По време на предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз

По време на идното председателство на Съвета на Европейския съюз София би трябвало да се концентрира върху най-важния от нейна позиция въпрос – отварянето на западната врата за България – Коридор №8.

След като декларирахме този наш приоритет, който би трябвало да ни свърже с Република Македония и Албания, някои наши съседи започнаха координирани дейности за да разсеят вниманието на нашата изпълнителна власт с други планове, измежду които и Солун-Кавала-Бургас-Варна. Не споделям, че тези планове не са значими, само че ние имаме приоритет №1 и това е Коридор №8. Ако България не употребява своето удобно състояние като предстоящ ръководител на Европейски Съюз и не влага с всички вероятни средства – политически, финансови, дипломатически и културни – в връзките ни с Република Македония, Албания и Косово и не стартираме построяването на Коридор №8, ние още веднъж ще се окажем губещи.

Отношенията с Белград в светлината на българското европредседателство

Темата за българо-сръбските връзки е значима през днешния ден и по нея би трябвало да се приказва, тъй като на България й следва да бъде ръководител на Съвета на Европейски Съюз от 1 януари 2018 година София сложи за собствен приоритет да води евроинтеграцията на страните от Западните Балкани – една извънредно деликатна и комплицирана задача. Дори в някои аспекти – рискова от позиция на статуквото, основано на територията на някогашна Югославия и на досегашните българо-югославски и респективно българо-сръбски връзки. Темата е доста значима и тъй като България има коренни български национални ползи, свързани с Република Сърбия – става въпрос за ситуацията на българската национална общественост в Западните околности.

Сръбско-българските връзки могат да бъдат охарактеризирани като недобросъседски и ненормални, а в исторически проект единствено до преди няколко десетилетия те бяха вражески и враждебни. Главният аршин, по който би трябвало да оценяваме двустранните ни връзки, е отношението на формален Белград към българското национално малцинство. То живее на българска етническа територия, която е окупирана от Сърбия след Първата международна война /1914-1918 г./ За страдание, от момента на окупацията на тази територия както по време на някогашна Югославия, по този начин и след нейното раздробяване през 90-те години отношението към тези наши българи продължава да бъде дискриминационно с прочут гнет и последна цел – обезбългаряване. Тази действителност би трябвало да се покаже намерено както на българската общност, по този начин и по време на нашия политически разговор със Сърбия и с нейната настояща власт.

Корените на сръбския шовинизъм

Корените на сръбската политика във връзка с българите в Западните околности, а и към самата България, се крият в характера на сръбския шовинизъм. Неговите характерни особености го отличават от другите национализми на Балканите и по-конкретно от българския. Това са тематики, по които не се приказва и липсва задоволително експертиза, която да помогне на нашата дипломация.

Сръбският шовинизъм може да бъде наименуван даже национализъм. От средата на XIX век, когато е призната тяхната национална теория – така наречен „ Начертания “ на Илия Гарашанин, той постоянно е бил нападателен и експанзионистичен. Неговата цел е териториално уголемение и доминация в земите, които превзема. Това не е особено за българския шовинизъм. Погрешна е позицията, под която се подвеждат през днешния ден нашите политици и специалисти, които настояват, че на Балканите има балкански шовинизъм, т.е. той е повсеместен. По никакъв метод не можем да приравняваме българския шовинизъм със сръбския, който сподели своето същинско лице по време на войните от 90-те години. Главната виновност за разпадането на Югославия носи сръбската политика и Слободан Милошевич, която беше инспирирана от сръбската Академия на науките и среди в администрацията. Разпадането докара до едно статукво в Западните Балкани, където и сега доста съществено въздействие има Сърбия. От нея зависи по какъв начин ще се развиват доста от процесите в района. Става дума за Босна, Косово и Черна гора.

Във външнополитически проект интернационалната общност осъди сръбската политика както вербално, по този начин и юридически посредством Международния арбитражен съд за някогашна Югославия в Хага. В самата Сърбия обаче не беше изживян катарзисът, обвързван с виновността й за това, което се случи – осъществените закононарушения от сръбските военни и паравоенни елементи. Това е значимо да се знае, с цел да се изясни настоящето състояние в Сърбия и държанието й. За страдание, колкото и да ни се желае да гледаме напред в бъдещето и да загърбим тежкото минало, ние не можем да създадем това, не можем да не държим сметка за историята, когато вземаме решения за връзките ни с Белград. /БГНЕС

-----

Любчо Трохаров, посланик от кариерата, някогашен дипломат на България в Хърватия и Босна и Херцеговина. Анализът е изработен особено за Агенция БГНЕС.