Погледнеше ли някоя от следите високо отгоре, щеше да забележи,

Погледнеше ли някоя от следите високо от горната страна, щеше да забележи, че образуват дребен кръг в пръстта. Той не беше съвършен – разкривеният му борд беше тук пълен, там тъничък, тук-там даже прекъсваше. Освен това кръгът не беше празен.
В средата му имаше надгробна плоча, която към този момент стотина години беше подложена на въздействието на пясъка, вятъра и слънцето. Беше висока един метър и към момента стоеше напълно изправена. Гледаше на запад, към пустинята – нещо извънредно по тези земи. Тук рядко избираха запада.
Очаквайте нов трогателен трилър от авторката на " Сушата " Джейн Харпър
Двама братя се срещат при оградата, разделяща фермите им. Нейтън и Бъб са близки съседи, а не са се виждали от месеци. Домовете им са н...
Името на индивида, заровен в земята, от дълго време беше забравено, само че плочата се беше трансформирала в ориентир за локалните – за всичките шейсет и петима души с техните 100 000 глави добитък – прочут като гроба на служащия. Това парче земя не беше гробище, само че служащият беше заровен там, където беше починал, и към този момент повече от век лежеше там уединен.
Ако някой инцидентен минувач прокараше ръка по изтъркания камък, щеше да напипа част от издълбаната в него дата. Единица, осмица и деветка – може би хиляда осемстотин деветдесет и някоя година. Все още личаха единствено три думи, издълбани в долната част, където бяха по-защитени от естествените стихии. Или пък просто бяха изсечени по-дълбоко, тъй като посланието е било по-важно от индивида. Те гласяха:
който се отклони
Понякога се случваше месеци, даже година никой да не мине отсам, още по-малко пък да се спре и да прочете съвсем заличените надписи или да огледа с присвити очи на запад, към следобедното слънце. Дори добитъкът не се задържаше в този регион. Почвата беше напукана единайсет месеца в годината, а през другото време оставаше скрита под мътната вода на наводненията. Кравите избраха да отидат на север, където имаха по-голям избор от храна и дърветата предлагаха сянка.
Около гроба нормално нямаше нищо и никого, като се изключи триредова телена ограда за добитък. Тя се простираше на десетина километра на изток, до веднъж, и няколко стотин западно към пустинята, където хоризонтът изглеждаше толкоз еднакъв, че окото като че ли едвам долавяше извивката на земята. Това беше свят на миражи, където няколкото хилави дръвчета в далечината се мержелееха и се рееха над несъществуващи езера.
Неизбежно ли е да се разболяваме?
Вашето тяло ви обича. То ви обича абсолютно и не ви предава. Имайте самообладание, проявявайте състрадание. Живейте за деня. Ще съумеете. Ням...
На север от оградата имаше една-единствена плантация, а на юг – втора – съседки, които живееха напълно близо една до друга – единствено на три часа път. Пътят на изток не се виждаше от гроба. Всъщност беше прекомерно великодушно да го нарекат път. Понякога минаваха цели дни, без някой автомобил да мине по необятния черен друм.
Той водеше до градче на име Баламара. Всъщност градът представляваше една-единствена улица, към която на огромни дистанции един от различен живееха жителите му – население, което, в случай че се събереше, можеше съвсем да се побере в една огромна стая. Хиляда и петстотин километра на изток от Баламара се намираха Бризбейн и крайбрежието.
В авансово избрани дни от годината небето над гроба на служащия се огласяше от тътена на хеликоптер. Пилотите засяваха земята от въздуха, като благодарение на звук и придвижвания прогонваха добитъка от територии колкото дребни европейски страни. Засега обаче небето беше пусто и широко.
По-късно – прекомерно късно – над гроба на служащия щеше да прелети предумишлено ниско и постепенно един хеликоптер. Пилотът щеше да забележи първо джипа, чиято нагорещена ламарина сякаш му намигаше. Гробът, който се намираше на разстояние от автомобила, щеше да притегли вниманието му по чиста случайност, до момента в който хеликоптерът кръжеше над терена в търсене на място за кацане.
Пилотът нямаше да забележи кръга в песъчливата пръст. Един наследник отблясък на фона на алената почва щеше да притегли погледа му. Работна риза, разкопчана и полуразсъблечена. През последните няколко дни температурата беше достигала четиридесет и пет градуса следобяд. Изложената на слънцето кожа се беше напукала.
10 заповеди на прочувствената просветеност
През последните години от ден на ден се приказва за значимостта на прочувствената просветеност. Във времената на унищожителна рецензия в социа...
По-късно хората на земята щяха да видят по-плитки и по-дълбоки следи, формирани в песъчливата пръст, и щяха да погледнат надалеч към хоризонта, с цел да не се замислят по какъв начин са се появили.
Надгробната плоча хвърляше единствената сянка в близост, само че даже и тази сянка беше дребна. Черният й контур беше променлив – ту се усилваше, ту намаляваше, съвсем като безоблачен часовник. Отначало мъжът пълзеше, а след това стартира да се влачи по стомах. Изкривяваше се в обезверени пози, риташе и дращеше в пръстта, до момента в който страхът и жаждата най-сетне не го надделяха.
С рухването на нощта за него пристигна и късата отмора, само че след това слънцето още веднъж изгря и ужасното въртене стартира изначало. На втория ден тъгите му продължиха по-кратко. Слънцето се издигаше все по-високо в небето. Но той се опита. Не спря да се стреми към сянката до тогава, до момента в който към този момент не можеше да помръдне.
Кръгът в пръстта не беше приключен – оставаше му напълно малко. Още напълно малко и щяха да са минали двайсет и четири часа. Но тогава, до момента в който Земята продължаваше да се върти, а сянката към този момент се движеше без другаря си, мъжът остана да лежи неподвижен по средата на прашния гроб, под жестокото небе, и служащият най-сетне се снабди с компания.