Големият Златан |
Обади ми се Емо Йотовски и сподели: " Кайо, приготви се... Много неприятна вест. "
Подготвих се за половин секунда – на петдесет новините постоянно са доста неприятни и би трябвало да си подготвен във всеки момент. И естествено – в никакъв случай не си. И Емо сподели: " Тази нощ е умрял. Масивен инфаркт. Бил е дежурен в коронавирус отделението в ИСУЛ. И там... "
Някак не се учудих. Не знам за какво. Ако би трябвало да се опитам да сравня обзелото ме възприятие – беше като на боец на фронта, който чува за гибелта на военен приятел. Само че незабавно си дадох сметка, че не съм на фронта. И че просто се пробвам да свиквам със гибелта. А може би – не трябва. Това, за нашето отношение към гибелта – споделих си – е доста огромна и комплицирана тематика. Сега не е моментът...
Ех... – единствено това съумях да кажа в първия момент. – Ех...
Господ да елементарни положителния човек!
И по-късно си казахме с Емо нормалните неща: че не е време човек да умира на 50, че оставя доста незавършени неща, че животът е пред него, че е добре, въпреки всичко, че е станало ненадейно, тъй като е извънредно да се мъчиш и да се влачиш с месеци и години... И аз се усещах демонски неловко. Точно това е думата – „ неловко ”. И тя върви с въпроса: Защо умира този прелестен човек, а аз си заставам тук? Какво е моето право да оцелявам?
Несправедливост, някаква...
И естествено – позор: героят умира, а аз – писателят, който живее свободно и неангажирано, напряко като паразит – с лекост и измежду хубостта на безбрежното изкуство... аз оцелявам. Защо? Може би, с цел да осмисля тия неща? Неща като саможертвата и несправедливостта на гибелта... или справедливостта на гибелта?
Ние бяхме другари от деца, Бога ми!
Запознахме се в НПМГ. Най-великата гимназия! Там се влизаше без връзки. Защото да я изкараш, в случай че си просто някакво уредено връзкарче, беше невероятно. Създаваше се подобен напън от страна на учителите, пък и на учениците – че ти щеше да се пречупиш, в случай че не си задоволително интелигентен, надарен и компетентен. Другите елитни гимназии може и да са били за дечурлигата на някакъв партиен или Бог знае какъв хайлайф, не ги знам – само че нашата беше като школа за космонавти. Или ставаш – или не.
И дори в нея си имаше хаймани. Примерно аз бях един от тях. Хем си първенец, хем си от тия, които пушат цигари зад даскалото. И там се срещнах, естествено, със Златко. Ех. Пушехме си. И си говорехме за музика. Той беше хевиметъл. Аз – хипи. Значи – имахме известни разлики. Но това единствено укрепваше другарството. Боже, какви дънки изрисувани с Айрън мейдъни имаше единствено! И като пушеше – доста майсторски сваляше пепелта с показалеца на същата ръка, с която държеше цигарата. Все едно е кранист или булдозерист, Бога ми, доста печен! – по този начин си споделях тогава и му се възхищавах.
После един път намерихме пет лв. под една скамейка, купихме си осем бири, отидохме в неговата квартира някъде в Лозенец, той пусна някакъв безразсъден хевиметъл, насочи една алена лампа към пода (да стане като в бар) и изпихме бирите. Тъй като бяхме на 16, се напихме като казаци. В смисъл – безшумно и добродушно. Той май не де. Просто носеше много доста на пиянство. Но аз се прибирах дълго, виждайки света на обособени странни фрагменти.
В края на 11 клас бяхме на бригада. Само двамата някак бяхме останали – все едно другите се бяха изпарили, става въпрос – от приятелите. А може и те да са били там, не помня. Беше горещо, необикновено горещо, в Русе, в някакъв консервен комбинат, приличахме на хипитата (дори и той) от Уудсток – с пораснали коси, с наболи бради, със ужасно изтъркани тесни дънки – слаби и мускулести, красиви като млади животни. Пиехме си сливова ракия от едни стограмки и се чувствахме по едно и също време млади и остарели. Пред нас се обрисуваше казармата, бъдещето и всякакви такива неща. Беше величествено. От време на време бай Златан взимаше китарата, там, зад една от бараките, отпиваше от сливовата и започваше да пее „ На Драгиева чешма ”. С оглед неговото хевиметълство, тая ария звучеше изключително радостно и смешно. Смеехме се и пеехме, а животът беше повече от прелестен. И ни беше тъжно, както е постоянно, когато е прелестно.
После започнахме да учим медицина, срещахме се по морги и лечебни заведения. Бяхме съществени и радостни, радостни от сериозността си, значими и смешни. Викахме си „ сътрудник ” (или пък се подигравахме на тия, които от толкоз рано към този момент си викат „ сътрудник ”). Минете малко латерално, сътрудник, че не виждам тая мацка с дългите крайници от вас! Така си викахме.
Седяхме пред Дупката, на улица " Здраве ", където е Патоанатомията, и се познавахме всичките. Я дайте по едно „ куба-либре ” за всички! – извикваше някой и се смеехме. Буйна хайделбергска студентска сбирщина. Чувствахме се нежни и диви като хайделбергския човек - този, праисторическия – млади влюбени доктори – влюбени бяхме в света, един в различен, в бъдещето и в предишното си. Светът се изправяше пред нас привлекателен, а в близост гърмяха Деветдесетте!
Всички, естествено, мислехме за кариерите си. Но също по този начин и за времената. Времената обезсмисляха мисленето за кариери. Времената бяха такива, че подтикваха младите мъже и дами от нашето потомство да мислят най-вече за оцеляване. Къде да отидем, къде да си намерим място, работа някаква - с цел да изкарваме пари за самун. И за по някоя видеокасета чартърен с концерта на Блек Сабат от 96-а. Защото с изключение на самун ти би трябвало и нещо, поради което да живееш. Нещо Повече от самун. Примерно – изкуство.
И множеството отиваха на Запад. Примерно Явката отиде в родния си Перник. И там стана фтизиатър. Тоест – захвана са да лекува туберкулозата. Ние с Емо Йотовски поработихме като лекари и се отказахме. Станахме сценаристи, захванахме се с телевизия. После пристигна и литературата, а тя е огромна вълна и може да те потопи за епохи. А Златан проработи в България, като български доктор. Не се виждахме доста постоянно. Защото беше реаниматор и анестезиолог. А анестезиолозите, както знаем, в никакъв случай не ги виждаш – те работят над теб, до момента в който спиш. Пък за реаниматорите да не приказваме. Те най-често те изпращат. Но също толкоз постоянно те и връщат. От оня свят. Златан прибирал доста хора. Или ги съпровождал в съня им. Анестезиолог. Майстор на съня без болежка.
На погребението на доцент Златан Цончев бяхме все свои хора. Много лекари. Всички – посърнали. Валеше и дъжд. Много леден дъжд. Казват, че вали, когато се изпраща добър човек. Сега валеше прекалено много. И аз кимах с глава и си споделях: Нормално, той беше доста добър.
Златан ходил и в Англия преди време, работил там. Но там не му понесло. Било студено и безчовечно. Поне по този начин си показах. Той беше топъл човек, мил като самун и като бутилка цялостна с карловско вино. Не мискет, а някакво алено, той беше мрачен, мургав, жизнерадостен. И беше от Карлово, по тази причина споделяше доста от думите с цялостен член „ градът, светът, индивидът ”. Това беше някак възрожденско, симпатично, старовремско. А Златан беше и занаятчия по компютрите. Да му се ненадяваш. Такъв един – мил и пеещ песни с китарата, а пък схваща от компютри – какво многообразие има в човешката душа! А в този момент тая душа е на небето и...
И аз доста се надявам да има небе, тъй като в случай че няма – къде ще се срещна отново със Златан?
Пройчо, лекар Проевски, от неговия клас, на Златан от класа, ме вижда, прегръщаме се, нищо, че сътрудниците единствено за коронавирус разправят, ние се прегръщаме – и с него, и с професорите, и с доцентите, прегръщаме се всички остарели лекари – та по този начин де – Пройчо ме прегръща и аз крещя: Казват, че се преуморявал, преуморявал се в това коронавирус поделение... той нали му беше и началник на това коронавирус поделение... и се преуморявал извънредно, напряко до изнемога!
А Пройчо ме поглежда някак добродушно и тъжно и споделя: не... не се е преуморявал до изнемога... не... - и въздиша – до гибел. До гибел се е преуморявал.
И двамата кимваме с глави.
После се прощаваме с тялото му. Дано има небе, с цел да се забележим, Златко – споделям си аз. Всъщност – споделям го на Господ, с цел да ме чуе.
И изпращаме ковчега под ледения дъжд, и е тъжно и величествено. А той, това е несъмнено, ще продължава да живее.
Докато ние сме живи.
Подготвих се за половин секунда – на петдесет новините постоянно са доста неприятни и би трябвало да си подготвен във всеки момент. И естествено – в никакъв случай не си. И Емо сподели: " Тази нощ е умрял. Масивен инфаркт. Бил е дежурен в коронавирус отделението в ИСУЛ. И там... "
Някак не се учудих. Не знам за какво. Ако би трябвало да се опитам да сравня обзелото ме възприятие – беше като на боец на фронта, който чува за гибелта на военен приятел. Само че незабавно си дадох сметка, че не съм на фронта. И че просто се пробвам да свиквам със гибелта. А може би – не трябва. Това, за нашето отношение към гибелта – споделих си – е доста огромна и комплицирана тематика. Сега не е моментът...
Ех... – единствено това съумях да кажа в първия момент. – Ех...
Господ да елементарни положителния човек!
И по-късно си казахме с Емо нормалните неща: че не е време човек да умира на 50, че оставя доста незавършени неща, че животът е пред него, че е добре, въпреки всичко, че е станало ненадейно, тъй като е извънредно да се мъчиш и да се влачиш с месеци и години... И аз се усещах демонски неловко. Точно това е думата – „ неловко ”. И тя върви с въпроса: Защо умира този прелестен човек, а аз си заставам тук? Какво е моето право да оцелявам?
Несправедливост, някаква...
И естествено – позор: героят умира, а аз – писателят, който живее свободно и неангажирано, напряко като паразит – с лекост и измежду хубостта на безбрежното изкуство... аз оцелявам. Защо? Може би, с цел да осмисля тия неща? Неща като саможертвата и несправедливостта на гибелта... или справедливостта на гибелта?
Ние бяхме другари от деца, Бога ми!
Запознахме се в НПМГ. Най-великата гимназия! Там се влизаше без връзки. Защото да я изкараш, в случай че си просто някакво уредено връзкарче, беше невероятно. Създаваше се подобен напън от страна на учителите, пък и на учениците – че ти щеше да се пречупиш, в случай че не си задоволително интелигентен, надарен и компетентен. Другите елитни гимназии може и да са били за дечурлигата на някакъв партиен или Бог знае какъв хайлайф, не ги знам – само че нашата беше като школа за космонавти. Или ставаш – или не.
И дори в нея си имаше хаймани. Примерно аз бях един от тях. Хем си първенец, хем си от тия, които пушат цигари зад даскалото. И там се срещнах, естествено, със Златко. Ех. Пушехме си. И си говорехме за музика. Той беше хевиметъл. Аз – хипи. Значи – имахме известни разлики. Но това единствено укрепваше другарството. Боже, какви дънки изрисувани с Айрън мейдъни имаше единствено! И като пушеше – доста майсторски сваляше пепелта с показалеца на същата ръка, с която държеше цигарата. Все едно е кранист или булдозерист, Бога ми, доста печен! – по този начин си споделях тогава и му се възхищавах.
После един път намерихме пет лв. под една скамейка, купихме си осем бири, отидохме в неговата квартира някъде в Лозенец, той пусна някакъв безразсъден хевиметъл, насочи една алена лампа към пода (да стане като в бар) и изпихме бирите. Тъй като бяхме на 16, се напихме като казаци. В смисъл – безшумно и добродушно. Той май не де. Просто носеше много доста на пиянство. Но аз се прибирах дълго, виждайки света на обособени странни фрагменти.
В края на 11 клас бяхме на бригада. Само двамата някак бяхме останали – все едно другите се бяха изпарили, става въпрос – от приятелите. А може и те да са били там, не помня. Беше горещо, необикновено горещо, в Русе, в някакъв консервен комбинат, приличахме на хипитата (дори и той) от Уудсток – с пораснали коси, с наболи бради, със ужасно изтъркани тесни дънки – слаби и мускулести, красиви като млади животни. Пиехме си сливова ракия от едни стограмки и се чувствахме по едно и също време млади и остарели. Пред нас се обрисуваше казармата, бъдещето и всякакви такива неща. Беше величествено. От време на време бай Златан взимаше китарата, там, зад една от бараките, отпиваше от сливовата и започваше да пее „ На Драгиева чешма ”. С оглед неговото хевиметълство, тая ария звучеше изключително радостно и смешно. Смеехме се и пеехме, а животът беше повече от прелестен. И ни беше тъжно, както е постоянно, когато е прелестно.
После започнахме да учим медицина, срещахме се по морги и лечебни заведения. Бяхме съществени и радостни, радостни от сериозността си, значими и смешни. Викахме си „ сътрудник ” (или пък се подигравахме на тия, които от толкоз рано към този момент си викат „ сътрудник ”). Минете малко латерално, сътрудник, че не виждам тая мацка с дългите крайници от вас! Така си викахме.
Седяхме пред Дупката, на улица " Здраве ", където е Патоанатомията, и се познавахме всичките. Я дайте по едно „ куба-либре ” за всички! – извикваше някой и се смеехме. Буйна хайделбергска студентска сбирщина. Чувствахме се нежни и диви като хайделбергския човек - този, праисторическия – млади влюбени доктори – влюбени бяхме в света, един в различен, в бъдещето и в предишното си. Светът се изправяше пред нас привлекателен, а в близост гърмяха Деветдесетте!
Всички, естествено, мислехме за кариерите си. Но също по този начин и за времената. Времената обезсмисляха мисленето за кариери. Времената бяха такива, че подтикваха младите мъже и дами от нашето потомство да мислят най-вече за оцеляване. Къде да отидем, къде да си намерим място, работа някаква - с цел да изкарваме пари за самун. И за по някоя видеокасета чартърен с концерта на Блек Сабат от 96-а. Защото с изключение на самун ти би трябвало и нещо, поради което да живееш. Нещо Повече от самун. Примерно – изкуство.
И множеството отиваха на Запад. Примерно Явката отиде в родния си Перник. И там стана фтизиатър. Тоест – захвана са да лекува туберкулозата. Ние с Емо Йотовски поработихме като лекари и се отказахме. Станахме сценаристи, захванахме се с телевизия. После пристигна и литературата, а тя е огромна вълна и може да те потопи за епохи. А Златан проработи в България, като български доктор. Не се виждахме доста постоянно. Защото беше реаниматор и анестезиолог. А анестезиолозите, както знаем, в никакъв случай не ги виждаш – те работят над теб, до момента в който спиш. Пък за реаниматорите да не приказваме. Те най-често те изпращат. Но също толкоз постоянно те и връщат. От оня свят. Златан прибирал доста хора. Или ги съпровождал в съня им. Анестезиолог. Майстор на съня без болежка.
На погребението на доцент Златан Цончев бяхме все свои хора. Много лекари. Всички – посърнали. Валеше и дъжд. Много леден дъжд. Казват, че вали, когато се изпраща добър човек. Сега валеше прекалено много. И аз кимах с глава и си споделях: Нормално, той беше доста добър.
Златан ходил и в Англия преди време, работил там. Но там не му понесло. Било студено и безчовечно. Поне по този начин си показах. Той беше топъл човек, мил като самун и като бутилка цялостна с карловско вино. Не мискет, а някакво алено, той беше мрачен, мургав, жизнерадостен. И беше от Карлово, по тази причина споделяше доста от думите с цялостен член „ градът, светът, индивидът ”. Това беше някак възрожденско, симпатично, старовремско. А Златан беше и занаятчия по компютрите. Да му се ненадяваш. Такъв един – мил и пеещ песни с китарата, а пък схваща от компютри – какво многообразие има в човешката душа! А в този момент тая душа е на небето и...
И аз доста се надявам да има небе, тъй като в случай че няма – къде ще се срещна отново със Златан?
Пройчо, лекар Проевски, от неговия клас, на Златан от класа, ме вижда, прегръщаме се, нищо, че сътрудниците единствено за коронавирус разправят, ние се прегръщаме – и с него, и с професорите, и с доцентите, прегръщаме се всички остарели лекари – та по този начин де – Пройчо ме прегръща и аз крещя: Казват, че се преуморявал, преуморявал се в това коронавирус поделение... той нали му беше и началник на това коронавирус поделение... и се преуморявал извънредно, напряко до изнемога!
А Пройчо ме поглежда някак добродушно и тъжно и споделя: не... не се е преуморявал до изнемога... не... - и въздиша – до гибел. До гибел се е преуморявал.
И двамата кимваме с глави.
После се прощаваме с тялото му. Дано има небе, с цел да се забележим, Златко – споделям си аз. Всъщност – споделям го на Господ, с цел да ме чуе.
И изпращаме ковчега под ледения дъжд, и е тъжно и величествено. А той, това е несъмнено, ще продължава да живее.
Докато ние сме живи.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ