Как Измирлиев стана Смирненски
Подготви Христо Георгиев
На 18 юни се навършват 95 години от гибелта на Христо Смирненски, а на 17 септември тази година - и 120 година от рождението му. Едно жизнерадостно българче, което "жълтата гостенка " отнася със себе си едвам няколко години откакто то навършва пълноправие. Един младеж - талантлив стихотворец. Сътвореното от него оставя значима диря в нашата просвета и история, тачат го всички българи, без злобни намеци и клюки, както си е нормално по българските ширини и дължини. Защото той е не просто извънреден занаятчия на словото, освен същински болшевик по сърце и душа, възпяващ с цялата си безрезервност и гений залповете на "Аврора " и огнедишащото сърце на революцията - Москва, само че и гальовен лирик на бедните и унизени български братчета на Гаврош. Незлобливият му смях и публицистичният му жлъч докарват не една и две безсънни нощи на тогавашните, а и на днешните управници на отечеството ни - в случай че, несъмнено, го четат. За кого от тях можем да кажем, че не се отнася изумителната "Приказка за стълбата "! Обемистото за 24-те му години живот творчество и през днешния ден е обичано, а видни литературни критици не стопират да се удивляват и да проучват гения му. Името на този младеж е Христо Смирненски.
Днес няма да се занимаваме със кавги, а ви предлагаме частички от разбори на видни откриватели на творчеството на Смирненски, мемоари за него и къси мнения на български именити създатели за този свръхестествен български стихотворец.
Христо БРЪЗИЦОВ:
Из мемоарната книга "При огромни хора по халат и чехли ", изд. "Христо Г. Данов ", 1976 година
Когато на 1 януари 1917 година излезе първият брой на седмичното литературно хумористично списание "Смях и сълзи ", в него не се съобщаваше публицистичният състав; той бе обявен чак в бр. 30 и бяха оповестени имената на Христо Смирненски, Христо Бръзицов и Никола Граблашов. Ако би се съобщили имената в бр. т, нямаше да е упоменато името Христо Смирненски, а на Христо Измирлиев... Защото тогава Измирлиев още не бе се превъплътил в Смирненски. Как стана това?
Вече казахме, че списанието бе с изключение на хумористично, още и литературно. И беше естествено да печати и "сериозни " произведения (макар Смирненски да твърдеше, че от хумора по-сериозно няма). И по този начин, по едно време Христо Измирлиев, който се подписваше с псевдонима Ведбал (и някои други), изиска да излее тъгата си по гибелта на един собствен другар, погубен на фронта. Но по какъв начин да подпише такова тъжно стихотворение с псевдонима Ведбал? Още като видят името, почват да хихикат... Набраха се и една-две "сериозни " тематики, очевидно създателят трябваше да излезе с друго име, различен псевдоним. Но какъв? Труден е изборът на второ име, когато то ще те съпровожда цялостен живот и ще затрупа вечно първото ти име. Кой знаеше първите имена на Елин Пелин, Чудомир, Ран Босилек...
Когато измежду приятелите редактори Измирлиев повдигна своя въпрос - някой му предложи да излезе с гражданското си име: Христо Измирлиев. Но той побърза да възрази:
- Измирлиев... доста непоетично... Това звучи като софийската бакалница "Измир " против битпазар.
От дума на дума се стигна до откритието, че турското Измир на гръцки звучи Смирна, което от своя страна... звучи поетически. И по този начин бе "кръстен " без поп нашият общ другар - общобългарски - Христо Измирлиев на Христо Смирненски, с цел да премине в българското вековечие.
Проф. Светозар ИГОВ:
Из публикацията "Виртуозният стихотворец Христо Смирненски "
Христо Смирненски съумява по този начин млад да се изяви като виртуоз на българския стих, тъй като влиза в българската лирика, поел щафетата на стиха от своите блестящи прародители - символистите. Сам Смирненски е освен възпитаник и правоприемник на символизма, само че и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика. На първо място - изразната лекост и музикалността на стиха. Известно е, че сливането на стиха с музиката е един от девизите на символизма, изразен от френския стихотворец Пол Верлен. А "вродената " (според Атанас Далчев) благозвучност на Смирненски е една от най-очевидните и най-вече подчертавани от рецензията характерности на неговата лирика.
И в региона на поетическата стилистика Смирненски е правилен възпитаник на символизма. Той освен използва нормалните за символистите обилни, комплицирани прилагателни (от рода на "огнеструйни ", "огнедишащи ", "лунносребърни ", "златолюспест ", "златозвездна ", "сребролунна "), само че и присъщи облици и настроения на символизма ( "теменужен остров в лунносребърни води ", "воала на здрач тъмносин ", "есенни цветя ", "морни гърди ", "привечер лятна наметна отново с погребален плащ рамена ").
...Музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музика на "улицата многогласна ", а не камерната музика на неговите прародители
/www.souhssz.com/probna/patron-na-uchilishchjeto/spomeni-za-poeta/
Ст. н. с. тт ст. Свилен КАРОЛЕВ:
Из "Гео Милев и Христо Смирненски -две задочни срещи (и една на живо) "
И внезапно, някак напълно ненадейно, Гео Милев държи траурно слово при опелото в "Свети Крал " (днешната черква "Света Неделя ") над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години стихотворец, любимеца на пролетариата. За страдание липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Никой не ги е записал тогава, а и е напълно естествено в подобен миг на тъга и мъка измежду присъстващите. Най-общо смисъла на казаното предават някои мемоари на очевидци на събитието, сюрпризирани като всички в храма, че Гео Милев държи траурно слово в този миг. Словото на Гео Милев евентуално е било непринудено, неподготвено (а Гео е бил виртуоз на словесната импровизация) и най-изненадани са били явно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. "Изведнъж всичко стихна - написа в загатна си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно разчувствуван, с откровена тъга и печал той приказва за живота и творчеството на рано починалия пролетарски стихотворец. Краткото му трогателно слово развълнува и трогна всички. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната гибел на Смирненски - жертва на капиталистическите условия в страната. "
За тази задочна среща сред Гео Милев и Христо Смирненски, сред които е застанала гибелта, си спомня и съвременникът Коста Георгиев: "Опелото в черквата "Свети Крал " преди малко бе привършило. Пред потъналите в тъга фенове на поета ненадейно се изправи Гео Милев. В занемелия храм прозвуча неговият трогателен глас. Той приказва за тежката загуба, която понася българската лирика със гибелта на Смирненски, приказва за неговите блестящи качества на извънреден стихотворец.
И Гео Милев беше пристигнал да се поклони пред тленните остатъци на Смирненски, само че той се сбогува с него не като нас - продължава загатна си К. Георгиев, - това бе директно след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли. " От преврата са минали десетина дни, избухнали са юнските протести, погубен след жестоки мъчения е министър-председателят Александър Стамболийски, избити са също редица водачи и дейци на Земеделския съюз. Новата власт е открила надзор над страната, смазвайки с кръв и репресии всяка опозиция. В такава конюнктура се състои поклонението в "Свети Крал " и се организира траурното шествие до гробищата при погребението на Смирненски, събрало хиляди хора. Нима новата власт ще остави без контрол това събитие? Не и в страната от тези мракобесни години, в тогавашното "отечество ", дума, която самичък Гео Милев ще сложи в презрителни кавички. А и самичък Христо Смирненски е писал приживе такива унищожителни сатирично-хумористични произведения против водачите и политиката на старите буржоазни партии и против някои от пристигналите в този момент на власт съучастници в преврата "сговористи " и от дълго време, с изключение на с пролетарската си лирика, си е заслужил тяхната солидарна злоба. И още нещо - дали присъединяване на Гео Милев в траурното събитие, словото му над мъртвия Смирненски нямат отношение към съдбовното и трагично за самия него нанагорнище към неговата персонална житейска и гражданска Голгота в оставащите му две години живот, преди самичък "безследно да изчезне ", садистично убит без съд и присъда от фашизоидните "неотговорни фактори "?
geomilev.com
Стефан ПРОДЕВ:
Из есето "Момчето, наречено Смирненски "
Животът му е съвсем непреживян, надълбоко драматичен и в това време не познавам по-весело момче от него в нашата лирика. Дори и най-горчивите сълзи не могат да затъмнят усмивката на очите му. В тях постоянно има нещо слънчево, готово да утеши и стопли душата, да я извади от мрака на битието. В това отношение той не наподобява на нито един от своите български събратя...
София е творила и твори какво ли не, само че по-велик стихотворец от него не е сътворила. Това гениално момче, изскокнало напряко от камъка й, е най-милата й рожба....
Талантът му избухна, с цел да ни направи жители. Той раздра селската риза на нацията и й даде чувството, че е част от света.
Неслучайно най-хубавите стихотворения за пролетарската гражданска война се родиха в София. "Йохан " и "Руският Прометей " изпревариха мнозина. Да не приказваме за "Приказка за стълбата ", която изпревари всички. Чрез нея момчето прекрачи и продължава да крачи в нашето време. Тази страшна приказка е неговото наследство. Най-чистото и най-жестокото наследство, което едно общество може да получи.
"Есента на думите ", изд. "Захарий Стоянов ", Университетско издателство "Св. Кл. Охридски ", 2004 година
***
smirnenskihristo.blog.bg/lichni-dnevnici/
Антон СТРАШИМИРОВ:
Голям стихотворец е Смирненски, в действителност огромен стихотворец..., слънчевото дете на българската лирика. Артистично безгрижен... и столичен безгрижник с фантазията по "вечна любов, безконечна истина на света ".
Георги БАКАЛОВ:
Млад, пресен, апетитен гений, в шеметната разноцветност на свои истински краски и облици... А формата - приказност от огнеструйни облици и картини.
Неговото творчество е "празничен ден " в българската литература. Аз съм във екстаз от стиховете му. Този младеж занапред ще разгъне своите огромни креативен благоприятни условия. Крупна мощ е това.
Георги КАРАСЛАВОВ:
С същинско удивление се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния възторг на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му съобразителност в региона на хумора. Поразяваше го неудържимата работливост на рано починалия стихотворец, безкрайното многообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално събитие в нашата национална литература, и споделяше, че в случай че беше стихотворец на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо освен боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо ниво и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните прекарвания на елементарните елементарни хора, на служащите, на жителите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, само че се учеше по своему, креативен...
Туше ДЕЛИИВАНОВ:
непосредствен родственик на Смирненски
Измирлиевци са страдали в битката за българското духовно възобновление. Бащата на това момче е затварян, съден и малтретиран в тези битки от турските управляващи по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са почитан жанр от всички кукушани - българи.
Светослав МИНКОВ:
С Христо Смирненски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание "Българан ", където беше редактор. Самата редакция се намираше в една дребна стаичка на печатницата. Имаше единствено 2-3 стола, няколко календара по стените и елементарна разкривена маса, отрупана със остарели клишета.
Ведбал се явяваше в редакцията нормално по обяд и още с влизането започваше да се майтапи и подмята закачки към служащите и сътрудниците на списанието. Винаги радостен, вдъхновен и лирично надъхан, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добросърдечен смях при прочитане на някое криво-ляво стихотворение, което по-късно декламираше с възторг пред всички нас.
Той беше роден стихотворец и непостижим импровизатор. Във всеки момент можеше да напише стихотворение на каквато и да е тематика. Творческата тъга беше неразбираема за него. Той се майтапеше в рими, сърдеше се даже в рими.
Александър ЖЕНДОВ:
1917 година бях възпитаник в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на възпитаници и учители и минавах за карикатурист. Това ме вкара в редакцията на "Смях и сълзи ". Редакторите - все мои връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният сред тях, безмълвно приет отличник, беше Христо Измирлиев - Ведбал.
Не си припомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на "Смях и сълзи " се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в "Българан ". Повече от страница стихове и прозаичност, и въпреки че програмата на Техническото учебно заведение беше надалеч по-тежка от гимназиалната, беше доста добър възпитаник, постоянен и с висок триумф.
Николай ЛИЛИЕВ:
Малко е да се каже, че Христо Смирненски заема изключително място в нашата лирика, че със своето изкуство носи нещо ново, нещо свое в тая лирика, че е значително друг даже от Димитър Полянов, с който го сродява идентичният взор върху света, че качествено неговото творчество, което обогатява читателя, като му разрешава да вижда международните промени в нова светлина, е нов стадий в нейното развиване... Толкова директно, толкоз откровено и чисто звучат даже най-случайните стихотворения на Христо Смирненски.
Съвършенството в художествеността на формата, което изтича от смислеността на наличието, тая точност на стиха, тая ритмика, която вълнува и увлича и най-немузикалното ухо, са още едно доказателство, че пролетарската лирика у нас се е развивала не по пътя на отрицанието на предишните стадии въобще в развиването на българската лирика, че е споявала тези стадии, обогатявала ги е с нови ритмически единици, с нови облици, които в никой случай не са самоцелни, с нови рими, вливала е нов абстрактен смисъл в тяхното наличие. Така поетиката на Христо Смирненски със своите възторжени ударения - една от нейните особености, които красят българското стихосложение - намира надълбоко пояснение. Думите, които не служат единствено да запълнят стихотворния размер, са пречупени през характерността на поета и са получили нов смисъл - и тоя, който са имали до момента, и тоя, който им е придало новото време.
Крум КЮЛЯВКОВ:
Из книгата "Спомени за Христо Смирненски "
Майката на Смирненски споделя на Кюлявков: Вчера се усещаше по-добре. Белки му оказват помощ медикаментите... Имаше и приятели, той се майтапеше с тях, приказваше. И лицето му се поизмени... Стана някак по-добро. Ех, господи, рекох си, нима имаме шанс. А той, сиромашкият, няма, няма, па току огледа в часовника - кой знае за какво по този начин постоянно го гледаше. Но вечерта още веднъж тежко му падна. Започна тежко да диша, гледаме: няма избавление. Някои споделяха, че няма да изкара и нощта. Въртиме се към него, а той отвреме-навреме току ни огледа и отново зажумява. Днес сутринта, към шест и половина, се помъчи да се повдигне от възглавницата. Наведох се над него.
- Искаш ли нещо, Христо?
- Молив и хартия.
А едвам, едвам приказва, едвам го слушам. Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши благото, измъчено чадо.
Тома ИЗМИРЛИЕВ:
Христо Юнкер, сп. "Звънар ", I (1924), бр. 8.
Невероятно, само че факт! Христо е ученик на военното... на негово величество учебно заведение. Две години следва той там и приключи с чин: запасен портупей юнкер!
Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна учебното заведение - без пагони и калъчка!
Но и в учебното заведение той бе в непрекъснат спор с началниците си заради своята "недисциплинираност ".
Устроят вечеринка. Ведбал е постоянно пръв на сцената със своите импровизации.
- Хумореска - викат другарите му от партера. И Христо им сервира такава смешка, че всички се споглеждат смутени.
- Постъпих в гимназията - изключиха ме, отидох в търновското учебно заведение - също, тате ме изпрати във френския лицей - оскубах брадата на един "фрер ", най-сетне татко ми се отчая от мен и ми сподели: "То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното учебно заведение, та барем офицер да станеш. "
Но всичко това той разправя с такава незлобливост, че даже и намиращите се в салона офицери се смеят.
В същата къща живееха няколко близки фамилии. Малките Жорж и Женя постоянно идваха при Христо.
При тях той се забравяше.
- Бате Христо, нарисувай ми един демон!
Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува "дявол " - съвсем всеки път угоен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.
- Бате Христо, има ли живи дяволи?
- Има, има - дори прекалено много - отвърне Христо и несъзнателно обръща влажни очи към прилежащия двор, където "дяволът в потури " ругае някой служащ.
- Ами ти видял ли си?
- Видял съм, зер!
- Къде има дяволи, бе бате?
По-голямата Женя се намесва авторитетно:
- В зоологическата градина, несъмнено.
- Не, не - в св. Синод!
Милият Христо! Той не подозираше дори, че единствено две-три седмици по-късно тия "дяволи от светия синод " ще ходатайстват при архидявола да "успокои неверната му душа! "
.jpg )
Цветарка
Тази вечер Витоша е така загадъчна и нежна -
като виолетов остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, като че ли в болежка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И колосален и запъхтян, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разрушени - глъхне празничния град
и под лунно покривало с шепот чудноват той споделя
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето дребната цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони като че ли скрита тъга и тъга.
С погледа обезпокоен и мокър на прокудена нимфа
сред масите пристъпя и предлага страхливо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно дребна
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвсякъде
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чудноват цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акомпанименти,
гаснат, млъкват, само че още веднъж гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат постепенно, гладко като мек прелестен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка демонстрира
светлокосата госпожица с взор неясен и нерад,
а колосален и запъхтян, скрил в студената си пазва
хиляди души разрушени - дебне каменния град.
От цикъла "Децата на града "
Юноша
Аз не зная за какво съм на тоз свят роден,
не попитах за какво ще умра,
тук пристигнах запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възхитен разтворих очи,
с цел да срещна Живота по друм от цветя
в каляска от лунни лъчи.
Но не пролет и химн около мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме изверг чужд.
И през облаци завист и демонска примамка
черна сянка съзрях да пълзи -
златолюспест колос се изправи измежду кръв,
измежду морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във рабски кортеж,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух - обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И наежен от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
- Ах, блеснете, пожари, измежду ледна тъма!
Загърмете, стоманени слова!
Нека пламне земята за гуляй чужд,
дано гръм да трещи, да разрушава!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, вихър от души!...
И тогава - залюбен в тълпите, покорен
от лъчите на нова зора, -
без да запитвам за какво съм на тоз свят роден,
аз ще знам защо да умра.
"Работнически вестник ", 2 септември 1922
На 18 юни се навършват 95 години от гибелта на Христо Смирненски, а на 17 септември тази година - и 120 година от рождението му. Едно жизнерадостно българче, което "жълтата гостенка " отнася със себе си едвам няколко години откакто то навършва пълноправие. Един младеж - талантлив стихотворец. Сътвореното от него оставя значима диря в нашата просвета и история, тачат го всички българи, без злобни намеци и клюки, както си е нормално по българските ширини и дължини. Защото той е не просто извънреден занаятчия на словото, освен същински болшевик по сърце и душа, възпяващ с цялата си безрезервност и гений залповете на "Аврора " и огнедишащото сърце на революцията - Москва, само че и гальовен лирик на бедните и унизени български братчета на Гаврош. Незлобливият му смях и публицистичният му жлъч докарват не една и две безсънни нощи на тогавашните, а и на днешните управници на отечеството ни - в случай че, несъмнено, го четат. За кого от тях можем да кажем, че не се отнася изумителната "Приказка за стълбата "! Обемистото за 24-те му години живот творчество и през днешния ден е обичано, а видни литературни критици не стопират да се удивляват и да проучват гения му. Името на този младеж е Христо Смирненски.
Днес няма да се занимаваме със кавги, а ви предлагаме частички от разбори на видни откриватели на творчеството на Смирненски, мемоари за него и къси мнения на български именити създатели за този свръхестествен български стихотворец.
Христо БРЪЗИЦОВ:
Из мемоарната книга "При огромни хора по халат и чехли ", изд. "Христо Г. Данов ", 1976 година
Когато на 1 януари 1917 година излезе първият брой на седмичното литературно хумористично списание "Смях и сълзи ", в него не се съобщаваше публицистичният състав; той бе обявен чак в бр. 30 и бяха оповестени имената на Христо Смирненски, Христо Бръзицов и Никола Граблашов. Ако би се съобщили имената в бр. т, нямаше да е упоменато името Христо Смирненски, а на Христо Измирлиев... Защото тогава Измирлиев още не бе се превъплътил в Смирненски. Как стана това?
Вече казахме, че списанието бе с изключение на хумористично, още и литературно. И беше естествено да печати и "сериозни " произведения (макар Смирненски да твърдеше, че от хумора по-сериозно няма). И по този начин, по едно време Христо Измирлиев, който се подписваше с псевдонима Ведбал (и някои други), изиска да излее тъгата си по гибелта на един собствен другар, погубен на фронта. Но по какъв начин да подпише такова тъжно стихотворение с псевдонима Ведбал? Още като видят името, почват да хихикат... Набраха се и една-две "сериозни " тематики, очевидно създателят трябваше да излезе с друго име, различен псевдоним. Но какъв? Труден е изборът на второ име, когато то ще те съпровожда цялостен живот и ще затрупа вечно първото ти име. Кой знаеше първите имена на Елин Пелин, Чудомир, Ран Босилек...
Когато измежду приятелите редактори Измирлиев повдигна своя въпрос - някой му предложи да излезе с гражданското си име: Христо Измирлиев. Но той побърза да възрази:
- Измирлиев... доста непоетично... Това звучи като софийската бакалница "Измир " против битпазар.
От дума на дума се стигна до откритието, че турското Измир на гръцки звучи Смирна, което от своя страна... звучи поетически. И по този начин бе "кръстен " без поп нашият общ другар - общобългарски - Христо Измирлиев на Христо Смирненски, с цел да премине в българското вековечие.
Проф. Светозар ИГОВ:
Из публикацията "Виртуозният стихотворец Христо Смирненски "
Христо Смирненски съумява по този начин млад да се изяви като виртуоз на българския стих, тъй като влиза в българската лирика, поел щафетата на стиха от своите блестящи прародители - символистите. Сам Смирненски е освен възпитаник и правоприемник на символизма, само че и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика. На първо място - изразната лекост и музикалността на стиха. Известно е, че сливането на стиха с музиката е един от девизите на символизма, изразен от френския стихотворец Пол Верлен. А "вродената " (според Атанас Далчев) благозвучност на Смирненски е една от най-очевидните и най-вече подчертавани от рецензията характерности на неговата лирика.
И в региона на поетическата стилистика Смирненски е правилен възпитаник на символизма. Той освен използва нормалните за символистите обилни, комплицирани прилагателни (от рода на "огнеструйни ", "огнедишащи ", "лунносребърни ", "златолюспест ", "златозвездна ", "сребролунна "), само че и присъщи облици и настроения на символизма ( "теменужен остров в лунносребърни води ", "воала на здрач тъмносин ", "есенни цветя ", "морни гърди ", "привечер лятна наметна отново с погребален плащ рамена ").
...Музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музика на "улицата многогласна ", а не камерната музика на неговите прародители
/www.souhssz.com/probna/patron-na-uchilishchjeto/spomeni-za-poeta/
Ст. н. с. тт ст. Свилен КАРОЛЕВ:
Из "Гео Милев и Христо Смирненски -две задочни срещи (и една на живо) "
И внезапно, някак напълно ненадейно, Гео Милев държи траурно слово при опелото в "Свети Крал " (днешната черква "Света Неделя ") над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години стихотворец, любимеца на пролетариата. За страдание липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Никой не ги е записал тогава, а и е напълно естествено в подобен миг на тъга и мъка измежду присъстващите. Най-общо смисъла на казаното предават някои мемоари на очевидци на събитието, сюрпризирани като всички в храма, че Гео Милев държи траурно слово в този миг. Словото на Гео Милев евентуално е било непринудено, неподготвено (а Гео е бил виртуоз на словесната импровизация) и най-изненадани са били явно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. "Изведнъж всичко стихна - написа в загатна си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно разчувствуван, с откровена тъга и печал той приказва за живота и творчеството на рано починалия пролетарски стихотворец. Краткото му трогателно слово развълнува и трогна всички. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната гибел на Смирненски - жертва на капиталистическите условия в страната. "
За тази задочна среща сред Гео Милев и Христо Смирненски, сред които е застанала гибелта, си спомня и съвременникът Коста Георгиев: "Опелото в черквата "Свети Крал " преди малко бе привършило. Пред потъналите в тъга фенове на поета ненадейно се изправи Гео Милев. В занемелия храм прозвуча неговият трогателен глас. Той приказва за тежката загуба, която понася българската лирика със гибелта на Смирненски, приказва за неговите блестящи качества на извънреден стихотворец.
И Гео Милев беше пристигнал да се поклони пред тленните остатъци на Смирненски, само че той се сбогува с него не като нас - продължава загатна си К. Георгиев, - това бе директно след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли. " От преврата са минали десетина дни, избухнали са юнските протести, погубен след жестоки мъчения е министър-председателят Александър Стамболийски, избити са също редица водачи и дейци на Земеделския съюз. Новата власт е открила надзор над страната, смазвайки с кръв и репресии всяка опозиция. В такава конюнктура се състои поклонението в "Свети Крал " и се организира траурното шествие до гробищата при погребението на Смирненски, събрало хиляди хора. Нима новата власт ще остави без контрол това събитие? Не и в страната от тези мракобесни години, в тогавашното "отечество ", дума, която самичък Гео Милев ще сложи в презрителни кавички. А и самичък Христо Смирненски е писал приживе такива унищожителни сатирично-хумористични произведения против водачите и политиката на старите буржоазни партии и против някои от пристигналите в този момент на власт съучастници в преврата "сговористи " и от дълго време, с изключение на с пролетарската си лирика, си е заслужил тяхната солидарна злоба. И още нещо - дали присъединяване на Гео Милев в траурното събитие, словото му над мъртвия Смирненски нямат отношение към съдбовното и трагично за самия него нанагорнище към неговата персонална житейска и гражданска Голгота в оставащите му две години живот, преди самичък "безследно да изчезне ", садистично убит без съд и присъда от фашизоидните "неотговорни фактори "?
geomilev.com
Стефан ПРОДЕВ:
Из есето "Момчето, наречено Смирненски "
Животът му е съвсем непреживян, надълбоко драматичен и в това време не познавам по-весело момче от него в нашата лирика. Дори и най-горчивите сълзи не могат да затъмнят усмивката на очите му. В тях постоянно има нещо слънчево, готово да утеши и стопли душата, да я извади от мрака на битието. В това отношение той не наподобява на нито един от своите български събратя...
София е творила и твори какво ли не, само че по-велик стихотворец от него не е сътворила. Това гениално момче, изскокнало напряко от камъка й, е най-милата й рожба....
Талантът му избухна, с цел да ни направи жители. Той раздра селската риза на нацията и й даде чувството, че е част от света.
Неслучайно най-хубавите стихотворения за пролетарската гражданска война се родиха в София. "Йохан " и "Руският Прометей " изпревариха мнозина. Да не приказваме за "Приказка за стълбата ", която изпревари всички. Чрез нея момчето прекрачи и продължава да крачи в нашето време. Тази страшна приказка е неговото наследство. Най-чистото и най-жестокото наследство, което едно общество може да получи.
"Есента на думите ", изд. "Захарий Стоянов ", Университетско издателство "Св. Кл. Охридски ", 2004 година
***
smirnenskihristo.blog.bg/lichni-dnevnici/
Антон СТРАШИМИРОВ:
Голям стихотворец е Смирненски, в действителност огромен стихотворец..., слънчевото дете на българската лирика. Артистично безгрижен... и столичен безгрижник с фантазията по "вечна любов, безконечна истина на света ".
Георги БАКАЛОВ:
Млад, пресен, апетитен гений, в шеметната разноцветност на свои истински краски и облици... А формата - приказност от огнеструйни облици и картини.
Неговото творчество е "празничен ден " в българската литература. Аз съм във екстаз от стиховете му. Този младеж занапред ще разгъне своите огромни креативен благоприятни условия. Крупна мощ е това.
Георги КАРАСЛАВОВ:
С същинско удивление се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния възторг на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му съобразителност в региона на хумора. Поразяваше го неудържимата работливост на рано починалия стихотворец, безкрайното многообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално събитие в нашата национална литература, и споделяше, че в случай че беше стихотворец на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо освен боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо ниво и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните прекарвания на елементарните елементарни хора, на служащите, на жителите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, само че се учеше по своему, креативен...
Туше ДЕЛИИВАНОВ:
непосредствен родственик на Смирненски
Измирлиевци са страдали в битката за българското духовно възобновление. Бащата на това момче е затварян, съден и малтретиран в тези битки от турските управляващи по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са почитан жанр от всички кукушани - българи.
Светослав МИНКОВ:
С Христо Смирненски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание "Българан ", където беше редактор. Самата редакция се намираше в една дребна стаичка на печатницата. Имаше единствено 2-3 стола, няколко календара по стените и елементарна разкривена маса, отрупана със остарели клишета.
Ведбал се явяваше в редакцията нормално по обяд и още с влизането започваше да се майтапи и подмята закачки към служащите и сътрудниците на списанието. Винаги радостен, вдъхновен и лирично надъхан, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добросърдечен смях при прочитане на някое криво-ляво стихотворение, което по-късно декламираше с възторг пред всички нас.
Той беше роден стихотворец и непостижим импровизатор. Във всеки момент можеше да напише стихотворение на каквато и да е тематика. Творческата тъга беше неразбираема за него. Той се майтапеше в рими, сърдеше се даже в рими.
Александър ЖЕНДОВ:
1917 година бях възпитаник в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на възпитаници и учители и минавах за карикатурист. Това ме вкара в редакцията на "Смях и сълзи ". Редакторите - все мои връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният сред тях, безмълвно приет отличник, беше Христо Измирлиев - Ведбал.
Не си припомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на "Смях и сълзи " се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в "Българан ". Повече от страница стихове и прозаичност, и въпреки че програмата на Техническото учебно заведение беше надалеч по-тежка от гимназиалната, беше доста добър възпитаник, постоянен и с висок триумф.
Николай ЛИЛИЕВ:
Малко е да се каже, че Христо Смирненски заема изключително място в нашата лирика, че със своето изкуство носи нещо ново, нещо свое в тая лирика, че е значително друг даже от Димитър Полянов, с който го сродява идентичният взор върху света, че качествено неговото творчество, което обогатява читателя, като му разрешава да вижда международните промени в нова светлина, е нов стадий в нейното развиване... Толкова директно, толкоз откровено и чисто звучат даже най-случайните стихотворения на Христо Смирненски.
Съвършенството в художествеността на формата, което изтича от смислеността на наличието, тая точност на стиха, тая ритмика, която вълнува и увлича и най-немузикалното ухо, са още едно доказателство, че пролетарската лирика у нас се е развивала не по пътя на отрицанието на предишните стадии въобще в развиването на българската лирика, че е споявала тези стадии, обогатявала ги е с нови ритмически единици, с нови облици, които в никой случай не са самоцелни, с нови рими, вливала е нов абстрактен смисъл в тяхното наличие. Така поетиката на Христо Смирненски със своите възторжени ударения - една от нейните особености, които красят българското стихосложение - намира надълбоко пояснение. Думите, които не служат единствено да запълнят стихотворния размер, са пречупени през характерността на поета и са получили нов смисъл - и тоя, който са имали до момента, и тоя, който им е придало новото време.
Крум КЮЛЯВКОВ:
Из книгата "Спомени за Христо Смирненски "
Майката на Смирненски споделя на Кюлявков: Вчера се усещаше по-добре. Белки му оказват помощ медикаментите... Имаше и приятели, той се майтапеше с тях, приказваше. И лицето му се поизмени... Стана някак по-добро. Ех, господи, рекох си, нима имаме шанс. А той, сиромашкият, няма, няма, па току огледа в часовника - кой знае за какво по този начин постоянно го гледаше. Но вечерта още веднъж тежко му падна. Започна тежко да диша, гледаме: няма избавление. Някои споделяха, че няма да изкара и нощта. Въртиме се към него, а той отвреме-навреме току ни огледа и отново зажумява. Днес сутринта, към шест и половина, се помъчи да се повдигне от възглавницата. Наведох се над него.
- Искаш ли нещо, Христо?
- Молив и хартия.
А едвам, едвам приказва, едвам го слушам. Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши благото, измъчено чадо.
Тома ИЗМИРЛИЕВ:
Христо Юнкер, сп. "Звънар ", I (1924), бр. 8.
Невероятно, само че факт! Христо е ученик на военното... на негово величество учебно заведение. Две години следва той там и приключи с чин: запасен портупей юнкер!
Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна учебното заведение - без пагони и калъчка!
Но и в учебното заведение той бе в непрекъснат спор с началниците си заради своята "недисциплинираност ".
Устроят вечеринка. Ведбал е постоянно пръв на сцената със своите импровизации.
- Хумореска - викат другарите му от партера. И Христо им сервира такава смешка, че всички се споглеждат смутени.
- Постъпих в гимназията - изключиха ме, отидох в търновското учебно заведение - също, тате ме изпрати във френския лицей - оскубах брадата на един "фрер ", най-сетне татко ми се отчая от мен и ми сподели: "То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното учебно заведение, та барем офицер да станеш. "
Но всичко това той разправя с такава незлобливост, че даже и намиращите се в салона офицери се смеят.
В същата къща живееха няколко близки фамилии. Малките Жорж и Женя постоянно идваха при Христо.
При тях той се забравяше.
- Бате Христо, нарисувай ми един демон!
Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува "дявол " - съвсем всеки път угоен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.
- Бате Христо, има ли живи дяволи?
- Има, има - дори прекалено много - отвърне Христо и несъзнателно обръща влажни очи към прилежащия двор, където "дяволът в потури " ругае някой служащ.
- Ами ти видял ли си?
- Видял съм, зер!
- Къде има дяволи, бе бате?
По-голямата Женя се намесва авторитетно:
- В зоологическата градина, несъмнено.
- Не, не - в св. Синод!
Милият Христо! Той не подозираше дори, че единствено две-три седмици по-късно тия "дяволи от светия синод " ще ходатайстват при архидявола да "успокои неверната му душа! "
Цветарка
Тази вечер Витоша е така загадъчна и нежна -
като виолетов остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, като че ли в болежка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И колосален и запъхтян, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разрушени - глъхне празничния град
и под лунно покривало с шепот чудноват той споделя
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето дребната цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони като че ли скрита тъга и тъга.
С погледа обезпокоен и мокър на прокудена нимфа
сред масите пристъпя и предлага страхливо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно дребна
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвсякъде
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чудноват цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акомпанименти,
гаснат, млъкват, само че още веднъж гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат постепенно, гладко като мек прелестен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка демонстрира
светлокосата госпожица с взор неясен и нерад,
а колосален и запъхтян, скрил в студената си пазва
хиляди души разрушени - дебне каменния град.
От цикъла "Децата на града "
Юноша
Аз не зная за какво съм на тоз свят роден,
не попитах за какво ще умра,
тук пристигнах запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възхитен разтворих очи,
с цел да срещна Живота по друм от цветя
в каляска от лунни лъчи.
Но не пролет и химн около мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме изверг чужд.
И през облаци завист и демонска примамка
черна сянка съзрях да пълзи -
златолюспест колос се изправи измежду кръв,
измежду морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във рабски кортеж,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух - обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И наежен от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
- Ах, блеснете, пожари, измежду ледна тъма!
Загърмете, стоманени слова!
Нека пламне земята за гуляй чужд,
дано гръм да трещи, да разрушава!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, вихър от души!...
И тогава - залюбен в тълпите, покорен
от лъчите на нова зора, -
без да запитвам за какво съм на тоз свят роден,
аз ще знам защо да умра.
"Работнически вестник ", 2 септември 1922
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ