трентския събор, духовенството преразгледало възгледите си за голотата в изкуството и решило: не, не е добре да се появяваш в черква без панталони. По заповед на новия папа Пий IV художникът Даниеле да Волтера, възпитаник на Микеланджело, прави някои промени във фреската, като рисува части плат върху всички. Поради това той получава прякора Braghettone Кампанията е кръстена „ Смокиново листо “.
Освен това той преработил изобразените там света Екатерина и Власий Севастийски. Микеланджело нарисувал първата изцяло гола, а вторият - гледащ дупето ѝ. Духовенството решило дамата да бъде облечена, а светецът да бъде извърнат с лице към Небесния трон. А физиономията му да изобразява не скотски интерес, а извънредно благочестие.
Мария Антоанета поискала амнистия от своя палач
Всички знаят фразата, която френската кралица Мария Антоанета била изрекла, когато научила за гладуващото простолюдие: „ Ако нямат самун, дано ядат пасти! “ Мария Антоанета в действителност остава в историята с тази фраза, само че в действителност няма безапелационни данни, че е изрекла това.
Мария Антоанета, 1775. Снимка: Public Domain
Известни са обаче последните ѝ думи, записани тъкмо. Мария Антоанета е екзекутирана на гилотината на 16 октомври 1793 година тъкмо в 12:15 ч. Когато се качила на ешафода, тя инцидентно настъпила палача и споделила: „ Простете ми, монсеньор. Не го направих преднамерено. "
Ето какво значи образование на същинска дама.
Британците учили чайки да се изхождат върху немски подводници
Подводниците, които почнали да се употребяват необятно по време на Първата международна война, изцяло трансформирали разпоредбите на морските борби. И най-опасните и механически напреднали кораби от този вид тогава били немските подводници.
В началото на войната Германия разполагала единствено с 28 подводници. Но все пак те показали извънредно висока успеваемост в битката против английския флот. Подводниците атакували ненадейно, потапяли кораби надясно и наляво и на процедура нищо не можело да се направи против това.
През 1916 година било изобретено първото оръжие против тях – дълбочинни бомби. Но до основаването на сонари оставали още две десетилетия. Следователно немските подводници били невидими даже за най-модерните военни кораби на това време. Правели каквото си желаят, атакувайки даже неутрални и търговски кораби без предизвестие. Британците, губейки кораби един след различен, решили, че им е задоволително да търпят това, и почнали да търсят способи за битка.
За благополучие без сонар подводниците били на практика слепи в пердах. Всичко, което можели да създадат, било да открият благодарение на перископи някой транспортен съд, който повърхностно плавал наоколо, и по-късно да му пратят торпедо. Следователно немската подводница можело да бъде открита по наблюдателните тръби, стърчащи над водата.
Германската подводница U-21 потапя ливърпулския транспортен съд Linda Blanche. Public Domain
И британците се възползвали от това. Екипи от английски моряци на дребни катери патрулирали своята акватория. Те били въоръжени с най-новите противоподводни системи за времето си.
Когато забележели перископ, те доплували неусетно, хвърляли върху него платнена торба и разбивали окулярите с ковашки чукове. Германците, огласяйки с гневни хули спокойните морски дълбини, се прибирали в пристанището си за ремонт, и то съвсем пипайки.
Запазена е информация, че да вземем за пример капитанът на разрушителя HMS Exmouth особено набирал ковачи в екипа, защото те били по-добри в размахването на чукове от елементарните моряци. Вярно е, че тази тактичност имала и дефекти: въпреки всичко трябвало да се забележи перископът, изключително в случай че има даже най-малки талази в морето. Затова британците непрекъснато търсели метод да създадат вражеските подводници по-видими.
Например Кралското адмиралтейство наело дресьор на морски лъвове на име Джоузеф Удуърд, с цел да научи своите любимци да откриват подводници и с викове да издават местоположението им. Програмата обаче била неефективна и английският адмирал Фредерик Самюел Ингълфийлд предложил нова концепция.
По негово напътствие бил издигнат подготвителен комплекс в Пул Харбър (това не е същото като Пърл Харбър), където орнитолози обучавали чайки за разкриване и демаскиране на подводници. Морските птици били хранени върху макети на подводници, развивайки в тях асоциацията „ подводница значи храна “.
Германска подводница U-14. Снимката е направена сред 1910 и 1915 година Public Domain
Смятало се, че ятата от гладни чайки ще летят над подводниците, издавайки местоположението им. Освен това изпражненията на птиците трябвало да цапат лещите на перископите, влошавайки видимостта на германците. Обучението на птицило продължи съвсем година, само че по-късно планът бил скъсен като непотребен.
Оказа се, че е по-ефективно комерсиалните кораби да се ескортират от разрушители с дълбоководни бомби, в сравнение с да се надяват, че глупава чайка ще откри подводница и ще стартира точно да бомбардира окулярите със своите изпражнения.
От 1917 година нито един търговски транспортен съд не напускал пристанището без конвой и офанзивите на немски подводници станали доста по-редки. Освен това английски и американски разследващи самолети почнали да патрулират над моретата.
Макар че те не можели да унищожават подводници (по време на цялата война единствено една подводница била потопена от въздушна атака), в тяхно наличие те се принуждавали да не подвигат перископите си над водата, оставайки слепи и безпомощни.
А американците създали авиобомби с ориентиране от гълъби
В Щатите обичат ексцентричните военни планове не по-малко, в сравнение с във Англия. Там също от самото начало мислели по какъв начин да употребяват разнообразни животни и птици във войната.
През 40-те години на предишния век Съединени американски щати основали доста нови модели бомби и ракети, само че всички те имали отчайващо ниска акуратност. Военните търсели метод да създадат снарядите управляеми, само че нищо не се получавало. Електрониката към момента не била достигнала нужното равнище.
На помощ на доблестната американска войска се притекъл психологът бихейвиорист Бърес Скинър. Той предложил военните да употребяват като бордова система за ръководство на ракетите не обемисти електронни устройства, а живи същества.
Според концепцията на Скинър особено подготвен тактически военен гълъб трябвало да насочи снаряда към задачата. В края на краищата тези птици носели и военна преписка, за какво да не се заемат и с доставката на бомби до адрес? Идеята се сторила на военните малко глупава, само че завладяваща. Скинър получил бюджет и инженери. Изпълнител била General Mills, Inc., производител на храни, играчки и бомби.
С общи старания била създадена следната структура. В предната част на снаряда била конфигурирана специфична камера с три кръгли екрана, където се прожектирало изображение благодарение на система от лещи и огледала. Пред тях стоял гълъбът. Когато той забележел на екрана силуета на целта, трябвало да я клъвне. Механизмът фиксирал натиска и насочвал боеприпаса в вярната посока.
Тактически военен самонасочващ се гълъб в камерата на снаряда. Изображение: Милош Стеванович / Wikimedia Commons
Скинър упражнявал гълъбите по методика, което той наричал „ оперантно кондициониране “. Ако подготвената птица в симулатора кълвела тъкмо изображението, тогава тя получавала зърно, в случай че била мързелива, била лишавана от премията.
Проектът „ Гълъб “ бил развиван от 1940 до 1944 година Но в последна сметка той бил скъсен, макар че Скинър заплашил, че е на път да трансформира птиците си в професионални камикадзета. Впрочем през 1948 година програмата била обновена под новото кодово име Orcon (от англ. Organic Control, „ Органично ръководство “).
Но всички проучвания били прекъснати през 1953 година, този път вечно. По това време към този момент били създадени задоволително компактни електронни системи за ръководство и гълъбите се оказали ненужни.
Победителят в олимпийския маратон от 1904 година бил донесен до финала на ръце
На 30 август 1904 година в град Сейнт Луис, Съединени американски щати, били извършени надпревари по лека атлетика, които били доста зле проведени. Следователно събитията, които се случили на маратона, наподобяват на неприятна смешка.
В маратона на 40 км взели участие 32-ма състезатели, само че до финала стигнали единствено 14. Състезанието се провеждало по доста неприятен път. Движението по него не било затворено за коли, а преминаващите коли вдигали облаци прахуляк. Няколко спортисти поради това били на косъм от гибелта, като получили вътрешно кървене и увреждане на белите дробове. Други припаднали заради топлината от 32°C и обезводняване.
Първи финиширал американският бегач Фредерик Лорц. Както се оказало, по време на надпреварата му станало неприятно и треньорът го качил в колата си. Лорц бил откаран съвсем до финала, само че откакто се възстановил, той слязъл от колата, решавайки да походи. И внезапно пресякъл финалната линия.
Спортистът незабавно бил почетен и му връчили орден, само че той признал, че е станала неточност. И той беше изпъден, освиркван и отхвърлен от надпревари. от Аматьорския атлетически съюз доживотно от присъединяване в надпревари, само че по-късно наказването било анулирано, защото били взети поради разкаянието на спортиста и фактът, че той не е желал да заблуди никого.
Стартът на маратона, отпред е Томас Хикс. Снимка: Missouri History Museum / Public Domain
Втори дошъл британецът Томас Хикс. Този към този момент бягал относително почтено, най-малко през по-голямата част от пътя, тъй че бил разгласен за същински победител. Макар че Хикс, както правели бегачите в тези дни, бил на допинг. Заедно с него бягали няколко треньори, наливайки по пътя в устата му коняк и отрова за плъхове. Тогава се считало, че стрихнинът има тонизиращо деяние и въобще е необикновено потребен.
Когато Хикс стигнал до финалната линия, той халюцинирал и едвам се движел, токсичен от алкохол и стрихнин. Треньорите безусловно го носели, държейки го за раменете, а спортистът неумишлено движел крайници във въздуха, мислейки, че към момента тича. Веднага го откарали с кола за спешна помощ и едвам го избавили.
Сред приключилите бил и елементарен кубински куриер на име Феликс Карвахал, който се включил към маратона в последната секунда. Той събрал средства за присъединяване си в маратона, като взел участие в парични надпревари в цяла Куба. Но на път за Олимпийските игри Карвахал изгубил всичките си пари на зарове в Ню Орлиънс и бил заставен да пътува на стоп до Сейнт Луис.
Уроците на историята: Допреди 100 години хероинът бил част от сиропите за кашлица за деца
Феликс нямал пари даже за екипировка и бягал с елементарни облекла - риза, обувки и панталони. Последните били скъсани от джобното ножче на преминаващ олимпиец, хвърлящ диск.
И най-после в маратона взели участие двама чернокожи студенти от Африка - Лен Тауняне и Ян Машиани.
Африканците се присъединили в конкуренцията, тъй като минавали наоколо и забелязали, че спортистите се приготвят. И решили: с какво сме по-лоши?
Ян станал дванадесети, само че Лен можел да грабне премията, само че му попречили два фактора. Първо, той тичал необут, тъй като нямал обувки със себе си. Второ, нападателно бездомно куче го последвало на половината път и той бил заставен съществено да се отклони от маршрута.
Руските спортисти пък пристигнали седмица по-късно, защото в Руската империя по това време към момента употребявали Юлианския календар.
Парче от сватбената торта на кралица Виктория се пази като светиня от близо 200 години
На 10 февруари 1840 година британската кралица Виктория се омъжила за принц Алберт Сакс-Кобург-Гота. На щастливите младоженци била поднесена първокласна сватбена торта с тегло 300 фунта, или към 136 кг.
Тази първокласна триетажна торта била увенчана с дребни младоженка и жених в римски облекла и няколко по-малки фигурки – тяхната свита. Фигурките били направени от рафинирана захар - приказно скъпо нещо по това време. Блатът бил пропит с доста алкохол, а също и пълнен с лимон, бъз, захар и сушени плодове.
Но имало спънка: булката била на диета, а гостите не били гладни. След церемонията Виктория наредила тя да бъде нарязана на части, запечатана в тенекиени кутии и раздадена на познати, другари и просто инцидентни хора. Разбирате ли, обичаят да се раздават полуизядените части на тръгващите си посетители е съществувал даже в кралския двор.
Кралица Виктория и принц Алберт при завръщането им от брачната работа в двореца Сейнт Джеймс, Лондон. Снимка: Public Domain
Но не всички притежатели на парче от тази торта били подготвени да го употребяват по предопределение. Парчетата били оставяни за спомен и по този начин се случило, че някои от тях оживели и до през днешния ден - частите от сватбената торта на Виктория са с огромна полезност за феновете на антиките. Няколко такива резенчета се съхраняват като светиня в художествената сбирка на Royal Trust. Друго малко парче било закупено на аукцион през 2016 година за £1500 ($2000).
Ако смятате, че това е огромна сума, ето малко информация за съпоставяне: през 1998 година Sotheby`s е продал за 29 900 $ парче торта от сватбата на крал Едуард VIII и Уолис Симпсън през 1937 година
Което е най-интересното: поради високото наличие на алкохол тортата на Виктория към момента била годна за консумация. Поне теоретично.
Още от ИНТЕРЕСНО:
Около 71 пр.н.е римските легиони под командването на Луций Лукул обсадили понтийския град Темискира. Да, същият, в който съгласно легендата са живели красивите воини амазонки.
Легионерите, откакто разгледали града и неговите бранители отдалеко, не разкрили мускулестите хубавици, както очаквали, разстроили се и решили да изравнят Фемискира със земята.
Но щурмуването не донесло нищо: стените на града били здрави и високи, бранителите се сражавали самоуверено и армията направила краткотрайно оттегляне. Започнала блокада.
Римляните били изкусни майстори на окопната война. Имали инженерни войски, профилирани в копаене. По заповед на Лукул те прокопали тунел под стените на Темискира, с цел да могат бойците да обхванат през стените.
Римската войска обсажда огромен град. Juan de la Corte / Public Domain
Но понтийците забелязали тунела и когато легионерите почнали атака, създали дупки в тавана на тунела и хвърлили няколко мечки в него. Да, вярно разбрахте. Естествено, римляните въобще не били във екстаз.
Битката на римляните с бойните животни е разказана от античния създател Апиан. Само че той не загатва дали мечките са били общоприетоо оръжие на понтийците.
По един или различен метод мечките свършили добра работа, само че, наподобява, не били задоволителни: жителите на обсадения град хвърлили и няколко пчелни кошера в римските редици. В резултат на това офанзивата била потушена, само че единствено краткотрайно.
След като при агресорите пристигнали подкрепления, които отсъствали, с цел да победят армията на цар Митридат VI, Темискира паднала и била разрушена.
Микеланджело се подиграл на сановниците, които подлагали на критика неговите рисунки
Микеланджело Буонароти е доста прочут художник и ваятел, който получава самопризнание приживе. Той бил толкоз добър, че папата персонално го поканил да изрисува Сикстинската шапка. Художникът с възторг се заел с обичаното си дело – да рисува красиви разголени тела в най-странни пози. И понтификът го харесал.
Но измежду околните сподвижници на папата имало и такива, които считали, че голи хора във Ватикана нямат място. Безсрамникът най-малко би могъл най-малко да им постави гащи, само че той, видите ли, не желал. Никакво благовъзпитание и примирение пред Господа.
Основният съперник на голотата в шапката бил папският церемониалмайстор Биаджо де Чезена, а не последният човек в обкръжението на Негово светейшество. Виждайки Микеланджело да работи върху фреската на Страшния съд, той декларира:
„ Изключително гнусно е, че на такова свято място би трябвало да са всички тези голи фигури, които се демонстрират по този начин нахално... “ и че творбата не е за папска шапка, а „ за обществени бани и таверни “.
Колко срамно, че на такова свещено място трябваше да бъдат изобразени всички тези голи фигури, по този начин срамно излагащи се! Тази фреска е по-подходяща за публични бани и таверни, в сравнение с за папски параклис.
Микеланджело взел и безмълвно добавил Биаджо към фреската. Той го изобразил в подземния свят, заобиколен от демони и уплашени грешници, в облика на Минос, адския съдник с магарешки уши. Тялото на церемониалмайстора било обгърнато от змия, впиваща зъбите си в члена му.
" Страшният съд " на Микеланджело. Снимка: Public Domain
Биаджо почнал да се възмущава пред папата: какво си разрешава този художник? На което понтификът сбито дал отговор, че той е наместник на Бога на земята и силата му не се простира до Ада, тъй че портретът би трябвало да остане.
По-късно, на Трентския събор, духовенството преразгледало възгледите си за голотата в изкуството и решило: не, не е добре да се появяваш в черква без панталони. По заповед на новия папа Пий IV художникът Даниеле да Волтера, възпитаник на Микеланджело, прави някои промени във фреската, като рисува части плат върху всички. Поради това той получава прякора Braghettone Кампанията е кръстена „ Смокиново листо “.
Освен това той преработил изобразените там света Екатерина и Власий Севастийски. Микеланджело нарисувал първата изцяло гола, а вторият - гледащ дупето ѝ. Духовенството решило дамата да бъде облечена, а светецът да бъде извърнат с лице към Небесния трон. А физиономията му да изобразява не скотски интерес, а извънредно благочестие.
Мария Антоанета поискала амнистия от своя палач
Всички знаят фразата, която френската кралица Мария Антоанета била изрекла, когато научила за гладуващото простолюдие: „ Ако нямат самун, дано ядат пасти! “ Мария Антоанета в действителност остава в историята с тази фраза, само че в действителност няма безапелационни данни, че е изрекла това.
Мария Антоанета, 1775. Снимка: Public Domain
Известни са обаче последните ѝ думи, записани тъкмо. Мария Антоанета е екзекутирана на гилотината на 16 октомври 1793 година тъкмо в 12:15 ч. Когато се качила на ешафода, тя инцидентно настъпила палача и споделила: „ Простете ми, монсеньор. Не го направих преднамерено. "
Ето какво значи образование на същинска дама.
Британците учили чайки да се изхождат върху немски подводници
Подводниците, които почнали да се употребяват необятно по време на Първата международна война, изцяло трансформирали разпоредбите на морските борби. И най-опасните и механически напреднали кораби от този вид тогава били немските подводници.
В началото на войната Германия разполагала единствено с 28 подводници. Но все пак те показали извънредно висока успеваемост в битката против английския флот. Подводниците атакували ненадейно, потапяли кораби надясно и наляво и на процедура нищо не можело да се направи против това.
През 1916 година било изобретено първото оръжие против тях – дълбочинни бомби. Но до основаването на сонари оставали още две десетилетия. Следователно немските подводници били невидими даже за най-модерните военни кораби на това време. Правели каквото си желаят, атакувайки даже неутрални и търговски кораби без предизвестие. Британците, губейки кораби един след различен, решили, че им е задоволително да търпят това, и почнали да търсят способи за битка.
За благополучие без сонар подводниците били на практика слепи в пердах. Всичко, което можели да създадат, било да открият благодарение на перископи някой транспортен съд, който повърхностно плавал наоколо, и по-късно да му пратят торпедо. Следователно немската подводница можело да бъде открита по наблюдателните тръби, стърчащи над водата.
Германската подводница U-21 потапя ливърпулския транспортен съд Linda Blanche. Public Domain
И британците се възползвали от това. Екипи от английски моряци на дребни катери патрулирали своята акватория. Те били въоръжени с най-новите противоподводни системи за времето си.
Когато забележели перископ, те доплували неусетно, хвърляли върху него платнена торба и разбивали окулярите с ковашки чукове. Германците, огласяйки с гневни хули спокойните морски дълбини, се прибирали в пристанището си за ремонт, и то съвсем пипайки.
Запазена е информация, че да вземем за пример капитанът на разрушителя HMS Exmouth особено набирал ковачи в екипа, защото те били по-добри в размахването на чукове от елементарните моряци. Вярно е, че тази тактичност имала и дефекти: въпреки всичко трябвало да се забележи перископът, изключително в случай че има даже най-малки талази в морето. Затова британците непрекъснато търсели метод да създадат вражеските подводници по-видими.
Например Кралското адмиралтейство наело дресьор на морски лъвове на име Джоузеф Удуърд, с цел да научи своите любимци да откриват подводници и с викове да издават местоположението им. Програмата обаче била неефективна и английският адмирал Фредерик Самюел Ингълфийлд предложил нова концепция.
По негово напътствие бил издигнат подготвителен комплекс в Пул Харбър (това не е същото като Пърл Харбър), където орнитолози обучавали чайки за разкриване и демаскиране на подводници. Морските птици били хранени върху макети на подводници, развивайки в тях асоциацията „ подводница значи храна “.
Германска подводница U-14. Снимката е направена сред 1910 и 1915 година Public Domain
Смятало се, че ятата от гладни чайки ще летят над подводниците, издавайки местоположението им. Освен това изпражненията на птиците трябвало да цапат лещите на перископите, влошавайки видимостта на германците. Обучението на птицило продължи съвсем година, само че по-късно планът бил скъсен като непотребен.
Оказа се, че е по-ефективно комерсиалните кораби да се ескортират от разрушители с дълбоководни бомби, в сравнение с да се надяват, че глупава чайка ще откри подводница и ще стартира точно да бомбардира окулярите със своите изпражнения.
От 1917 година нито един търговски транспортен съд не напускал пристанището без конвой и офанзивите на немски подводници станали доста по-редки. Освен това английски и американски разследващи самолети почнали да патрулират над моретата.
Макар че те не можели да унищожават подводници (по време на цялата война единствено една подводница била потопена от въздушна атака), в тяхно наличие те се принуждавали да не подвигат перископите си над водата, оставайки слепи и безпомощни.
А американците създали авиобомби с ориентиране от гълъби
В Щатите обичат ексцентричните военни планове не по-малко, в сравнение с във Англия. Там също от самото начало мислели по какъв начин да употребяват разнообразни животни и птици във войната.
През 40-те години на предишния век Съединени американски щати основали доста нови модели бомби и ракети, само че всички те имали отчайващо ниска акуратност. Военните търсели метод да създадат снарядите управляеми, само че нищо не се получавало. Електрониката към момента не била достигнала нужното равнище.
На помощ на доблестната американска войска се притекъл психологът бихейвиорист Бърес Скинър. Той предложил военните да употребяват като бордова система за ръководство на ракетите не обемисти електронни устройства, а живи същества.
Според концепцията на Скинър особено подготвен тактически военен гълъб трябвало да насочи снаряда към задачата. В края на краищата тези птици носели и военна преписка, за какво да не се заемат и с доставката на бомби до адрес? Идеята се сторила на военните малко глупава, само че завладяваща. Скинър получил бюджет и инженери. Изпълнител била General Mills, Inc., производител на храни, играчки и бомби.
С общи старания била създадена следната структура. В предната част на снаряда била конфигурирана специфична камера с три кръгли екрана, където се прожектирало изображение благодарение на система от лещи и огледала. Пред тях стоял гълъбът. Когато той забележел на екрана силуета на целта, трябвало да я клъвне. Механизмът фиксирал натиска и насочвал боеприпаса в вярната посока.
Тактически военен самонасочващ се гълъб в камерата на снаряда. Изображение: Милош Стеванович / Wikimedia Commons
Скинър упражнявал гълъбите по методика, което той наричал „ оперантно кондициониране “. Ако подготвената птица в симулатора кълвела тъкмо изображението, тогава тя получавала зърно, в случай че била мързелива, била лишавана от премията.
Проектът „ Гълъб “ бил развиван от 1940 до 1944 година Но в последна сметка той бил скъсен, макар че Скинър заплашил, че е на път да трансформира птиците си в професионални камикадзета. Впрочем през 1948 година програмата била обновена под новото кодово име Orcon (от англ. Organic Control, „ Органично ръководство “).
Но всички проучвания били прекъснати през 1953 година, този път вечно. По това време към този момент били създадени задоволително компактни електронни системи за ръководство и гълъбите се оказали ненужни.
Победителят в олимпийския маратон от 1904 година бил донесен до финала на ръце
На 30 август 1904 година в град Сейнт Луис, Съединени американски щати, били извършени надпревари по лека атлетика, които били доста зле проведени. Следователно събитията, които се случили на маратона, наподобяват на неприятна смешка.
В маратона на 40 км взели участие 32-ма състезатели, само че до финала стигнали единствено 14. Състезанието се провеждало по доста неприятен път. Движението по него не било затворено за коли, а преминаващите коли вдигали облаци прахуляк. Няколко спортисти поради това били на косъм от гибелта, като получили вътрешно кървене и увреждане на белите дробове. Други припаднали заради топлината от 32°C и обезводняване.
Първи финиширал американският бегач Фредерик Лорц. Както се оказало, по време на надпреварата му станало неприятно и треньорът го качил в колата си. Лорц бил откаран съвсем до финала, само че откакто се възстановил, той слязъл от колата, решавайки да походи. И внезапно пресякъл финалната линия.
Спортистът незабавно бил почетен и му връчили орден, само че той признал, че е станала неточност. И той беше изпъден, освиркван и отхвърлен от надпревари. от Аматьорския атлетически съюз доживотно от присъединяване в надпревари, само че по-късно наказването било анулирано, защото били взети поради разкаянието на спортиста и фактът, че той не е желал да заблуди никого.
Стартът на маратона, отпред е Томас Хикс. Снимка: Missouri History Museum / Public Domain
Втори дошъл британецът Томас Хикс. Този към този момент бягал относително почтено, най-малко през по-голямата част от пътя, тъй че бил разгласен за същински победител. Макар че Хикс, както правели бегачите в тези дни, бил на допинг. Заедно с него бягали няколко треньори, наливайки по пътя в устата му коняк и отрова за плъхове. Тогава се считало, че стрихнинът има тонизиращо деяние и въобще е необикновено потребен.
Когато Хикс стигнал до финалната линия, той халюцинирал и едвам се движел, токсичен от алкохол и стрихнин. Треньорите безусловно го носели, държейки го за раменете, а спортистът неумишлено движел крайници във въздуха, мислейки, че към момента тича. Веднага го откарали с кола за спешна помощ и едвам го избавили.
Сред приключилите бил и елементарен кубински куриер на име Феликс Карвахал, който се включил към маратона в последната секунда. Той събрал средства за присъединяване си в маратона, като взел участие в парични надпревари в цяла Куба. Но на път за Олимпийските игри Карвахал изгубил всичките си пари на зарове в Ню Орлиънс и бил заставен да пътува на стоп до Сейнт Луис.
Уроците на историята: Допреди 100 години хероинът бил част от сиропите за кашлица за деца
Феликс нямал пари даже за екипировка и бягал с елементарни облекла - риза, обувки и панталони. Последните били скъсани от джобното ножче на преминаващ олимпиец, хвърлящ диск.
И най-после в маратона взели участие двама чернокожи студенти от Африка - Лен Тауняне и Ян Машиани.
Африканците се присъединили в конкуренцията, тъй като минавали наоколо и забелязали, че спортистите се приготвят. И решили: с какво сме по-лоши?
Ян станал дванадесети, само че Лен можел да грабне премията, само че му попречили два фактора. Първо, той тичал необут, тъй като нямал обувки със себе си. Второ, нападателно бездомно куче го последвало на половината път и той бил заставен съществено да се отклони от маршрута.
Руските спортисти пък пристигнали седмица по-късно, защото в Руската империя по това време към момента употребявали Юлианския календар.
Парче от сватбената торта на кралица Виктория се пази като светиня от близо 200 години
На 10 февруари 1840 година британската кралица Виктория се омъжила за принц Алберт Сакс-Кобург-Гота. На щастливите младоженци била поднесена първокласна сватбена торта с тегло 300 фунта, или към 136 кг.
Тази първокласна триетажна торта била увенчана с дребни младоженка и жених в римски облекла и няколко по-малки фигурки – тяхната свита. Фигурките били направени от рафинирана захар - приказно скъпо нещо по това време. Блатът бил пропит с доста алкохол, а също и пълнен с лимон, бъз, захар и сушени плодове.
Но имало спънка: булката била на диета, а гостите не били гладни. След церемонията Виктория наредила тя да бъде нарязана на части, запечатана в тенекиени кутии и раздадена на познати, другари и просто инцидентни хора. Разбирате ли, обичаят да се раздават полуизядените части на тръгващите си посетители е съществувал даже в кралския двор.
Кралица Виктория и принц Алберт при завръщането им от брачната работа в двореца Сейнт Джеймс, Лондон. Снимка: Public Domain
Но не всички притежатели на парче от тази торта били подготвени да го употребяват по предопределение. Парчетата били оставяни за спомен и по този начин се случило, че някои от тях оживели и до през днешния ден - частите от сватбената торта на Виктория са с огромна полезност за феновете на антиките. Няколко такива резенчета се съхраняват като светиня в художествената сбирка на Royal Trust. Друго малко парче било закупено на аукцион през 2016 година за £1500 ($2000).
Ако смятате, че това е огромна сума, ето малко информация за съпоставяне: през 1998 година Sotheby`s е продал за 29 900 $ парче торта от сватбата на крал Едуард VIII и Уолис Симпсън през 1937 година
Което е най-интересното: поради високото наличие на алкохол тортата на Виктория към момента била годна за консумация. Поне теоретично.
Още от ИНТЕРЕСНО:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ