Прави като мен!
Онзи ден Върховният главнокомандващ Румен Радев направи коремно възлизане на лост на спортна площадка в региона на 68-а бригада „ Специални сили “ в Пловдив. Пред смаяните погледи на армейските командоси, които са виждали и две, и двеста. След което Facebook полудя.
А въпросът е за какво полудя? Защото забравихме за силата на персоналния образец – в политиката, в публичния живот, в персоналните взаимоотношения. Във всекидневието, в дребните жестове даже. Навсякъде. Защото свикнахме да оценяваме политиците по критерия на попа – не ме гледай какво върша, а ме слушай какво ти приказвам. Затова наподобява Facebook полудя. А в действителност Радев не направи нищо изключително. Просто несъзнателно подсказа, че сме загърбили полезности и устои, съгласно които би трябвало да живеем. Държавният глава е някогашен армеец и знае, че в тази система има стоманен принцип (друг е въпросът до каква степен и по какъв начин се спазва)- командирът би трябвало постоянно да споделя „ Прави като мен! “, в случай че желае до води бойците в багра. И те да тръгнат след него. Във войската има и друго неотменно правило- командирът не може да желае от бойците нещо, което той самият не може да направи. Това са армейски, само че за какво да не станат и житейски постулати. Според осведомени Радев не е търсил тенденциозен резултат, а в последния миг, когато минавал около площадката, му хрумнало да се хване за лоста. Струва ми се, че паметното коремно на президента в Пловдив може да се пояснява и отвън рамките на чистото физическо изпитание, защото несъзнателно прекатурва вкоренени „ демократични “ стандарти. Интересно, какъв ще е отговорът на ревностни в спортно отношение политици?
В честен аспект коремното на Радев удостоверява известната, само че забравена максима, че единствено с персонален образец би трябвало да искаш другите да те следват. Може да се разсъждава и в чисто метафизичен аспект, несъмнено. Но не му е тук и в този момент мястото за това. Нека обаче поумуваме по прагматично. Радев към този момент е съвсем на 55 година и сподели забележителна физическа кондиция, на която и младежи могат да завидят. Иначе представяте ли си по какъв начин се прави коремно възлизане с костюм и без да разкопчаеш нито едно копче. Зная по какъв начин тренираше като офицер, а по-късно и като военачалник, командващ родните Военновъздушни сили. Предполагам, че и в този момент прави същото. Въобще летците, и в частност тези от Графа, са луди по фитнеса. Тренират нон стоп, а това е значимо изискване за жизнеността на бойните водачи. Авиобазата разполага с съвременна фитнес зала, която направи някогашният боен министър Николай Цонев. Това бе една от последните придобивки, на която водачите се радваха най-вече.
Преди време, когато служих в армията, бях командировка съвсем месец в най-голямата база на морската пехота на Съединени американски щати в Кемп Лежун, щата Северна Каролина. По повърхност и население базата е колкото един наш приблизително огромен град. В нея щатските военни живеят със фамилиите си. Там учат децата им. Има всички улеснения за живот. И спортуване, естествено. Направи ми усещане, че за американците, в базата, за другите места не знам, спортът е пристрастяване. Сутрин всички всеобщо излизаха за крос. После в свободните часове всеки се занимаваше по самостоятелна стратегия. А след работно време пълнеха фитнес залите, които не помня какъв брой бяха. Впечатли ме и друго – генералите спортуваха наедно с редниците. В щатската морска пехота няма значение какъв чин си и на какъв брой години. Нормативите за покриване са идентични за всички. Когато се съблекат голи до кръста, не можеш да различиш кой е редови войник и кой военачалник.
Ако се приземим в родната армейска реалност, евентуално ще се отчаяме. Не е загадка, че на много от нашите военни им куца, и то съществено, физическата подготовка. Виждал съм и младши, и старши офицери с параметри на бременна жена. Добре че позволиха на армейците след работа да се прибират в цивилни облекла. Иначе, в случай че видиш някой, ти става мъчително, че униформата е обект на насмешки. Вярно е, не може да се съпоставяме с американците, защото за добра материална база за спортуване трябват средства. Но безпаричието не трябва да е опрощение, казусът е в неналичието на предпочитание да се тренира и да се живее здравословно и интензивно. Любимият спорт на българина е щафетното тичане със салата и ракийка – три,четири пъти по 100 на маса. А и дано не се лъжем – обездвижането не е рожба на демокрацията ни. Още по соцвреме именитият министър на защитата армейски военачалник Добри Джуров бе открил, че офицерите в щабовете доста се залежават. Включително и в Генщаба. И вкара наложителни кросове на стадион „ Народна войска “ и изпити по физическо за генералите. Спомням си един възпълничък военачалник, ще спестя името му, който не тичаше, а просто едва-едва ходеше най-после. Веднъж го попитаха за какво не тича, не вижда ли, че министърът води колоната. Генералът бе зевзек и отговори изобретателно: „ Ходя финален, с цел да чета некролозите, на тези, дето тичат пред мен. “
После, в първите години на демокрацията, с цел да вземем равнис с модерните армии, бяха въведени такива изпити за всички офицерски чинове. Но както постоянно се случва на родна почва, концепцията бе от ден до пладне. След две-три години положителното начинание умря и потъна в давност. А ето и още малко тъжна статистика. Не укривам, че съм последовател на концепцията за връщане на постоянната казарма. Но това няма по какъв начин да се случи по простата причина, че у нас пораства болно младо потомство.
Расте болно младо потомство
Средно на година близо 55 000 тинейджъри навършват пълноправие. Ако приемем, че от тях половината са девойки, ги изключваме от наложителната казарма. Остават към 20 – 30 хиляди момчета, които можем да си позволим да призовем в казармата. Установено е, че от тях една трета автоматизирано отпадат по здравословни аргументи. Щом теглим чертата, ще разберем с какъв контингент разполага страната, с цел да обезпечава с първокласен човешки материал своята войска.
А въпросът е за какво полудя? Защото забравихме за силата на персоналния образец – в политиката, в публичния живот, в персоналните взаимоотношения. Във всекидневието, в дребните жестове даже. Навсякъде. Защото свикнахме да оценяваме политиците по критерия на попа – не ме гледай какво върша, а ме слушай какво ти приказвам. Затова наподобява Facebook полудя. А в действителност Радев не направи нищо изключително. Просто несъзнателно подсказа, че сме загърбили полезности и устои, съгласно които би трябвало да живеем. Държавният глава е някогашен армеец и знае, че в тази система има стоманен принцип (друг е въпросът до каква степен и по какъв начин се спазва)- командирът би трябвало постоянно да споделя „ Прави като мен! “, в случай че желае до води бойците в багра. И те да тръгнат след него. Във войската има и друго неотменно правило- командирът не може да желае от бойците нещо, което той самият не може да направи. Това са армейски, само че за какво да не станат и житейски постулати. Според осведомени Радев не е търсил тенденциозен резултат, а в последния миг, когато минавал около площадката, му хрумнало да се хване за лоста. Струва ми се, че паметното коремно на президента в Пловдив може да се пояснява и отвън рамките на чистото физическо изпитание, защото несъзнателно прекатурва вкоренени „ демократични “ стандарти. Интересно, какъв ще е отговорът на ревностни в спортно отношение политици?
В честен аспект коремното на Радев удостоверява известната, само че забравена максима, че единствено с персонален образец би трябвало да искаш другите да те следват. Може да се разсъждава и в чисто метафизичен аспект, несъмнено. Но не му е тук и в този момент мястото за това. Нека обаче поумуваме по прагматично. Радев към този момент е съвсем на 55 година и сподели забележителна физическа кондиция, на която и младежи могат да завидят. Иначе представяте ли си по какъв начин се прави коремно възлизане с костюм и без да разкопчаеш нито едно копче. Зная по какъв начин тренираше като офицер, а по-късно и като военачалник, командващ родните Военновъздушни сили. Предполагам, че и в този момент прави същото. Въобще летците, и в частност тези от Графа, са луди по фитнеса. Тренират нон стоп, а това е значимо изискване за жизнеността на бойните водачи. Авиобазата разполага с съвременна фитнес зала, която направи някогашният боен министър Николай Цонев. Това бе една от последните придобивки, на която водачите се радваха най-вече.
Преди време, когато служих в армията, бях командировка съвсем месец в най-голямата база на морската пехота на Съединени американски щати в Кемп Лежун, щата Северна Каролина. По повърхност и население базата е колкото един наш приблизително огромен град. В нея щатските военни живеят със фамилиите си. Там учат децата им. Има всички улеснения за живот. И спортуване, естествено. Направи ми усещане, че за американците, в базата, за другите места не знам, спортът е пристрастяване. Сутрин всички всеобщо излизаха за крос. После в свободните часове всеки се занимаваше по самостоятелна стратегия. А след работно време пълнеха фитнес залите, които не помня какъв брой бяха. Впечатли ме и друго – генералите спортуваха наедно с редниците. В щатската морска пехота няма значение какъв чин си и на какъв брой години. Нормативите за покриване са идентични за всички. Когато се съблекат голи до кръста, не можеш да различиш кой е редови войник и кой военачалник.
Ако се приземим в родната армейска реалност, евентуално ще се отчаяме. Не е загадка, че на много от нашите военни им куца, и то съществено, физическата подготовка. Виждал съм и младши, и старши офицери с параметри на бременна жена. Добре че позволиха на армейците след работа да се прибират в цивилни облекла. Иначе, в случай че видиш някой, ти става мъчително, че униформата е обект на насмешки. Вярно е, не може да се съпоставяме с американците, защото за добра материална база за спортуване трябват средства. Но безпаричието не трябва да е опрощение, казусът е в неналичието на предпочитание да се тренира и да се живее здравословно и интензивно. Любимият спорт на българина е щафетното тичане със салата и ракийка – три,четири пъти по 100 на маса. А и дано не се лъжем – обездвижането не е рожба на демокрацията ни. Още по соцвреме именитият министър на защитата армейски военачалник Добри Джуров бе открил, че офицерите в щабовете доста се залежават. Включително и в Генщаба. И вкара наложителни кросове на стадион „ Народна войска “ и изпити по физическо за генералите. Спомням си един възпълничък военачалник, ще спестя името му, който не тичаше, а просто едва-едва ходеше най-после. Веднъж го попитаха за какво не тича, не вижда ли, че министърът води колоната. Генералът бе зевзек и отговори изобретателно: „ Ходя финален, с цел да чета некролозите, на тези, дето тичат пред мен. “
После, в първите години на демокрацията, с цел да вземем равнис с модерните армии, бяха въведени такива изпити за всички офицерски чинове. Но както постоянно се случва на родна почва, концепцията бе от ден до пладне. След две-три години положителното начинание умря и потъна в давност. А ето и още малко тъжна статистика. Не укривам, че съм последовател на концепцията за връщане на постоянната казарма. Но това няма по какъв начин да се случи по простата причина, че у нас пораства болно младо потомство.
Расте болно младо потомство
Средно на година близо 55 000 тинейджъри навършват пълноправие. Ако приемем, че от тях половината са девойки, ги изключваме от наложителната казарма. Остават към 20 – 30 хиляди момчета, които можем да си позволим да призовем в казармата. Установено е, че от тях една трета автоматизирано отпадат по здравословни аргументи. Щом теглим чертата, ще разберем с какъв контингент разполага страната, с цел да обезпечава с първокласен човешки материал своята войска.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ