Ново обяснение за метеоритите подсказва, че планетите от земен тип

Ново пояснение за метеоритите подсказва, че планетите от земен вид може би не са необичайност във Вселената.

Въпросът за това какъв брой постоянно във Вселената се срещат „ земноподобни “ скалисти планети е обвързван освен с водата и орбитата, само че и с радиоактивното „ нагряване “ в самото начало. Авторите на публикацията оферират нов сюжет, с цел да обяснят по какъв начин ранната Слънчева система е могла да получи нужната доза краткоживеещи радиоактивни изотопи, без да загуби протопланетния си диск, и стигат до заключението, че условия, сходни на нашите, може да са били доста по-често срещани, в сравнение с се смяташе.

В нашата система образуването на земеподобни планети е протичало главно под въздействието на топлината от разпадането на краткоживеещи радионуклиди, най-вече алуминий-26. Смята се, че тази топлота е спомогнала за нагряването и „ изсушаването “ на ранните тела – планетезимали, като ги е предиздвикала да изгубят част от водата и летливите си субстанции.

Анализът на метеоритите демонстрира, че в самото начало на Слънчевата система е имало набор от такива изотопи с интервал на полуразпад по-малък от 5 млн. години, като това не са били местни следи, а световна картина по целия диск. В същото време запасите, наследени единствено от молекулярния облак, не са задоволителни съгласно изчисленията: изотопите се разпадат прекомерно бързо, а също по този начин е мъчно да се изясни следената нехомогенност на алуминия-26 в най-ранните включвания.

Дълго време за главен претендент за източник на такива изотопи се смяташе близката свръхнова, която е „ инжектирала “ продуктите от детонацията в протослънчевия диск. Но този метод има два казуса по едно и също време: съществуващите модели не се съгласуват добре с относителните дялове на другите изотопи, а „ дистанцията на триумфа “ се оказва рисково малко. Ако една свръхнова е прекомерно близо, тя може да унищожи диска; в случай че е по-далеч, тя не създава нужното количество вещество. Някои комбинирани хрумвания се пробват да „ разпределят функциите “ сред свръхновите и други механизми, като да вземем за пример термоядрения синтез в протослънчевите изригвания, само че даже и там остават несъответствия в размера, както и въпросът по какъв начин подобен местен развой може отмерено да „ разпръсне “ изотопите по целия диск.

Авторите назовават новопредложения механизъм „ потапяне “. Същността му се състои в това, че когато свръхнова експлодира наоколо до млада звезда, протопланетният диск освен получава някои изотопи от изхвърлянето, само че и безусловно е „ обхванат “ от региона на ударната вълна, където се задържат ускорени частици – уловени галактически лъчи. Тези частици, съгласно концепцията, бомбардират газа и дребните зрънца в целия диск и стартират неравновесен синтез на изотопи напряко на мястото. Двата приноса могат да се комбинират в един сюжет: някои изотопи идват посредством инжектиране от свръхновата, други се раждат в диска под въздействието на облъчването и дружно това приближава изчислените стойности до тези, реконструирани от астероиди, в границите на обща несигурност от порядък.

Ключова детайлност става дистанцията: към един парсек, т.е. видимо по-далеч от „ разрушителния “ предел. На това разстояние дискът би трябвало да оцелее, а изискванията за облъчване остават реалистични, защото налягането на ударната вълна е в положение да компресира хелиосферата до мащаб, по-малък от земната орбита, и в действителност да отстрани магнитния „ щит “, който пречи на частиците да доближат до субстанцията на диска. Авторите пресметнаха, че частици с сили до към 1 GeV могат да обхванат през зърна с размер до няколко сантиметра, тъй че това не е точков резултат на ръба на системата, а развой, който евентуално визира забележителна част от материала.

След това създателите вършат крачка от химията на метеоритите към статистиката на звездните купове. Ако Слънцето се е формирало в звезден куп, вероятността да се случи най-малко една детонация на свръхнова в границите на към един парсек по време на живота на диска е висока за типичните условия, което значи, че сходно „ потапяне “ не наподобява като чак толкоз необичаен шанс.

В резултат на това експертите стигат до оценката, че забележима част от слънцеподобните звезди – най-малко към 10%, а може би и до половината – биха могли да са получили сходни ресурси от краткоживеещи радионуклиди. И защото количеството алуминий-26 може да повлияе на това какъв брой воднисти или, назад, „ сухи “ ще станат скалистите планети, създателите считат, че сходни на Земята светове би трябвало да се срещат по-често в Галактиката, в сравнение с допускаха моделите, в които Слънчевата система изглеждаше като изключение.