В Царските конюшни живели 27 семейства
Опожарените Царски конюшни в центъра на София, които провокираха доста разисквания и догадки, допреди десетина години са били обитаеми най-вече от чиновници на Министерство на вътрешните работи, макар печалното си положение. Там е било първото софийско жилище и на режисьорката от Българска национална телевизия Иванка Андонова, която идва със брачна половинка си и едномесечната си щерка от Етрополе през септември 1948 година На 5 септември вуйна Ванче, както е известна в медиите, ще навърши 89 години. Тя е сестра на генерала от Държавна сигурност Димитър Гръбчев, по това време секретар на поделение на Министерство на вътрешните работи, а по-късно оглавяващ охранително звено, прераснало в Управление сигурност и защита (УБО). Ползва обаче семейството на брачна половинка си, с цел да не я бъркат с братовата й щерка – кинорежисьорката Иванка Гръбчева, която умря през 2013 година
Новината за пожара в Царските конюшни разсъни доста мемоари у старата жена, която пожела да ги показа с читателите на в. „ Жълт Труд “. Предаваме описа й съвсем без редакторска интервенция.
Първата ми фамилна квартира се намираше на втория етаж от Царската конюшня. Там бяха останали да живеят някои от чиновниците от царско време. Целият комплекс е на четири улици – „ Врабча “, „ П. Волов “, „ Дондуков “ (преди се споделяше „ Карл Шведски “) и настоящия „ В. Левски “. Входът беше откъм „ Врабча “. Никой нямаше право да влиза без позволение в този комплекс, даже родителите ни – ходехме да ги посрещаме на входа. Всичко беше опасано със солидна ограда. Желязната врата и в този момент си стои. Оттам можеха да влизат карети, коли.
Вляво, където преди няколко години имаше банка, беше ведомствената пералня. В мазето й имаше и четири корита, където ние се перяхме по график. Там непрекъснато имаше топла вода. Откъм „ Волов “, където бяха конюшните, също имаше желязна врата, в един миг ни споделиха да минаваме оттова. До тази врата, вдясно, беше настанен царският кон – беше останал един. Използваха го да кара гальотата (едно време боклукът се извозваше от София с гальоти). Караше я бай Коце Панчев от Трудовец (тогава още беше Лъжене), който имаше табиет да си пийва. Влезе той в Двореца да изхвърля боклука, а там можеше да ядеш и да пиеш колкото искаш, само че не и да изнасяш на открито, напие се и заспи, а конят си знаеше пътя и самичък се прибираше. Спираше на вратата, тъй като не можеше да мине дружно с гальотата, и чакаше бай Коце да изтрезнее и да го разпрегне.
До този вход беше и електромерът – един за всички жители в изгорялата част, 27 фамилии, множеството от които с деца. Постоянно горяха бушоните и викаха мъжа ми да ги оправя, още преди да се е прибрал у дома от работа. Казваше, че най-после ще вземе да постави пирони вместо жици. Всички бяхме и на един водомер. Никъде нямаше вода по стаите. Тук най-малко не спираха тока и водата, както беше в града. Имаше директна връзка с Двореца. Сега някои споделят, че е имало и тунел подземен, само че аз такова знамение не съм видяла, не съм и чула.
Откъм „ Дондуков “, където е триетажната постройка, изпод беше гараж, където стояха колите на министър-председателя и на Политбюро. Отгоре живееха водачите. Тази част беше отделена с желязна врата, която се заключваше. Аз не съм влизала, трябваше особено позволение. Там, при началниците, само имаше парно – бяха докарали топла вода от пералнята.
В изгорелите елементи откъм „ Волов “ и „ Врабча “ живееха конярите и такива като мен, пристигнали бездомни. Таваните бяха доста високи, тъй като тия пространства са били планувани да се държи храната за конете. Така е издигнато, че стаите са свързани с порти – като тръгнеш от едната, можеш да минеш през всичките. За да си отделим стая и кухня, бяхме поставили шкафове на вратите, същото бяха създали и съседите, с цел да не се чуваме почти. Двата коридора бяха по 47 метра. Знам го с акуратност, тъй като хигиената се поддържаше от нас. Коридорите бяха с дъски – 6 на брой. Ако си дежурен, миеш три дъски по дължината на твоето жилище, другите три ги мие живеещият насреща. Беше знамение на чудесата – шахматна дъска. Един ги мие с четка, различен ги жули с керемида, трети единствено ги намокря.
Същото беше и с тоалетните. Имаше две с клекала, нямаше мъжка и женска, и едно помещение с две умивалници. Сутрин като се наредят 27 мъже да се обръснат и дамите да се измият… Бяхме се разбрали там да не мием чинии, тъй като мивките се задръстваха и водата потичаше по коридора. Съдовете си ги миехме по стаите, носехме вода с кофа, след това помията – в тоалетната. Който е дежурен, чистеше общите пространства – една седмица един, другата седмица – различен.
Цялата част откъм „ Врабча “ долу беше стол, склад и специфичен магазин. Пак пазарувахме с купони, само че имаше неща, каквито не се намираха другаде. В комплекса имаше и киносалон, където си правехме събрания и вечеринки. Част от двора беше покрита с армирано стъкло и изпод се миеха колите.
Тогава Министерският съвет беше в Двореца. Аз бях надничарка, без трудов контракт, момиче за всичко – почистване, миене на порти и прозорци, помагах в кухнята, сервирах, когато имаше банкети, миех чинии, оправях леглата и стаите, когато имаше специфични посетители. Щом ще има съвещание на Министерския съвет, значи ще има обед. Обаждаха се на шефа на Конюшните, единствено при него имаше телефон, той минаваше по стаите и която жена е свободна, я пращаше да работи в Двореца.
В Конюшните се пазеха автомобилът на Фердинанд с дървени спици на колелата, колата на цар Борис, каляски. Там беше царската колесница с впряг от шест препарирани коня и една мъничка каручка на Симеончо с препарирано пони. В шкафове около стените бяха прибрани униформите на кочияшите. Там най-вече съм работила – слагахме панички с нафталин, бършехме прахуляк.
В Царските конюшни живях до октомври 1951 година и беше хубаво. Тогава София още не беше разчистена от бомбардировките и нямаше жилища. През 1951 година Управление безопасност и охрана (Пето управление н реши да си вземе комплекса, а нас ни разпръснаха по квартири.
Новината за пожара в Царските конюшни разсъни доста мемоари у старата жена, която пожела да ги показа с читателите на в. „ Жълт Труд “. Предаваме описа й съвсем без редакторска интервенция.
Първата ми фамилна квартира се намираше на втория етаж от Царската конюшня. Там бяха останали да живеят някои от чиновниците от царско време. Целият комплекс е на четири улици – „ Врабча “, „ П. Волов “, „ Дондуков “ (преди се споделяше „ Карл Шведски “) и настоящия „ В. Левски “. Входът беше откъм „ Врабча “. Никой нямаше право да влиза без позволение в този комплекс, даже родителите ни – ходехме да ги посрещаме на входа. Всичко беше опасано със солидна ограда. Желязната врата и в този момент си стои. Оттам можеха да влизат карети, коли.
Вляво, където преди няколко години имаше банка, беше ведомствената пералня. В мазето й имаше и четири корита, където ние се перяхме по график. Там непрекъснато имаше топла вода. Откъм „ Волов “, където бяха конюшните, също имаше желязна врата, в един миг ни споделиха да минаваме оттова. До тази врата, вдясно, беше настанен царският кон – беше останал един. Използваха го да кара гальотата (едно време боклукът се извозваше от София с гальоти). Караше я бай Коце Панчев от Трудовец (тогава още беше Лъжене), който имаше табиет да си пийва. Влезе той в Двореца да изхвърля боклука, а там можеше да ядеш и да пиеш колкото искаш, само че не и да изнасяш на открито, напие се и заспи, а конят си знаеше пътя и самичък се прибираше. Спираше на вратата, тъй като не можеше да мине дружно с гальотата, и чакаше бай Коце да изтрезнее и да го разпрегне.
До този вход беше и електромерът – един за всички жители в изгорялата част, 27 фамилии, множеството от които с деца. Постоянно горяха бушоните и викаха мъжа ми да ги оправя, още преди да се е прибрал у дома от работа. Казваше, че най-после ще вземе да постави пирони вместо жици. Всички бяхме и на един водомер. Никъде нямаше вода по стаите. Тук най-малко не спираха тока и водата, както беше в града. Имаше директна връзка с Двореца. Сега някои споделят, че е имало и тунел подземен, само че аз такова знамение не съм видяла, не съм и чула.
Откъм „ Дондуков “, където е триетажната постройка, изпод беше гараж, където стояха колите на министър-председателя и на Политбюро. Отгоре живееха водачите. Тази част беше отделена с желязна врата, която се заключваше. Аз не съм влизала, трябваше особено позволение. Там, при началниците, само имаше парно – бяха докарали топла вода от пералнята.
В изгорелите елементи откъм „ Волов “ и „ Врабча “ живееха конярите и такива като мен, пристигнали бездомни. Таваните бяха доста високи, тъй като тия пространства са били планувани да се държи храната за конете. Така е издигнато, че стаите са свързани с порти – като тръгнеш от едната, можеш да минеш през всичките. За да си отделим стая и кухня, бяхме поставили шкафове на вратите, същото бяха създали и съседите, с цел да не се чуваме почти. Двата коридора бяха по 47 метра. Знам го с акуратност, тъй като хигиената се поддържаше от нас. Коридорите бяха с дъски – 6 на брой. Ако си дежурен, миеш три дъски по дължината на твоето жилище, другите три ги мие живеещият насреща. Беше знамение на чудесата – шахматна дъска. Един ги мие с четка, различен ги жули с керемида, трети единствено ги намокря.
Същото беше и с тоалетните. Имаше две с клекала, нямаше мъжка и женска, и едно помещение с две умивалници. Сутрин като се наредят 27 мъже да се обръснат и дамите да се измият… Бяхме се разбрали там да не мием чинии, тъй като мивките се задръстваха и водата потичаше по коридора. Съдовете си ги миехме по стаите, носехме вода с кофа, след това помията – в тоалетната. Който е дежурен, чистеше общите пространства – една седмица един, другата седмица – различен.
Цялата част откъм „ Врабча “ долу беше стол, склад и специфичен магазин. Пак пазарувахме с купони, само че имаше неща, каквито не се намираха другаде. В комплекса имаше и киносалон, където си правехме събрания и вечеринки. Част от двора беше покрита с армирано стъкло и изпод се миеха колите.
Тогава Министерският съвет беше в Двореца. Аз бях надничарка, без трудов контракт, момиче за всичко – почистване, миене на порти и прозорци, помагах в кухнята, сервирах, когато имаше банкети, миех чинии, оправях леглата и стаите, когато имаше специфични посетители. Щом ще има съвещание на Министерския съвет, значи ще има обед. Обаждаха се на шефа на Конюшните, единствено при него имаше телефон, той минаваше по стаите и която жена е свободна, я пращаше да работи в Двореца.
В Конюшните се пазеха автомобилът на Фердинанд с дървени спици на колелата, колата на цар Борис, каляски. Там беше царската колесница с впряг от шест препарирани коня и една мъничка каручка на Симеончо с препарирано пони. В шкафове около стените бяха прибрани униформите на кочияшите. Там най-вече съм работила – слагахме панички с нафталин, бършехме прахуляк.
В Царските конюшни живях до октомври 1951 година и беше хубаво. Тогава София още не беше разчистена от бомбардировките и нямаше жилища. През 1951 година Управление безопасност и охрана (Пето управление н реши да си вземе комплекса, а нас ни разпръснаха по квартири.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ