Някога, на Земята имало остров, на който живеели всички духовни

Някога, на Земята имало остров, на който живеели всички духовни полезности. Но, ето че, островът почнал да потъва. Всички полезности се качили на корабите си и отплавали. На острова останала единствено Любовта.

Стояла и чакала до последно, само че когато видяла, че няма какво повече да се направи, решила и тя да отплава. Помолила Богатството да се качи на неговия транспортен съд, само че Богатството отказало: „ Не мога да те взема, корабът ми е претрупан с доста злато и скъпоценни камъни, няма място за теб! “

След малко, наоколо минал корабът на Тъгата и Любовта я помолила да я вземе със себе си, само че тя дала отговор: „ Извини ме, само че аз съм толкоз тъжна, че нуждая се постоянно да бъда сама… „.

Тогава Любовта видяла кораба на Гордостта и се примолила за помощ. Гордостта обаче я отрязала, щяла била да наруши хармонията на кораба й. И корабът на Радостта минал около острова, само че пък тя била толкоз заета да се радостни, че даже не чула апелите на Любовта. А тя, напълно се отчаяла. Но, внезапно чула глас зад себе си: „ Да вървим, Любов, ще те взема със себе си “. Обърнала се Любовта и видяла изтощен, изкривен дъртак. Той я качил на кораба си и я откарал до сушата. Когато слязла на брега, се обърнала да му благодари, само че даже не знаеля името му. А корабът му към този момент чезнел в морската простор.

Тогава Любовта попитала Познанието:

- Кажи, Познание, кой в действителност ме избави? Кой беше този дъртак?

- Това беше Времето – дало отговор Познанието.

- Времето? Но, за какво тъкмо то ме избави? – учудено питала Любовта.

А Познанието дало отговор, загледано в далечината, там, където корабът на стареца към този момент се превръщал в дребна точка.

- Защото единствено Времето знае какъв брой е значима в живота Любовта.