Отбелязваме 153 години от гибелта на Апостола на свободата Васил

Отбелязваме 153 години от гибелта на Апостола на свободата Васил Левски. При удостояване на паметта на Апостола обаче има разминаване сред датата на неговата крах - 18 февруари, която се отбелязва в редица градове, в това число и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната - 19 февруари.

Безспорен исторически факт е, че Васил Левски завършва земния си път на 6 февруари 1873 година по остарял жанр. Присъдата е изпълнена в покрайнините на София. Мястото на обесването на Левски се намира в центъра на днешна София, където е повдигнат негов монумент.

Обесването на Васил Левски - 6 февруари 1873 година по остарял жанр, дава отговор на 18 февруари, а не на 19 февруари по нов жанр, настояват историците. На множеството места в страната обаче почитта към паметта на Апостола се отдава на неправилно наложената дата и повода за това е в непознаването на календарите. През 1916 година, когато България минава от Юлианския към Грегорианския календар или от остарял към нов жанр, се приема корекция от 13 дни.

„ В учебниците към този момент написа вярната дата, само че по какъв начин да разбираем на учениците за какво четат 18 февруари, а в доста градове означават към момента на неправилната 19-и. Аргументите в отбрана на датата 18 февруари са доста “, показват членовете на комитет " Васил Левски " във Велико Търново.

Нямаме втори Левски на света

Проф. д. н. Ивайло Христов

Вече близо век и половина трайният интерес към личността и делото на Апостола не спада. Със силата на своите хрумвания, с мащабите на необятния си обсег на уредник и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и измежду непросветените публични пластове.

В българското национално схващане Левски е „ светецът на България “, оплодяващо начало и причестяване за всеки българин. Народният стихотворец Иван Вазов го слага паралелно до Спасителя, а едни негов съмишленик, незнаен по име, след залавянето му възкликва: „ Нямаме втори Левски на света “.

В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деятел: революционна неотстъпчивост и душевна мекота; смелост и благородство; либерализъм и взискателност; нравствена мощ и отдаденост на делото.

Анализът на концепциите и практическата активност на Левски разкрива съществуването на откроето апостолско верою. Това се вижда на първо време в практическата му активност. Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО) Левски пръв осъществя концепцията, че българският народ не трябва да си чака освобождението си извън, а би трябвало да си го извоюва самичък, като се вдигне на общо въстание. Целта е да се освободи България посредством „ гражданска война морална и с оръжие. “

И самичък пристъпва към реализирането на тази цел. За него единствено добре проведената и готова гражданска война има смисъл и късмет да успее. И единствено такова освободително придвижване би запазило България от непознати похищения и би ни направило господари на ориста си.

Известно е, че до 1869 година никой вън или вътре в България не е вярвал, че може да се освободим със лични сили, от вътрешната страна. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато единствено с чети, проведени на територията на някоя от християнските княжества – Сърбия или Румъния. (Отделен е въпросът от кое място идва това гигантско самонавиване, увереността че една чета от 1000 души ще увлече целия народ.)

Тази четническа идеология е тествана, както е известно, безуспешно, от Хаджи Димитър през 1867 година и от Христо Ботев през 1876 година Другият идеолог на националната гражданска война - Любен Каравелов, изповядва съвсем същото: „ Ние сме съгласни, написа той, че без съдружници е невероятно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще бъдем в положение да се борим с османлиите “.

В този смисъл надали различен от апостолите се е заемал с по-необхватна и обезверена задача още при започване на своя революционен път. При това без външна поддръжка, без финансови средства и преди да бъде формиран Българският революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Любен Каравелов.

Левски вижда освобождението на България като всенародно дело, което ще откри израз във всеобщо въстание. Такава е отправната точка на възприетата от него тактичност и в сходство с нея стремежът да направи колкото се може повече българи съпричастни към революционното дело.

Това във всяко едно отношение е новаторска, апостолска, радикална концепция, която до този миг е без аналог в Европа! Левски е създател и строител на единствената по рода си всеобща, национална, тайна организация, каквото не срещаме нито в италианската, нито в гръцката, нито в сръбската, нито в румънската, нито в която и да е освободителна гражданска война, през последната четвърт на ХIХ век.

Вярвал ли е той в българския триумф, защото действителността е повече от красноречева: военната мощност на Османската империя, неподготвеността на комитетите, дистанцираното връзки на Русия в този миг и така нататък Едва ли Левски е бил реалист и прагматик, не е вярвал в чудеса, в това число и във опцията със силата на оръжието да се в профил османската власт.

Апостола категорично отбелязва на няколко пъти в писмата си, че „ в никакъв случай не можем да се приготвим както другите сили “.

Стратегическата му цел е друга – да се приготви народът най-малко толкоз, колкото е належащо, с цел да се обезпечи, както написа той до Панайот Хитов през септември 1871 година „ една добра сетнина на предприятието ни “ (подчертано мое, И. Х), т.е. на едно положително бъдеще.

В това отношение той пръв формулира цялостна идея (до най-малките подробности) за бъдещата гражданска война: обезпечаване на финансови средства за закупуване на модерно оръжие, въстанието би трябвало да стартира през късната есен, с цел да се затрудни оптимално напредването на османската войска през българската територия през зимния сезон, да са плануват опорни пунктове в главните градове, които да са авансово съоръжение, ръководството в освободените територии да се реализира от комитетите на Вътрешната революционна организация и прочие

Левски се постанова като идеолог и деятел на националната гражданска война точно с тези две елементарни и рационални хрумвания: общонародно въстание (а не локални протести!) и основаване на нов вид страна. Тя ще бъде национална, българска страна, където всеки ще припознае българските закони!

Допуска се и равноправно федериране със Сърбия, Черна гора, Румъния и Гърция, само че при експлицитното изискване „ земята, обитаема с българи, да се ръководи български, тоест съгласно нравите, обичаите и характера на българския народ. “

Като всеки народ взема решение самичък ориста си: „ Нека всяка националност, както и всеки човек, резервира своята орис и да се ръководи по своята лична воля “. Защото времето, в което живее и се бори Апостола – втората половина на ХIХ век, не е лишено от желания за постигането на европейско единение, за създаване на демократична и единна Европа, за федерации и конфедерации със прилежащи и по-далечни нации.

В точка трета от „ Наредата “ се споделя: „ Ние, българите, желаем да живеем със сички наши съседи дружествено, а изключително със сърбите и черногорците, които съчувстват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата независимост е тясно обвързвана, и желаем да съставим с тях федерация на свободните земи “.

Като иститински деятел, който си е сложил духовното и политическото обновяване на нацията, Апостола е притежател на ренесансови черти. Ето за какво без подозрение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата персона – индивидът Васил Левски! Неговият темперамент и психика.

Защото Левски е забавен и с историята, която основава, само че и с вътрешната си драма и страдалчество на велика персона, надраснала своите съвременници, тъй като е осъзнал всичките им плюсове и минуси.

Поразравящо е самообладанието на Апостола. В това отношение той е несравним. Не тъй като е бил смел, такива има доста. Не и за това, че огромен родолюбец, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от нето родолюбци. А заради умеенето да владее напълно своите усеща и съвест. Това е нещо извънредно и не се среща при другите наши революционери.

Левски влиза в паметта на своя народ с образеца за всеотдайност, човечност и безкористност. В името на свободата на България Апостола се отхвърля от всички земни наслади, като се изключи една – да се бори за политическа самостоятелност на родината си. Повечето от неговия делник е прекосявал в циркулиране на градове, села, махали и манастири, в секрети срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрекъснато надлъгване е надиграване с предателите и потерите.

На кон или на крайник, той не е бил нито за момент в сигурност, рядко е имал свободни мигове и все пак никой не го е чул да се оплаква. Повечето от съвременниците му са за запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в унес е пял даже в мраз и студ – както написа за него Христо Ботев в едно писмо и го назовава „ невероятен човек “.

Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да ругае и да изпада в рецесии. Неустрашимостта на Левски е съчетана с избистрен, преносим и здравомислещ разум, със дарба за дълбоки проникновения. Той е изрекъл думите: „ Ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме “, които ще останат в съкровищницата на човешката мисъл.

Един от първите му биографи го назовава „ единствена единица “ и може би това определение е най-близко до истината на магията на Левски, обаянието на който не е толкоз в съответни каузи и черти, а най-много в хармоничното комбиниране на доста качества.

Знаменити са думите на Андрей Пантев: „ Нов Левски няма да има. Това е един беззащитен стон, една страдалческа молба към нещо, което не може да се появи още веднъж. Левски не е желал да заеме никакъв пост, откакто се реализира Освобождението на България. В това се състои неговото духовно великолепие.

В това е и отблъскващата същина на актуалната политика, че тези, които първоначално се втурват в нея, с цел да сътворят нещо по-добро, след това стартират да се изживяват като големци. Аз не си представям Левски като министър, народен представител или дипломат. Той е жертвал живота си. Знаел е какво го чака и че ще заплати за това, което прави, макар дискретните си пътешествия из българските земи. Левски въплъщава в най-чиста форма смисъла на думата мечтател. За всички останали, в това число и за Ботев, се носят всякакви недостойни клюки, догатки и оценки, а Апостола стана свят човек. “

В тази своя битност, бил ли е Апостола благополучен? При състояние, че той съвсем на никое място в своите писма не се занимава със себе си. Трудно може да се даде еднопосочен отговор на всички тези питания, само че едно е несъмнено. Левски е бил напълно превзет от своята велика задача, тъй че напълно разумно е всичко, осъществено за постигането ѝ, да му е доставяло приятност и най-висше задоволство. В писмо до Киряк Цанков с дата 2 юли 1872 година той написа, че „ щяло да излезе от Запад един човек с шарени очи и той щял да освободи България. “ Човекът с тези очи е Левски. Това значи, че Дяконът е имал цялостно схващане за своята историческа задача и цялостна религия, че тя ще зъвърши с усепех.

Само по този начин може да се изясни свръхестествената му неуморимост и устойчивост, проявена при съществуването на една постоянно незарастваща рана, добита по време на Втората българска легия през 1867 година. Така или другояче факт е, че при толкоз изписани страници от Апостола доста рядко в текстовете му се промъква някакво недоволство от българския народ; там нито един път не го виждаме изпаднал в нервност, в съмнение и страх; от устата му не се отронило никакво раздвояване или митинг против сизифовските компликации, които съпровождат виталния му път.

Точно противоположното по разнообразни мотиви Левски отбелязва: „ Чисто националният човек се бори до момента в който може, с цел да избави своя си народ… “; „ Гледай националната работа повече от всичко друго “; „ За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се изправим “.

И паметната фраза: „ Ако спечелвам, спечелвам за цялостен народ- в случай че изгубя, изгубвам единствено мене си. “

Неизтощимата сила на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за всеотдайност приказват, че Апостола е вярвал, че позитивните качества на българския народ доминират над неизбежните недостатъци, подбудени от половин хилядолетното османско владичество в Мизия, Тракия и Македония.

Левски явно е бил уверен, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на Вътрешната революционна организация (ВРО) се влива всичко образовано, почтено, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането. Именно тази невиждана нравствена непорочност на Левски крепи вярата ни в бъдещето на българския народ. Народ, който живее епохи под непознато господство, само че ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов, съхранява и придвижва във времето своите изконни добродетели.

Секретът за разбирането личността на Левски е нейното непроменяемо настоящо наличие в живота на българите и преди, и след неговата гибел. Делото на Левски е и постоянно ще бъде базисна константа, вътрешен стожер, вътрешна нравствена опора. В това отношение той е без аналог и с течение на времето името на Апостола от ден на ден се свързва с високите нравствено-етични и морални стойности, осъществени в неговата могъща персона.

Може без подозрение да се каже, че той е самобитно генеративно начало, което задава система от полезности, знак на освобождението и постоянно нужен на обществото при спешни обстановки. И в предишното, и през днешния ден Апостола не е преставал да бъде мярка за човешко съвършенство и образец за поколенията, въплъщение на мъдростта, носещ неизмеримо мощен дух.

Всяко допиране до Левски е среща с цяла галактика от прекарвания и равносметки, от фантазии и подвизи. Съпоставяйки Апостола на свободата с останалите възрожденски дейци и със строителите на модерна България, без никакво съмнение можем да кажем, че той е най-популярната и обичана историческа фигура. Не единствено тъй като е най-лесен за митологизиране: умира млад, няма семейство, за персоналния му живот са знае относително малко (преките свидетелства и мемоари за него са прекомерно оскъдни), а на първо място, поради идеала му.

Защото, по думите на Плавен Митев: „ Идеалът на Левски за самостоятелна, целокупна и мощна България показва в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни 14-вековна история. Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвещава цялата си сила за постигането на тази цел…Представите на Апостола за бъдещето на свободна България обрисуват един нов, чужд и бленуван от всички български свят, свят на истинната демократска република на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си хрумвания или за религиозните си вярвания, свят, в който без значение от етническия си генезис всички ще имат равни права и отговорности, равни шансове и благоприятни условия за изява. “

Апостола излага вижданията си за бъдещата страна и нейното устройство с държавническо мислене, което надалеч надвишава времето. Той вижда България като страна с самостоятелна външна политика, а българският народ с национално самочувствие, владетел на личната си орис. Неговите проблеми са в огромна степен и модерни проблеми: за гражданската съвест, за чистотата на индивида, за градивната мощ на концепцията.

Защото концепцията прави индивида, както и назад – индивидът прави концепцията. Левски е образец за това по какъв начин едвам велика концепция, каквато е несъмнено тази за освобождението на България, може да хвърли един човек във висините. Ако не беше тази концепция да го въодушеви, да го въодушеви, да му даде сили, Апостола надали щеше да бъде подобен, какъвто е.

При Левски концепцията за освобождението е била толкоз мощна и мобилизираща, че като сияен лъч е събрала всичките му качества. Това се демонстрира и при общуването му с хората. Той да вземем за пример е бил прочут с умеенето си да убеждава, да прави и най-недоверчивите предани на делото.

Опорните точки в биографията на Левски го разкриват като ексцентрична, ренесансова персона, за която самостоятелния и публичният триумф са вероятни единствено въз основата на съответното нововъведение и креативния на практика метод, отчитащи конкретиката на родното съществуване. С цялата си революционна активност той е образец за това какви качества е нужно да има огромният политически водач.

Най-вече освен да имаш виждане какво и по какъв начин да се направи, само че и с персоналния си образец да докажеш, че саможертвата не е единствено да думи, само че и на каузи, че да ръководиш значи и да носиш отговорност. Но тук е и драмата на Апостола, чийто корени са в неговия присъщ либерализъм, във вярата във вишегласието, за което той непрекъснато написа и приказва.

Левски е имал всички качества на началник от огромен мащаб, а точно: въображение, познания, организаторски качества и увереност, само че не и коравосърдечието. Обратно, Левски е бил добър, милосърден, либерален, отстъпчив, черти, които не са типични за балканската реалност и в някаква степен предопределят и неговата трагична крах. Оттук и една от болките му: Апостола е мразел насилието, ненавиждал е проливането на кръв, а е трябвало да го прави в името на освобождението.

Без визията за живота на Апостола, всяко българско потомство би живяло някакъв доста по-непоследователен, в избрана степен безреден и като предписание непроизводителен живот. В облика на Левски българите въплъщават концепцията за личния си растеж. Апостола сплотява, а не разделя, основава националната ни заварка.

Осмисляйки делото на Левски, генерациите се пробват да се самодисциплинират, да се самоорганизират и да дадат нов смисъл на своето време, подражавайки на този неповторим човешки пример. От делата и документалното завещание на Левски ясно се вижда, че той е желал да трансформира българския народ във фактор за решение на личната му орис.

Имал е недвусмислено отношение към ползите на великите сили. Когато става дума примерно за Русия, той споделя: „ Цели сме изгорели от парене и отново не знаем да духаме “. Или когато споделя, че: „ Докога ние толкоз време викаме за независимост и на нашия предразнял глас няма кой да отвърне. Къде им е човечеството и образованието на Европа? “, с цел да каже най-после „ Работим чисто български и няма да се водим по никого отвън България. “

Друг е въпросът, че малко от неговите стремления се сбъдват. Левски става кумир на българите в контрастност с всичко това, което става незабавно след Освобождението. Имаме опиянението, че е основана страна, опиянението, че имаме свое Народно заседание, войска, учители, железници и прочие. Но в това време имаме и мъка, и оскърбление освен поради териториалните ампутации, само че и поради това, че настава една дебелашка атмосфера, един необикновен политически климат се основава, при който малко от светлите идеали на Левски, свързани със обществената и битовата конюнктура в страната, са осъществени.

Неслучайно народът го е посочил „ Апостол на свободата “. Това фразеология съдържа освен това от концепцията за национално избавление, а побира в себе си свободата във всичките й вероятни измерения. В своя единствен стихотворен опит за „ автобиография “ Левски споделя, че не желае да бъде „ турски и никакъв плебей “. Никакъв плебей в човешки, политически и обществен смисъл.

И нещо доста значимо: за Левски подарената независимост не е същинска независимост. Апостола знае, че свободата е вътрешно положение на духа, че не е допустимо да пет века да тънеш в „ иго “ и за момент да се събудиш самостоятелен.

В издадената през 1883 година от Захари Стоянов биография на Левски, Летописеца предава популярните думи на Апостола: „ Никому не се надявайте, в случай че ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме почтени да имаме и независимост “.