Стигмата Дивият Изток
Първият доста значим въпрос от тези дни е: Има ли расизъм в България?. Едносричният отговор е " да ", а изчерпателният - " отново да ". Ще се върна на това по-късно. Вторият въпрос е: Има ли стигма Източна Европа?. И тук отговорите са тъкмо като при предния въпрос.
Европа реагира остро против неприемливите прояви на стадиона у нас, а тематиката от медиите слезе незабавно в неофициалното другарство в доста страни и България още един път затвърди руслото, в което се носи общественият й портрет на Запад. Всичко, което подхожда на настройките и упованията, се подема елементарно и се прибавя към досегашните отзиви – по този начин работят медиите, откак ги има и това е изследвано неведнъж през ХХ век. Европа не свръхреагира против нас в този или оня съответен случай, само че тя отчетливо надгражда една дългогодишна стигма – тази на Дивия Изток.
България, Румъния и още няколко културно близки нам страни имат точните характерности,
които разрешават да заемем ролята на допустимия за одругостяване друг.
По мощни политически и вътрешнокултурни за западните страни аргументи тази позиция към този момент не може да се заема от по-шарени нации. Като фенотип и като просвета (или субкултура по отношение на паневропейското) ние сме по едно и също време задоволително " наши " и задоволително " непознати ", с цел да бъдат обрисувани по нас границите на допустимия всемирен морал. В него от колониални времена западната цивилизация е висшият индивид на правдата, а всички останали нации имат задачата на културното догонване. Леко отблъскващата екзотика на Източна Европа се оформя из неузнаваемата джунгла на историческите отпечатъци от Османската империя и съвсем митичния
социализъм.
Целта на това наблюдаване не е да се оправдаят родните прояви на расизъм, а да потърсим обясненията на характерната гласност, която ги съпътства. Важна в картината е и реакцията на политиците ни. Овътрешностения разказ за това какъв и кой си е феномен, който е добре прочут в филантропичните дисциплини. Когато ние установяваме расизма сами, не подхващаме ответни дейности, тъй като публичната рефлексия отсъства. Когато обаче от някъде на запад ни видят, нещата са разнообразни. Разказът за Дивия Изток внезапно се разсънва за живот пред погледа на този, който одобряваме за жител от по-висш порядък. Арестите за провинилите се почитатели не закъсняха доста, което е единствено по себе си похвално.
Те идват обаче, тъй като в последна сметка някой си разреши да изложи Бойко пред чужденците...
За да осмислим тези феномени съответно, би трябвало да подходим без българолюбие, само че и без българомългарзие. Стигмата за Дивия Изток работи и на открито, и вътре, както е особено за всяка друга стигма.
Западът самичък е непоносим към личните си прояви на расизъм... или най-малко в несравнимо по-голяма степен от Изтока. Това стъпва на здрава историческа основа. Съзнанието за многообразието на цветовете и идентичностите идва първо с достъпа до самите тях. Излишно е да подчертаваме злорадо, че достъпът на западните общества до това разнообразие е получен по извънредно принудителен метод – всички знаем този факт.
Тук е и коренът на бурната реакция против расизма. Махалото се люлее от необуздания властнически нрав към знамето на безграничната приемливост. Но дано не сме наивни и не се лъжем, че господарският нрав не се прокрадва като зомби през пластовете мисловни модели.
В най-благоустроените и богати общества на Западна Европа стигматизирането на нации е резистентен дискурс,
който се огъва и обновява, приема нови наличия и се пази да не е неточен, само че по този начин и не изчезва. Което в действителност не е ненормално, тъй като конкуренцията сред другите човешки популации е наша естествена линия. А какво по-важно през днешния ден от обществен морал и символен капитал?
В умозаключение идват размислите за това какво е добре да се направи. Със сигурност да се работи доста е неизбежно, само че с фокус и целеустремено. Ако мислим, че с нападките против народа и непрекъснатото му ценностно сравнение с други нации ще реализираме по-съвременно общество, то би трябвало да се отърсим от тази настройка. Достойното, рефлексивно държание и работата против сходни агитки, от които стартира цялата тематика, е извънредно значимо, с цел да има някакви резултати. Родната непоросветена ненавист към другите и господарският расизъм са две напълно разнообразни феномени и единствено гледани в профил наподобяват едно и също нещо. Налага се да се отърсим от комплексите и меренето по Европата и да търсим незабавно съответни локални способи
за справяне с изобилните локални дефекти.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Скандалът след мача България - Англия (19)
Европа реагира остро против неприемливите прояви на стадиона у нас, а тематиката от медиите слезе незабавно в неофициалното другарство в доста страни и България още един път затвърди руслото, в което се носи общественият й портрет на Запад. Всичко, което подхожда на настройките и упованията, се подема елементарно и се прибавя към досегашните отзиви – по този начин работят медиите, откак ги има и това е изследвано неведнъж през ХХ век. Европа не свръхреагира против нас в този или оня съответен случай, само че тя отчетливо надгражда една дългогодишна стигма – тази на Дивия Изток.
България, Румъния и още няколко културно близки нам страни имат точните характерности,
които разрешават да заемем ролята на допустимия за одругостяване друг.
По мощни политически и вътрешнокултурни за западните страни аргументи тази позиция към този момент не може да се заема от по-шарени нации. Като фенотип и като просвета (или субкултура по отношение на паневропейското) ние сме по едно и също време задоволително " наши " и задоволително " непознати ", с цел да бъдат обрисувани по нас границите на допустимия всемирен морал. В него от колониални времена западната цивилизация е висшият индивид на правдата, а всички останали нации имат задачата на културното догонване. Леко отблъскващата екзотика на Източна Европа се оформя из неузнаваемата джунгла на историческите отпечатъци от Османската империя и съвсем митичния
социализъм.
Целта на това наблюдаване не е да се оправдаят родните прояви на расизъм, а да потърсим обясненията на характерната гласност, която ги съпътства. Важна в картината е и реакцията на политиците ни. Овътрешностения разказ за това какъв и кой си е феномен, който е добре прочут в филантропичните дисциплини. Когато ние установяваме расизма сами, не подхващаме ответни дейности, тъй като публичната рефлексия отсъства. Когато обаче от някъде на запад ни видят, нещата са разнообразни. Разказът за Дивия Изток внезапно се разсънва за живот пред погледа на този, който одобряваме за жител от по-висш порядък. Арестите за провинилите се почитатели не закъсняха доста, което е единствено по себе си похвално.
Те идват обаче, тъй като в последна сметка някой си разреши да изложи Бойко пред чужденците...
За да осмислим тези феномени съответно, би трябвало да подходим без българолюбие, само че и без българомългарзие. Стигмата за Дивия Изток работи и на открито, и вътре, както е особено за всяка друга стигма.
Западът самичък е непоносим към личните си прояви на расизъм... или най-малко в несравнимо по-голяма степен от Изтока. Това стъпва на здрава историческа основа. Съзнанието за многообразието на цветовете и идентичностите идва първо с достъпа до самите тях. Излишно е да подчертаваме злорадо, че достъпът на западните общества до това разнообразие е получен по извънредно принудителен метод – всички знаем този факт.
Тук е и коренът на бурната реакция против расизма. Махалото се люлее от необуздания властнически нрав към знамето на безграничната приемливост. Но дано не сме наивни и не се лъжем, че господарският нрав не се прокрадва като зомби през пластовете мисловни модели.
В най-благоустроените и богати общества на Западна Европа стигматизирането на нации е резистентен дискурс,
който се огъва и обновява, приема нови наличия и се пази да не е неточен, само че по този начин и не изчезва. Което в действителност не е ненормално, тъй като конкуренцията сред другите човешки популации е наша естествена линия. А какво по-важно през днешния ден от обществен морал и символен капитал?
В умозаключение идват размислите за това какво е добре да се направи. Със сигурност да се работи доста е неизбежно, само че с фокус и целеустремено. Ако мислим, че с нападките против народа и непрекъснатото му ценностно сравнение с други нации ще реализираме по-съвременно общество, то би трябвало да се отърсим от тази настройка. Достойното, рефлексивно държание и работата против сходни агитки, от които стартира цялата тематика, е извънредно значимо, с цел да има някакви резултати. Родната непоросветена ненавист към другите и господарският расизъм са две напълно разнообразни феномени и единствено гледани в профил наподобяват едно и също нещо. Налага се да се отърсим от комплексите и меренето по Европата и да търсим незабавно съответни локални способи
за справяне с изобилните локални дефекти.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Скандалът след мача България - Англия (19)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ