Помня първия път, когато се срещнахме. Не те харесвах толкова

Помня първия път, когато се срещнахме. Не те харесвах толкоз доста. Беше необичайно. Не те харесвах, само че имах непоносимата потребност да бъда към теб.

Всяко малко нещо, което сподели, не напускаше мозъка ми. Всяко малко нещо, което правеше, ме дразнеше. Но въпреки всичко желаех да бъда към теб.

Може би това трябваше да е първата ми улика да не се забърквам с теб. Но в никакъв случай не чувам какво има да ми каже животът. Ако желая нещо, ще го взема непременно.

И аз те желаех...

И те получих, само че...

Но това е полуда - ние в действителност трябваше да бъдем дружно. Бяхме идентични, слушахме една и съща музика, имахме едни и същи стремежи и споделяхме своите фантазии. Изглеждаше все едно сме основани, с цел да бъдем дружно - идеални един за различен!

Единственият проблем бях аз.

Тогава не можа да видиш моите неточности и аз не можах да видя твоите. Бяхме млади и глупави, смятайки, че това, което имахме, е задоволително - мислейки си, че всичко е пред нас. Но, несъмнено, не беше.

Разбрахме всичко това, когато се оженихме и започнахме да живеем дружно. Тогава започнаха да пораждат същинските проблеми. Точно тогава действителният живот ни удари мощно, право в лицето. Точно тогава научихме какво в действителност значи да мислиш освен със сърцето си. Може би избързахме доста. Може би трябваше да се опознаем повече, само че бързо минахме на идващ стадий.

Но аз те обичах, в действителност.

Този път не желаех да избягам, само че трябваше. Нещо, заровено надълбоко в мен, ме накара да избягам, тъжно да те напусна. Никога не осъзнавах, че постоянно трансферирам виновността върху другите, когато грешката е била напълно моя.

Имах те. Обичах те. Все още те обичам. Но не мога да бъда с теб!

Ще ти съсипя живота. Несъзнателно ще ти попреча да изживееш фантазията си, тъй като съм огромен лакомец. Наистина се пробвах да се трансформира, само че просто не мога.

Не мога да схвана болната ти душа. Едва ли някой може да те разбере. Но не те упреквам. Обвинявам другите и изключително мен, че съм толкоз лимитирана - за това, че не мога да оценя красивия човек, който си. Ето за какво би трябвало да те пусна, тъй като постепенно унищожавам живота ти. Не желая това.

Може би един ден ще намериш някой, който знае по какъв начин да те обича и да не ти предизвиква болежка по едно и също време. Това просто не съм аз... Обичам те, само че любовта ми боли.

Виждам го всеки ден. Виждам го в метода, по който се държиш. Ти си трагичен. И двамата сме. Ние се обичаме, само че сме нещастни. Каква подигравка...

Любов моя, пиша ти това със сълзи в очите и безкрайна болежка в сърцето ми. Прости ми, че любовта ми ти аргументи болежка. Просто се пробвах да те обичам...

Но не съумях.

Никога няма да спра да те обичам. Съжалявам.

Сбогом!