Обяснения много защо Сърбия все така я влече към Русия
Въпрек
Обяснения доста за какво Сърбия все по този начин я влече към Русия
Въпреки наложеното мнение Белград и Москва не са естествени съдружници. Но Западът, като ги счита за такива, тласка двете страни една към друга.
В Сърбия няма значение къде върви полемиката: в бар в другарски кръг или в телевизионно предаване с присъединяване на известни социолози. Сърбите, без значение от своята специалност и публично състояние, наподобяват единно в мнението, че Западът никога няма да ги признае и няма да ги одобри в редиците си. Дори най—проамериканските и проевропейски сърби усещат, че в тях постоянно ще бъдат виждани „ по-малките братя на руснаците “ заради общото етническо и религиозно завещание в двете страни. Чувствайки, че провокират съмнение поради своята принадлежност към славяните и източното православие, сърбите мислят, че ги смятат за марионетки и подставени лица на Русия на Балканите – и в отговор на това на собствен ред се отдръпват от Запада. Такова взаимно недоумение провокира паника, тъй като укрепването на връзките сред Москва и Белград е основата, на която Русия възвръща своето наличие на Балканите, заради което Евросъюзът и Западът не са в положение да стабилизират този район без Сърбия.
Но обстановката би могла да е друга. Отчасти казусът е в това, че западните анализатори от двете страни на Атлантика прекомерно постоянно акцентират мнимия „ обичаен “ съюз сред Сърбия и Русия. През април 2018 година Марк Галеоти написа отчет „ Грози ли съветска стихия Западните Балкани? “ за Европейския съвет по интернационалните връзки,. В него той назова Сърбия евентуален „ троянски кон “ на Русия в Евросъюза. В същия месец някогашният главнокомандващ на силите на НАТО Уесли Кларк написа във в. „ Вашингтон пост “ публикация със заглавие „ Не чакайте, до момента в който Западните Балкани още веднъж се взривят. Съединени американски щати и Европейски Съюз би трябвало да работят “. В нея Кларк направи отпратка към „ проруските “ сърби. При подобен прочит на събитията има изцяло действителна заплаха, тъй като, не на последно място, концепцията за сръбски съюз с Русия може да стане самосбъдващо се знамение.
Сърбите не са без виновност. Сръбски и съветски публични лица в свои изказвания прекомерно постоянно прибягват до лексикона на обичайните съдружници. Сръбският министър на външните работи Ивица Дачич съобщи по време на визитата си в русия през юни: “Русия и Сърбия са обичайни другари и съдружници... Ние ще останем другари вечно. “ По време на празнуването на деня на успеха в Москва на 9 май 2018 година сръбският президент Александър Вучич и Бенямин Нетаняху бяха единствените задгранични ръководители, публично присъстващи на трибуната и стоящи паралелно с съветския президент Владимир Путин. През юни 2018 година сръбски военни дружно със свои съветски и беларуски сътрудници взеха присъединяване в тристранните военни учения в Русия, които получиха името „ Славянско братство-2018 “.
Въпреки това би било погрешно сърбите да биват наричани и съветски съдружници. Зад опростените показа, в които сърбите попадат в качеството на „ по-младите братя на руснаците “, се крият по-сложни взаимоотношения, изискващи задълбочено проучване.
Историците постоянно приказват, че сръбско-руските връзки имат своите корени в предишното, когато царска Русия през XIX век оказва помощ за освобождението на Балканите от Османската империя. Други специалисти споделят, че актуалните връзки са се зародили в годините на Първата международна война, когато Русия влиза в съюз със Сърбия. Но подобен изборен прочит на историята ни лишава от опцията обективно да оценим комплицираните връзки сред Сърбия и великите страни.
Както и в доста други балкански страни, националното събуждане в Сърбия през XVIII и XIX век е вдъхновявано от интелектуалците, стремящи се да я създадат модерна и западна за сметка на привличането на интелектуалното въздействие на Европа. Пример за това служи първата сръбска конституция от 1835 година, чиито създатели са черпели ентусиазъм от Франция и Белгия.
Въпреки това в историята има доста поврати и завои. През XIX век в своите оценки за Сърбия западната дипломация се разделя на два лагера. Първият лагер възприемал сърбите като придатък на съветските ползи, които е належащо да бъдат сдържани, съхранявайки за това Османската империя. А вторият считал, че би трябвало да се върви към Сърбия, трансформирайки я в крнепост за противопоставяне на съветското въздействие.
Самата Сърбия е станала директно отражение на тези ползи. Тази страна, опитваща се да се преобрази в сходство с европейските конституционни и културни правила, все по-често се е оказвала дружно с Русия. Това било провокирано по-скоро от прагматичен натурализъм, в сравнение с от идеология Русия е била единствената от великите страни, интензивно стремяща се към разрухата на Османската империя. И затова сърбите дълги години работили, изхождайки от афоризма „ Врагът на моя зложелател е мой другар “.
По тази причина сърбите имат съображение да изпитват възприятие на признателност към Русия, тъй като без нейната поддръжка през XIX век надали биха могли да възстановят своята държавност. Въпреки това в връзките сред двете страни е имало значително двоякост и нееднозначност. Сърбите се стремели да си подсигуряват поддръжката на Русия без да жертват своята самостоятелност, а Русия постоянно изразявала неодобрение от тяхното непокорство, както това било с династията на Обреновичите, която постоянно не желаела да съгласува външната си политика с Москва. Русия с огромни съмнения поддържала Белград, опасявайки се от въвличане в спор с великите страни, както и стана това през 1914 година
ХХ век се оказал не по-малко комплициран. В епохата на самостоятелност и в състава на образуваната Югославия Сърбия потвърдила своята дарба да влиза в съюз със западни страни, когато това било изисквано от нейните ползи. Пример за това стана нейният съюз със Съединени американски щати в годините на Първата международна война и с Франция след войната.
В интервала сред двете международни войни Кралство Югославия, което управляваше династията на Караджорджевичите, и където етническото мнозинство беше от сърби, беше част от източноевропейския буфер срещу Германия и Съветския съюз. В медения месец, който стартира след освобождението на Югославия от руските войски от нацистка окупация, се оказа къс. В годините на студената война комунистическият деспот Йосип Броз Тито се стремеше към самостоятелност от Москва, и през 1948 година това докара до популярното разединение сред Тито и Сталин. Легендарният създател на тактиката на сдържането Джордж Кенан виждал в комунистическа, само че самостоятелна Югославия чеп, който може да разпука руския блок.
В интервала на югославските войни Русия постоянно беше представяна като последовател на режима на Милошевич. Но това не е напълно правилно показване. Борис Елцин е презирал Милошевич за това, че той поддържал несполучливия комунистически прелом против Горбачов, след който Елцин пристигна на власт. Преломен миг за съветската външна политика стана намесата на НАТО в Косово през 1999 година, а не благосклонностите към Сърбия. За Москва тази интервенция стана явен сигнал, че Русия е изгубила статута си на велика страна, доколкото НАТО я пренебрегва и страната беше заобиколена в съвета за сигурност на Организация на обединените нации.
/ БГНЕС
След привършване на епохата на Милошевич управляващите в Белград се отнасят към Путин с съмнение, доколкото той настойчиво се придържа към неутралитета по време на революцията против Милошевич. Освен това Москва не демонстрираше необикновен интерес към Белград; преди и след рухването на Милошевич неин основен сътрудник в договарянията в някогашна Югославия беше режимът на благо Джуканович в Черна гора. Би било погрешно да се твърди, че сред Белград и Москва съществува дълготраен съюз.
В този смисъл напъните на Москва за образуване на по-тесни връзки с белград през последните 10 години не би трябвало да се възприемат като възобновление на остарелия съюз. По-скоро те са резултат от актуалната външна политика на Русия през путинската епоха. И настоящето положение на двустранните връзки следва да се прави оценка таман през тази призма.
Един незабравим образец пристигна, когато Москва се застъпи за суверенитета на Сърбия в Косово. Такава поддръжка изцяло подхожда на ползите на Кремъл. Поддържайки Сърбия по въпрос като Косово, Москва пресметна, че с цената на минимални старания ще успее да получи поддръжка на Балканите и да ускори своето въздействие там. Москва може да застане срещу Запада в неговия бездънен гръб. Това е печеливша обстановка за Путин.
Поддържайки Сърбия, Русия се стреми да реализира личните си цели за основаване на многополюсен международен ред, в основата на който лежи договореността сред великите страни. Със своите дейности Москва се пробва да унищожи този еднополюсен международен ред, чиито прояви видя на Балканите през 90-те години на предишния век, и още веднъж да се утвърди като международна велика мощ, от което, съгласно нейното мнение, Западът е лишил незаслужено Русия. Но стремейки се да реализира това с минимални средства, Русия лимитира размаха на своето въздействие. Руските военни не участват на Балканите; Путин изведе съветските миротворци от Босна и Коксово през 2003 година Колкото и да е чудно, само че с НАТО и западните страни Сърбия организира военни учения доста по-често, в сравнение с с Русия. Европейският съюз има доста по-утвърдени стопански в Сърбия, в сравнение с Русия (с изключение на енергийния сектор), и Брюксел е най-големият вложител и шеф за Белгард. Европейски Съюз също по този начин е главния донор за тази страна.
Отчитайки тези условия би било рационално да бъде заложен въпросът: за какво Сърбия изпитва нужда да балансира сред Русия и Запада? Отговорът е, че Сърбия постъпва по този начин поради вакуума във властта и въздействието, който същeствува там от 2008 година, когато Съединени американски щати и Европейски Съюз престанаха да отделят внимание на Балканите. Сътресенията от рецесията на еврото принудиха външнополитическото ведомство на Сърбия да разпредeли рисковете и да диверсифицира партньорствата, защото тази страна все по-често усеща, че се е оказала на периферията на западния свят.
Този вакуум във властта се задълбочава от миграционната рецесия и Брекзит. Заради тях в Сърбия породиха изцяло сериозните въпроси ще може ли тя да влезе в Евросъюза. Поради това Сърбия възприема опитите за заиграване от страна на незападни играчи, освен това освен Русия, само че и Турция, Китай и ОАЕ. Виждайки, че нейните старания да се причисли към Европейски Съюз са в задънена улица, Сърбия е подготвена да настройва западните и незападните страни едни против други, с цел да може след това да си издейства от тях политически и стопански отстъпки.
Днешното балансиране на Сърбия сред Лусия и Запада също по този начин е обусловено от нейната вътрешна политика. Според допитвания до публичното мнение 41% от сърбите считат Русия за основен другар на своята страна, а Путин както и преди остава най—популярния задграничен водач в Сърбия.
Само че тази известност на Русия е резултат от прочувствената отрицателна реакция на сърбите към политиката на Запада през 90-те години на предишния век и на независимостта на Косово. Това не е артикул на прочувствени връзки от предишното. Още една причина, по който сръбското държавно управление резервира другарските връзки с Русия, е в това, че то не желае да настройва против себе си проруската част от сръбския електорат. През последните години в Сърбия и на Балканите набират мощ антилибералните политически придвижвания, а политическите ръководители от Европейски Съюз постоянно си затварят очите за тези трендове. Поради това сръбското държавно управление употребява своите връзки с Русия в качеството на инструмент за напън върху Запада, с цел да избегне рецензиите за ограничение на демокрацията и върховенството на закона, доколкото на политическата сцена в тази страна господства един-единствен човек (Вучич), а свободата на пресата там продължава да деградира.
Върху тези вътрешнополитически сметки в сръбската политика както и преди оказва мощно влияние косовският фактор. Сръбските националисти считат Косово за неотделна част от националната еднаквост на Сърбия, а за прозападните сърби поддръжката на независимостта на Косово от Запада е симптом за това, че той не желае да ги признава и приема в своите редици. Сръбските политици прелестно схващат, че няма да могат да се движат напред, в случай че няма напредък в решаването на отдавнашния косовски проблем. Но с цел да не загуби известност и престиж измежду гласоподавателите, сръбското управление би трябвало да измисли такова решение, че Сърбия да не бъде считана за изцяло изгубила в разногласието за Косово. За тези цели в преговорния развой на Сърбия ѝ е нужен съдружник всред великите страни. А доколкото на Запад тя няма настойници, Русия е много потребна в това качество. Докато съществува косовският фактор, и до момента в който сръбското управление не откри задоволително за публичното мнение решение на казуса, Лусия ще заема значимо място във външнополитическите съображения на Сърбия. Западът би трябвало да разбере това, доколкото той оставя отворените вратите за съветското заиграване със сърбите и с балканските страни като цяло.
От всичко това би трябвало да се направи потребен извод. Русия ще продължи своята настояща политика, до момента в който има тези благоприятни условия, единствено че тя схваща, че Балканите твърдо са привързани към Европа. А това значи, че за Русия съществуват избрани граници. При това Сърбия няма никакви аргументи да гледа на Русия като на неприятелска държава; само че Белград би трябвало да осъзнае, че рано или късно ще би трябвало да реши какви са неговите дълготрайни външнополитически цели. Взимайки това решение, сръбското политическо управление ще би трябвало да изясни на своите жители, че въпреки ползите на Сърбия не постоянно да съответстват със западните, това не значи, че те са идентични с съветските ползи./БГНЕС
…..............
Вук Вуксанович, “Американ интерест “
Въпреки наложеното мнение Белград и Москва не са естествени съдружници. Но Западът, като ги счита за такива, тласка двете страни една към друга.
В Сърбия няма значение къде върви полемиката: в бар в другарски кръг или в телевизионно предаване с присъединяване на известни социолози. Сърбите, без значение от своята специалност и публично състояние, наподобяват единно в мнението, че Западът никога няма да ги признае и няма да ги одобри в редиците си. Дори най—проамериканските и проевропейски сърби усещат, че в тях постоянно ще бъдат виждани „ по-малките братя на руснаците “ заради общото етническо и религиозно завещание в двете страни. Чувствайки, че провокират съмнение поради своята принадлежност към славяните и източното православие, сърбите мислят, че ги смятат за марионетки и подставени лица на Русия на Балканите – и в отговор на това на собствен ред се отдръпват от Запада. Такова взаимно недоумение провокира паника, тъй като укрепването на връзките сред Москва и Белград е основата, на която Русия възвръща своето наличие на Балканите, заради което Евросъюзът и Западът не са в положение да стабилизират този район без Сърбия.
Но обстановката би могла да е друга. Отчасти казусът е в това, че западните анализатори от двете страни на Атлантика прекомерно постоянно акцентират мнимия „ обичаен “ съюз сред Сърбия и Русия. През април 2018 година Марк Галеоти написа отчет „ Грози ли съветска стихия Западните Балкани? “ за Европейския съвет по интернационалните връзки,. В него той назова Сърбия евентуален „ троянски кон “ на Русия в Евросъюза. В същия месец някогашният главнокомандващ на силите на НАТО Уесли Кларк написа във в. „ Вашингтон пост “ публикация със заглавие „ Не чакайте, до момента в който Западните Балкани още веднъж се взривят. Съединени американски щати и Европейски Съюз би трябвало да работят “. В нея Кларк направи отпратка към „ проруските “ сърби. При подобен прочит на събитията има изцяло действителна заплаха, тъй като, не на последно място, концепцията за сръбски съюз с Русия може да стане самосбъдващо се знамение.
Сърбите не са без виновност. Сръбски и съветски публични лица в свои изказвания прекомерно постоянно прибягват до лексикона на обичайните съдружници. Сръбският министър на външните работи Ивица Дачич съобщи по време на визитата си в русия през юни: “Русия и Сърбия са обичайни другари и съдружници... Ние ще останем другари вечно. “ По време на празнуването на деня на успеха в Москва на 9 май 2018 година сръбският президент Александър Вучич и Бенямин Нетаняху бяха единствените задгранични ръководители, публично присъстващи на трибуната и стоящи паралелно с съветския президент Владимир Путин. През юни 2018 година сръбски военни дружно със свои съветски и беларуски сътрудници взеха присъединяване в тристранните военни учения в Русия, които получиха името „ Славянско братство-2018 “.
Въпреки това би било погрешно сърбите да биват наричани и съветски съдружници. Зад опростените показа, в които сърбите попадат в качеството на „ по-младите братя на руснаците “, се крият по-сложни взаимоотношения, изискващи задълбочено проучване.
Историците постоянно приказват, че сръбско-руските връзки имат своите корени в предишното, когато царска Русия през XIX век оказва помощ за освобождението на Балканите от Османската империя. Други специалисти споделят, че актуалните връзки са се зародили в годините на Първата международна война, когато Русия влиза в съюз със Сърбия. Но подобен изборен прочит на историята ни лишава от опцията обективно да оценим комплицираните връзки сред Сърбия и великите страни.
Както и в доста други балкански страни, националното събуждане в Сърбия през XVIII и XIX век е вдъхновявано от интелектуалците, стремящи се да я създадат модерна и западна за сметка на привличането на интелектуалното въздействие на Европа. Пример за това служи първата сръбска конституция от 1835 година, чиито създатели са черпели ентусиазъм от Франция и Белгия.
Въпреки това в историята има доста поврати и завои. През XIX век в своите оценки за Сърбия западната дипломация се разделя на два лагера. Първият лагер възприемал сърбите като придатък на съветските ползи, които е належащо да бъдат сдържани, съхранявайки за това Османската империя. А вторият считал, че би трябвало да се върви към Сърбия, трансформирайки я в крнепост за противопоставяне на съветското въздействие.
Самата Сърбия е станала директно отражение на тези ползи. Тази страна, опитваща се да се преобрази в сходство с европейските конституционни и културни правила, все по-често се е оказвала дружно с Русия. Това било провокирано по-скоро от прагматичен натурализъм, в сравнение с от идеология Русия е била единствената от великите страни, интензивно стремяща се към разрухата на Османската империя. И затова сърбите дълги години работили, изхождайки от афоризма „ Врагът на моя зложелател е мой другар “.
По тази причина сърбите имат съображение да изпитват възприятие на признателност към Русия, тъй като без нейната поддръжка през XIX век надали биха могли да възстановят своята държавност. Въпреки това в връзките сред двете страни е имало значително двоякост и нееднозначност. Сърбите се стремели да си подсигуряват поддръжката на Русия без да жертват своята самостоятелност, а Русия постоянно изразявала неодобрение от тяхното непокорство, както това било с династията на Обреновичите, която постоянно не желаела да съгласува външната си политика с Москва. Русия с огромни съмнения поддържала Белград, опасявайки се от въвличане в спор с великите страни, както и стана това през 1914 година
ХХ век се оказал не по-малко комплициран. В епохата на самостоятелност и в състава на образуваната Югославия Сърбия потвърдила своята дарба да влиза в съюз със западни страни, когато това било изисквано от нейните ползи. Пример за това стана нейният съюз със Съединени американски щати в годините на Първата международна война и с Франция след войната.
В интервала сред двете международни войни Кралство Югославия, което управляваше династията на Караджорджевичите, и където етническото мнозинство беше от сърби, беше част от източноевропейския буфер срещу Германия и Съветския съюз. В медения месец, който стартира след освобождението на Югославия от руските войски от нацистка окупация, се оказа къс. В годините на студената война комунистическият деспот Йосип Броз Тито се стремеше към самостоятелност от Москва, и през 1948 година това докара до популярното разединение сред Тито и Сталин. Легендарният създател на тактиката на сдържането Джордж Кенан виждал в комунистическа, само че самостоятелна Югославия чеп, който може да разпука руския блок.
В интервала на югославските войни Русия постоянно беше представяна като последовател на режима на Милошевич. Но това не е напълно правилно показване. Борис Елцин е презирал Милошевич за това, че той поддържал несполучливия комунистически прелом против Горбачов, след който Елцин пристигна на власт. Преломен миг за съветската външна политика стана намесата на НАТО в Косово през 1999 година, а не благосклонностите към Сърбия. За Москва тази интервенция стана явен сигнал, че Русия е изгубила статута си на велика страна, доколкото НАТО я пренебрегва и страната беше заобиколена в съвета за сигурност на Организация на обединените нации.
/ БГНЕС След привършване на епохата на Милошевич управляващите в Белград се отнасят към Путин с съмнение, доколкото той настойчиво се придържа към неутралитета по време на революцията против Милошевич. Освен това Москва не демонстрираше необикновен интерес към Белград; преди и след рухването на Милошевич неин основен сътрудник в договарянията в някогашна Югославия беше режимът на благо Джуканович в Черна гора. Би било погрешно да се твърди, че сред Белград и Москва съществува дълготраен съюз.
В този смисъл напъните на Москва за образуване на по-тесни връзки с белград през последните 10 години не би трябвало да се възприемат като възобновление на остарелия съюз. По-скоро те са резултат от актуалната външна политика на Русия през путинската епоха. И настоящето положение на двустранните връзки следва да се прави оценка таман през тази призма.
Един незабравим образец пристигна, когато Москва се застъпи за суверенитета на Сърбия в Косово. Такава поддръжка изцяло подхожда на ползите на Кремъл. Поддържайки Сърбия по въпрос като Косово, Москва пресметна, че с цената на минимални старания ще успее да получи поддръжка на Балканите и да ускори своето въздействие там. Москва може да застане срещу Запада в неговия бездънен гръб. Това е печеливша обстановка за Путин.
Поддържайки Сърбия, Русия се стреми да реализира личните си цели за основаване на многополюсен международен ред, в основата на който лежи договореността сред великите страни. Със своите дейности Москва се пробва да унищожи този еднополюсен международен ред, чиито прояви видя на Балканите през 90-те години на предишния век, и още веднъж да се утвърди като международна велика мощ, от което, съгласно нейното мнение, Западът е лишил незаслужено Русия. Но стремейки се да реализира това с минимални средства, Русия лимитира размаха на своето въздействие. Руските военни не участват на Балканите; Путин изведе съветските миротворци от Босна и Коксово през 2003 година Колкото и да е чудно, само че с НАТО и западните страни Сърбия организира военни учения доста по-често, в сравнение с с Русия. Европейският съюз има доста по-утвърдени стопански в Сърбия, в сравнение с Русия (с изключение на енергийния сектор), и Брюксел е най-големият вложител и шеф за Белгард. Европейски Съюз също по този начин е главния донор за тази страна.
Отчитайки тези условия би било рационално да бъде заложен въпросът: за какво Сърбия изпитва нужда да балансира сред Русия и Запада? Отговорът е, че Сърбия постъпва по този начин поради вакуума във властта и въздействието, който същeствува там от 2008 година, когато Съединени американски щати и Европейски Съюз престанаха да отделят внимание на Балканите. Сътресенията от рецесията на еврото принудиха външнополитическото ведомство на Сърбия да разпредeли рисковете и да диверсифицира партньорствата, защото тази страна все по-често усеща, че се е оказала на периферията на западния свят.
Този вакуум във властта се задълбочава от миграционната рецесия и Брекзит. Заради тях в Сърбия породиха изцяло сериозните въпроси ще може ли тя да влезе в Евросъюза. Поради това Сърбия възприема опитите за заиграване от страна на незападни играчи, освен това освен Русия, само че и Турция, Китай и ОАЕ. Виждайки, че нейните старания да се причисли към Европейски Съюз са в задънена улица, Сърбия е подготвена да настройва западните и незападните страни едни против други, с цел да може след това да си издейства от тях политически и стопански отстъпки.
Днешното балансиране на Сърбия сред Лусия и Запада също по този начин е обусловено от нейната вътрешна политика. Според допитвания до публичното мнение 41% от сърбите считат Русия за основен другар на своята страна, а Путин както и преди остава най—популярния задграничен водач в Сърбия.
Само че тази известност на Русия е резултат от прочувствената отрицателна реакция на сърбите към политиката на Запада през 90-те години на предишния век и на независимостта на Косово. Това не е артикул на прочувствени връзки от предишното. Още една причина, по който сръбското държавно управление резервира другарските връзки с Русия, е в това, че то не желае да настройва против себе си проруската част от сръбския електорат. През последните години в Сърбия и на Балканите набират мощ антилибералните политически придвижвания, а политическите ръководители от Европейски Съюз постоянно си затварят очите за тези трендове. Поради това сръбското държавно управление употребява своите връзки с Русия в качеството на инструмент за напън върху Запада, с цел да избегне рецензиите за ограничение на демокрацията и върховенството на закона, доколкото на политическата сцена в тази страна господства един-единствен човек (Вучич), а свободата на пресата там продължава да деградира.
Върху тези вътрешнополитически сметки в сръбската политика както и преди оказва мощно влияние косовският фактор. Сръбските националисти считат Косово за неотделна част от националната еднаквост на Сърбия, а за прозападните сърби поддръжката на независимостта на Косово от Запада е симптом за това, че той не желае да ги признава и приема в своите редици. Сръбските политици прелестно схващат, че няма да могат да се движат напред, в случай че няма напредък в решаването на отдавнашния косовски проблем. Но с цел да не загуби известност и престиж измежду гласоподавателите, сръбското управление би трябвало да измисли такова решение, че Сърбия да не бъде считана за изцяло изгубила в разногласието за Косово. За тези цели в преговорния развой на Сърбия ѝ е нужен съдружник всред великите страни. А доколкото на Запад тя няма настойници, Русия е много потребна в това качество. Докато съществува косовският фактор, и до момента в който сръбското управление не откри задоволително за публичното мнение решение на казуса, Лусия ще заема значимо място във външнополитическите съображения на Сърбия. Западът би трябвало да разбере това, доколкото той оставя отворените вратите за съветското заиграване със сърбите и с балканските страни като цяло.
От всичко това би трябвало да се направи потребен извод. Русия ще продължи своята настояща политика, до момента в който има тези благоприятни условия, единствено че тя схваща, че Балканите твърдо са привързани към Европа. А това значи, че за Русия съществуват избрани граници. При това Сърбия няма никакви аргументи да гледа на Русия като на неприятелска държава; само че Белград би трябвало да осъзнае, че рано или късно ще би трябвало да реши какви са неговите дълготрайни външнополитически цели. Взимайки това решение, сръбското политическо управление ще би трябвало да изясни на своите жители, че въпреки ползите на Сърбия не постоянно да съответстват със западните, това не значи, че те са идентични с съветските ползи./БГНЕС
…..............
Вук Вуксанович, “Американ интерест “
Източник: bgnes.com
КОМЕНТАРИ