`След цветята` - изцерителният роман на Мина Мау
Новото заглавие на издателство " Лексикон " е " След цветята " от Мина Мау. Романът е продължение на историята на героинята от " Една четвърт ". Роман, в който любовта е лек за заболяването. Изцелителна и светла, тя попива болката и избавя от мрака.
Невъзможна и незаобиколима - любовта е просто себе си. И колкото повече се опитваме да я подменяме, да я вписваме в непознат опит и формули, толкоз повече страним от нея. А тя е това " всичко ", което само може да ни избави. Животът с отворени очи е сложен, само че стигнеш ли до него, е късно за неистини, късно за самозаблуди, късно за подправени монети.
Така, уязвима и същинска, героинята на Мина Мау продължава своя път от " Една четвърт ". По план " След цветята " е разказ продължение, само че както постоянно се случва в креативните пътешествия, като че ли ненадейно за самата си авторка той отваря един нов свят - свят на съзидание след травматичната предистория.
Мина Мау претърпява два престоя в психиатрия, съпровождани от страхове, псевдохалюцинации и подправени мемоари. От продължителния банкет на медикаменти напълнява и губи част от младежкия си сексапил, който обаче – както по-късно осъзнава – ѝ е носел и доста празнина и блуждаене. Новата Мина – такава, каквато я познаваме от романа „ Една четвърт “, страда, ликува, обича и се бори. Тя е мрачна и светла. Като всеки човек. А в романа, който в този момент държите в ръце, открива и най-ценния лек против лудостта – шерването, светлината и близостта. Любовта. Нейната сензитивност намира израз в любовното премеждие, донесло в живота ѝ смисъл. И непорочност.
Откъс:
Отново начало
Беше 10 и половина вечерта – време, в което хората с спретнат живот, тези хора, които се хранят по три пъти дневно и даже следобяд предъвкват постепенно и с приятност шоколадово кексче с заряд от карамелов крем и късчета ядки, към този момент са в огромните си спални, до топлите задници на дамите си... Хаха. До топлите задници на дамите си е пространството, което моят другар – художникът Никола, който след това щеше да ми достави незабравими удоволствия и който щеше да се съсипе от неприятен живот, – визираше всякога, когато ставаше въпрос за отвратителните порядки на остарялото потомство, за отпущането на духа, за падението и предаването на изкуството.
Но аз още не познавах Никола. Аз бях Мина на деветнайсет. Нямах топлия гъз на мъжа си, а единствено ръбатото бяло седалище на приятеля си, с който живеех, както и отровните думи на една презираща ме хазяйка.
Беше 10 и половина. Връщах се от работа. Умирах от мраз и по-късно нямаше да стане по-топло. Да, чакаше ме филия с лютеница и горчива бира.
Вървях по тъмните улици на този леден град. Асфалтът беше мразовит, въздухът – яростен, а хората гледаха кръвожадно. Какво правех там? Борех се за оцеляването си.
Изкачих се по стълбите и понечих да отключа. Някой беше оставил ключа отвътре. Позвъних, само че никой не отвори. Студът хапеше костите ми. Излязох още веднъж на открито.
В стаята ми – онази остаряла, воняща на плесен стая с огромно остаряло легло и противен дрешник – трябваше да ме чака Мариян. Нямаше и спомен от оня ярък и топъл Август – царя на месеците, кръстен на първия Цезар на Римската империя, – в който натоварихме старомодните му облекла и дребното движимости, които съумях да събера от къщи, в неговата кола и потеглихме. Потеглихме като двойка, а след това заживяхме като врагове. Той ме наказваше със леден взор и ядовит коментар, тъй като... Защото не ми се получаваха мекиците или пък тъй като му се постановяваше да работи, с цел да живее, или просто тъй като дишах неговия въздух. Стъклените му сини очи нощем се лепяха по гърба ми и ме режеха със студенината си. С безразличието си. С отсъствието на каквото и да било предпочитание за реципрочност. Студ.
Студено беше и в този момент. Октомври или ноември, студът в този град наподобява на ядосан върколак; на острие, заточено особено за моята кожа; на яростно животно; на стоманена маса, която пада право върху мен. Сутринта беше предходна безшумно и, бих споделила, комфортно, в случай че за мен значеше нещо тихото и комфортно минаване на времето. Но аз бях млада и луда, и чаках във всяка секунда да виждам, да усещам, да изказвам, да играя. Затова в този момент не изпитвах спокойствието, което се допуска, че трябваше да изпитвам. Спокойствие след утринен секс, при който аз просто се обърнах с тил, оставяйки го да прави каквото желае със спящото ми още тяло. Тъй като свърши бързо, изпитах единствено облекчението, че съм направила нещо за него – нищо повече от малко механика и продан на течности.
Трябваше да минат години и от Мина на деветнайсет да се трансформира в зрялата, позакръглена и обичаща Мина на двадесет и осем, с цел да стартират такива преживявания да ме ограбват. Трябваше да се случи всичко това, което ме накара да посегна към писането – целият път с всички негови завои и копнежи, срещи и раздели, тъги и любови – с цел да проумея, че към този момент не мога да си го разреша. Онова, празното и безчувствено, безсмислено и уморително телесно другарство с мъжете, след което нормално следва безстрастна разлъка. Това е гибелта, благо момиче, което четеш. Това е гибелта, драги приятелю, който дебнеш красивите девойки, с цел да правиш секс с тях. И аз не мога да си разреша, не мога да отстраня душата си и да предлагам тялото си без нея. Не мога към този момент.
Връщах се от работа. През целия ден бях полузаспала и отнесена. Мечтаех за мъничко топлинка. Топлината на една мощна печка и едно дебело одеяло щяха да ме създадат същински щастлива. Дори ръбатият гъз на Мариян нямаше да бъде проблем, в случай че той ме прегърнеше под одеялото, и мислех си, бих дала прошка всичко, единствено в случай че можеше да ме сгрее...
Чувствах се като дребна винена мушичка, която ще почине от наслаждение, в случай че ѝ разрешат да се напие в чашата. Толкова дребна и безсилна бях – като винена мушичка. И като всеки ден, като всяка вечер – и през днешния ден се надявах той да ме огледа топло, времето да се усмихне меко и да усещам уют в онази отблъскваща стая. Тогава – затоплена и зачервена – бих заспала, необезпокоявана от мисли за на следващия ден. Без страхове.
Но не можех да отключа вратата. Звъннах настоятелно – никой не отвори. Огледах прозорците – вътре беше мрачно и като че ли нямаше никого. Да крещя, нямаше смисъл. Гласът ми нямаше да отвори сърцето на тази ледена жена, на тази властна феодалка, в чието притежание живеех против пари. Живот против пари. Нима едно легло нощем може да се назова живот? Нима тази усойна мрачевина, тази гибелна неуютност в единствената стая, която употребих, могат да бъдат част от живот?
Морето се блъскаше в буните и аз го чувах чак тук, в този квартал, пред вратата, която беше заключена за мен. Цялото тракане и звънене останаха напразни. В тази студена нощ щях да бродя на открито сама.
Защото Мариян не вдигаше мобилния си, а тази проклета магьосница ме беше заключила. Исках си филията с лютеница, горчивата бира и студените чаршафи. Исках си дребното територия, за която родителите ми плащаха. Исках си времето, което ми се полагаше след работа. Исках си времето, по дяволите! Моето време – то е тук и в този момент, постоянно и единствено мое. Времето, което за една деветнайсетгодишна не е отнесено разбиране, а всичко, което тя има и което желае.
Времето.
Имах го цялото. Сега щеше да бъде мое – цяла нощ. Лудото, неуправляемо време. Студът беше единствено част от играта. А страхът и носталгията – моите дребни нощни приятелчета. Нощ като момент от плодородната независимост, изтекла като хлъзгавото минало, студена и влажна като суровото през днешния ден, вярна на утрето.
Невъзможна и незаобиколима - любовта е просто себе си. И колкото повече се опитваме да я подменяме, да я вписваме в непознат опит и формули, толкоз повече страним от нея. А тя е това " всичко ", което само може да ни избави. Животът с отворени очи е сложен, само че стигнеш ли до него, е късно за неистини, късно за самозаблуди, късно за подправени монети.
Така, уязвима и същинска, героинята на Мина Мау продължава своя път от " Една четвърт ". По план " След цветята " е разказ продължение, само че както постоянно се случва в креативните пътешествия, като че ли ненадейно за самата си авторка той отваря един нов свят - свят на съзидание след травматичната предистория.
Мина Мау претърпява два престоя в психиатрия, съпровождани от страхове, псевдохалюцинации и подправени мемоари. От продължителния банкет на медикаменти напълнява и губи част от младежкия си сексапил, който обаче – както по-късно осъзнава – ѝ е носел и доста празнина и блуждаене. Новата Мина – такава, каквато я познаваме от романа „ Една четвърт “, страда, ликува, обича и се бори. Тя е мрачна и светла. Като всеки човек. А в романа, който в този момент държите в ръце, открива и най-ценния лек против лудостта – шерването, светлината и близостта. Любовта. Нейната сензитивност намира израз в любовното премеждие, донесло в живота ѝ смисъл. И непорочност.
Откъс:
Отново начало
Беше 10 и половина вечерта – време, в което хората с спретнат живот, тези хора, които се хранят по три пъти дневно и даже следобяд предъвкват постепенно и с приятност шоколадово кексче с заряд от карамелов крем и късчета ядки, към този момент са в огромните си спални, до топлите задници на дамите си... Хаха. До топлите задници на дамите си е пространството, което моят другар – художникът Никола, който след това щеше да ми достави незабравими удоволствия и който щеше да се съсипе от неприятен живот, – визираше всякога, когато ставаше въпрос за отвратителните порядки на остарялото потомство, за отпущането на духа, за падението и предаването на изкуството.
Но аз още не познавах Никола. Аз бях Мина на деветнайсет. Нямах топлия гъз на мъжа си, а единствено ръбатото бяло седалище на приятеля си, с който живеех, както и отровните думи на една презираща ме хазяйка.
Беше 10 и половина. Връщах се от работа. Умирах от мраз и по-късно нямаше да стане по-топло. Да, чакаше ме филия с лютеница и горчива бира.
Вървях по тъмните улици на този леден град. Асфалтът беше мразовит, въздухът – яростен, а хората гледаха кръвожадно. Какво правех там? Борех се за оцеляването си.
Изкачих се по стълбите и понечих да отключа. Някой беше оставил ключа отвътре. Позвъних, само че никой не отвори. Студът хапеше костите ми. Излязох още веднъж на открито.
В стаята ми – онази остаряла, воняща на плесен стая с огромно остаряло легло и противен дрешник – трябваше да ме чака Мариян. Нямаше и спомен от оня ярък и топъл Август – царя на месеците, кръстен на първия Цезар на Римската империя, – в който натоварихме старомодните му облекла и дребното движимости, които съумях да събера от къщи, в неговата кола и потеглихме. Потеглихме като двойка, а след това заживяхме като врагове. Той ме наказваше със леден взор и ядовит коментар, тъй като... Защото не ми се получаваха мекиците или пък тъй като му се постановяваше да работи, с цел да живее, или просто тъй като дишах неговия въздух. Стъклените му сини очи нощем се лепяха по гърба ми и ме режеха със студенината си. С безразличието си. С отсъствието на каквото и да било предпочитание за реципрочност. Студ.
Студено беше и в този момент. Октомври или ноември, студът в този град наподобява на ядосан върколак; на острие, заточено особено за моята кожа; на яростно животно; на стоманена маса, която пада право върху мен. Сутринта беше предходна безшумно и, бих споделила, комфортно, в случай че за мен значеше нещо тихото и комфортно минаване на времето. Но аз бях млада и луда, и чаках във всяка секунда да виждам, да усещам, да изказвам, да играя. Затова в този момент не изпитвах спокойствието, което се допуска, че трябваше да изпитвам. Спокойствие след утринен секс, при който аз просто се обърнах с тил, оставяйки го да прави каквото желае със спящото ми още тяло. Тъй като свърши бързо, изпитах единствено облекчението, че съм направила нещо за него – нищо повече от малко механика и продан на течности.
Трябваше да минат години и от Мина на деветнайсет да се трансформира в зрялата, позакръглена и обичаща Мина на двадесет и осем, с цел да стартират такива преживявания да ме ограбват. Трябваше да се случи всичко това, което ме накара да посегна към писането – целият път с всички негови завои и копнежи, срещи и раздели, тъги и любови – с цел да проумея, че към този момент не мога да си го разреша. Онова, празното и безчувствено, безсмислено и уморително телесно другарство с мъжете, след което нормално следва безстрастна разлъка. Това е гибелта, благо момиче, което четеш. Това е гибелта, драги приятелю, който дебнеш красивите девойки, с цел да правиш секс с тях. И аз не мога да си разреша, не мога да отстраня душата си и да предлагам тялото си без нея. Не мога към този момент.
Връщах се от работа. През целия ден бях полузаспала и отнесена. Мечтаех за мъничко топлинка. Топлината на една мощна печка и едно дебело одеяло щяха да ме създадат същински щастлива. Дори ръбатият гъз на Мариян нямаше да бъде проблем, в случай че той ме прегърнеше под одеялото, и мислех си, бих дала прошка всичко, единствено в случай че можеше да ме сгрее...
Чувствах се като дребна винена мушичка, която ще почине от наслаждение, в случай че ѝ разрешат да се напие в чашата. Толкова дребна и безсилна бях – като винена мушичка. И като всеки ден, като всяка вечер – и през днешния ден се надявах той да ме огледа топло, времето да се усмихне меко и да усещам уют в онази отблъскваща стая. Тогава – затоплена и зачервена – бих заспала, необезпокоявана от мисли за на следващия ден. Без страхове.
Но не можех да отключа вратата. Звъннах настоятелно – никой не отвори. Огледах прозорците – вътре беше мрачно и като че ли нямаше никого. Да крещя, нямаше смисъл. Гласът ми нямаше да отвори сърцето на тази ледена жена, на тази властна феодалка, в чието притежание живеех против пари. Живот против пари. Нима едно легло нощем може да се назова живот? Нима тази усойна мрачевина, тази гибелна неуютност в единствената стая, която употребих, могат да бъдат част от живот?
Морето се блъскаше в буните и аз го чувах чак тук, в този квартал, пред вратата, която беше заключена за мен. Цялото тракане и звънене останаха напразни. В тази студена нощ щях да бродя на открито сама.
Защото Мариян не вдигаше мобилния си, а тази проклета магьосница ме беше заключила. Исках си филията с лютеница, горчивата бира и студените чаршафи. Исках си дребното територия, за която родителите ми плащаха. Исках си времето, което ми се полагаше след работа. Исках си времето, по дяволите! Моето време – то е тук и в този момент, постоянно и единствено мое. Времето, което за една деветнайсетгодишна не е отнесено разбиране, а всичко, което тя има и което желае.
Времето.
Имах го цялото. Сега щеше да бъде мое – цяла нощ. Лудото, неуправляемо време. Студът беше единствено част от играта. А страхът и носталгията – моите дребни нощни приятелчета. Нощ като момент от плодородната независимост, изтекла като хлъзгавото минало, студена и влажна като суровото през днешния ден, вярна на утрето.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ