В Иран аятолахът си назначи наследник
Нито апелите от джамиите в петъчните молебствия, нито телевизионните директиви на аятолах Али Хаменей помогнаха. По предварителна информация наподобява, че изборната интензивност на провелите се през вчерашния ден президентски избори в Иран е била рекордно ниска за общоприетоо високата такава в страната (официалните данни ще бъдат обявени по-късно).
Какъв % от имащите право да гласоподават ще излязат и ще го създадат, бе в действителност единственият въпрос, който нямаше отговор. А изборната интензивност е значим знак в Иран, защото точно на него режимът на моллите базира обичайно своята легитимност. Логиката е, че откакто гласуваш в система на ръководство на духовните адвокати, значи си склонен с откритите от Ислямската република правила.
Оттам нататък изходът от електоралната конкуренция бе авансово явен (в отбрана на Иран, това несъмнено не постоянно е така).
Победата на Ибрахим Раиси на президентските избори въплъщава не волята на хората, а на първо място тази на аятолах Али Хаменей и обвързваните с него революционни институти в Ислямската република. Раиси, някогашен прокурор и основния арбитър от Върховния съд на страната, е необятно възприеман като предстоящ правоприемник на Али Хаменей, а президентската институция - като трамплин към мястото на аятолаха. Али Хаменей самичък бе президент на страната през 80-те години на предишния век по времето на ръководството на създателя на Ислямската републиката Рухолах Хомейни.
И макар че Раиси загуби предходните президентски избори през 2017-та година от в този момент настоящия президент Хасан Рухани (с съвсем 20% разлика или 8 млн. ), този път режимът на моллите не предприе никакви опасности и трасира пътя на своя любимец към президентството. Това стана посредством Съвета на пазителите, орган, в чиято длъжностна характерност влиза това да преценя съобразността на претендентите за изборни длъжности по отношение на това дали са доктринално образцови по норматива на Ислямската република (а в действителност постоянно взема решения, които не могат да бъдат предпазени оттатък произволността на характера им). Този институт дисквалифицира всеки един претендент, който действително можеше да бъде съперник на Раиси (от прагматично консервативния Али Лариджани до реформатора и настоящ вицепрезидент Ешак Джахангири).
Като опит за мимикрия на предоставена опция за избор Съветът на пазителите позволи до конкуренцията, наред с няколко други фигури, и Абдулнасер Хемати. Бидейки технократ, Хемати е неатрактивен и относително неизвестен; той стана и лесна цел на хардлайнерите в страната в предизборния интервал, защото Хемати бе началник на Централната банка на Иран, която има отношение към обезценяването на локалния риал. С допускането на технократа до изборите, режимът на моллите направи нещо неповторимо: проектира освен това кой да завоюва, само че и против кого да завоюва техният любимец.
Участието на Хемати на изборите предоставяше две варианти на реформаторите и умерените гласоподаватели в страната: дали да го поддържат с гласа си или въобще да не гласоподават. Въпреки апелите на реформатори като Мехди Каруби и Мохамад Хатами хората да излязат и да гласоподават, множеството от умерените и новаторски насочени гласоподаватели избраха да си останат у дома, отказвайки да легитимират с вота си метода, по който режимът цензурира електоралните им варианти. Отлив на гласоподаватели имаше и на последните парламентарни избори през 2020-та година, когато Съветът на пазителите също недопусна всеобщо редица знакови фигури да се кандидатират за Меджлиса, заради което хардлайнерите завоюваха тогава лесна и безапелационна победа.
За президентството, което конструира и изпълнителната власт, и Меджлиса в Иран важат две неща. Едното е, че те - въпреки и не постоянно - служат като отдушник на електората против режима, тъй като правилото на тези институции почива на изборното начало. Затова и президентството на Ислямската република е било печелено от претенденти, които са против любимците на режима (като Мохамад Хатами и Хасан Рухани), а изборите за Меджлис през 2020-та година редактираха наличното към оня миг болшинство от умерени и реформатори в него. Второто съответстващо във връзка с тези институции обаче е това, че те в действителност въобще не разполагат с такава власт, каквато допускат президентство (без министър-председател) и парламент в република.
Именно въз основата на последното успеха на Раиси на президентските избори в действителност няма да донесе кой знае какви промени във външната политика на Иран. Три са главните аргументи за това.
Един път, тъй като Ислямската революционната армия на Иран, Пасдаран, остава абсолютният титуляр при образуването и осъществяването на политиката на сигурност и външната политика на страната в най-важните за Иран райони (успоредно на това, че Пасдаран от ден на ден се обрисува като конгломерат със значими стопански активи в страната). В знак на митинг към това, въпреки и да не се стигна до напускането на поста му, външният министър на Иран Джавад Зариф подаде оставка преди две години. С президент Раиси и посланик номер едно, назначен от него, няма да има търкания сред министерство на външните работи на страната и Пасдаран.
Втори път, тъй като дипломатическият корпус на Иран постоянно бива заобикалян от специфичните пратеници на аятолах Хаманей (Али Лариджани - за Китай, Али Велаяти - за Русия; Камал Харази - за Германия и т.н).
Трети път, защото значимите решения във външната политика на страната, в това число рефлектираща прилежащи ресори като националната сигурност и защитата, се гласоподават от Върховния съвет за национална сигурност (ВСНС), в който министърът на външните работи е единствено един от 12 (в някои случаи 13) члена, а решенията на ВСНС влизат в действие след утвърждение от аятолаха. Глас в ВСНС обаче е и президентът на страната, който има квота от министри в този орган. Затова фигурата на президента, въпреки и да няма структурно-определящ темперамент, предвид на това, че тя бива блокирана от други институти, президентът не е от без значение.
Така да вземем за пример настоящият състав на иранското държавно управление, ръководено от президента Хасан Рухани, бе покровител за разговор със Запада и за икономическото съдействие на Иран със света. Усилията на Хасан Рухани в тези направления обаче биваха редовно торпилирани от Пасдаран и дефинитивно потопени от излизането на Съединени американски щати от Ядрената договорка, което докара до възобновяването на остарели и въвеждането на нови наказания по отношение на Техеран. На този декор самият Рухани не съумя да се пребори за разширението на гражданските права в страната, а рецесията с Ковид - 19 затрудни така и така усложнената от глобите обстановка с стопанската система на страната.
А целият този комплект от условия докара до необятно отчаяние измежду тези хора в Иран, които желаят да ги инжектират с по-малко идеология и с повече почтени приходи. Това значи, че Ибрахим Раиси можеше да завоюва тези избори и без да разчита на произвола на революционните институти. Точно заради разочарованието и ниската готовност за гласоподаване при умерените и новаторски насочени гласоподаватели.
С успеха на Ибрахим Раиси на президентските избори Али Хаменей си обезпечи приближен човек, който да предложи идващия състав на държавното управление, в което пространствата за гледни точки, разнообразни от догматично-революционните, ще бъде в допълнение стеснено. А в дълготраен проект и главния претендент, който да го размени на най-важната позиция в страната като висш лидер на Иран. Конкурентите преимущества в CV-то на Раиси влизат неща като това, че той е наясно с тъмните секрети на режима (от изземването на парцели от хора след революцията през 1979-та година, през ролята му като прокурор в изтезанията на политически пандизчии, до настоящите финансови потоци към обвързваните с аятолаха другите религиозни фондации) и е към този момент с наложени наказания от Съединени американски щати.
Междувременно обаче аятолахът и Пасдаран изгубиха нещо комфортно за тях: опцията да показват като отговорно за всяка неудача на икономическите и обществените системи на страната умереното държавно управление на Рухани. Сега режимът на моллите ще би трябвало да си откри някоя друга изкупителна жертва.
Бившият президент на страната от 90-те години на предишния век, Хашеми Рафсанджани, преди да почине именуван " великия крал " на политиката в Иран заради въздействието си върху нея, е споделил нещо извънредно простичко, само че в това време все по-сложно, когато става дума за въпросната страна: " Свободата е значимо нещо. Когато хората избират каквото те пожелаят, е добре за тях и за нас ".
Ако свободният избор към момента е аршин, успеха на президентските избори на Ибрахим Раиси значи не е положително стичане на събитията нито за хората, нито за моллите.
Какъв % от имащите право да гласоподават ще излязат и ще го създадат, бе в действителност единственият въпрос, който нямаше отговор. А изборната интензивност е значим знак в Иран, защото точно на него режимът на моллите базира обичайно своята легитимност. Логиката е, че откакто гласуваш в система на ръководство на духовните адвокати, значи си склонен с откритите от Ислямската република правила.
Оттам нататък изходът от електоралната конкуренция бе авансово явен (в отбрана на Иран, това несъмнено не постоянно е така).
Победата на Ибрахим Раиси на президентските избори въплъщава не волята на хората, а на първо място тази на аятолах Али Хаменей и обвързваните с него революционни институти в Ислямската република. Раиси, някогашен прокурор и основния арбитър от Върховния съд на страната, е необятно възприеман като предстоящ правоприемник на Али Хаменей, а президентската институция - като трамплин към мястото на аятолаха. Али Хаменей самичък бе президент на страната през 80-те години на предишния век по времето на ръководството на създателя на Ислямската републиката Рухолах Хомейни.
И макар че Раиси загуби предходните президентски избори през 2017-та година от в този момент настоящия президент Хасан Рухани (с съвсем 20% разлика или 8 млн. ), този път режимът на моллите не предприе никакви опасности и трасира пътя на своя любимец към президентството. Това стана посредством Съвета на пазителите, орган, в чиято длъжностна характерност влиза това да преценя съобразността на претендентите за изборни длъжности по отношение на това дали са доктринално образцови по норматива на Ислямската република (а в действителност постоянно взема решения, които не могат да бъдат предпазени оттатък произволността на характера им). Този институт дисквалифицира всеки един претендент, който действително можеше да бъде съперник на Раиси (от прагматично консервативния Али Лариджани до реформатора и настоящ вицепрезидент Ешак Джахангири).
Като опит за мимикрия на предоставена опция за избор Съветът на пазителите позволи до конкуренцията, наред с няколко други фигури, и Абдулнасер Хемати. Бидейки технократ, Хемати е неатрактивен и относително неизвестен; той стана и лесна цел на хардлайнерите в страната в предизборния интервал, защото Хемати бе началник на Централната банка на Иран, която има отношение към обезценяването на локалния риал. С допускането на технократа до изборите, режимът на моллите направи нещо неповторимо: проектира освен това кой да завоюва, само че и против кого да завоюва техният любимец.
Участието на Хемати на изборите предоставяше две варианти на реформаторите и умерените гласоподаватели в страната: дали да го поддържат с гласа си или въобще да не гласоподават. Въпреки апелите на реформатори като Мехди Каруби и Мохамад Хатами хората да излязат и да гласоподават, множеството от умерените и новаторски насочени гласоподаватели избраха да си останат у дома, отказвайки да легитимират с вота си метода, по който режимът цензурира електоралните им варианти. Отлив на гласоподаватели имаше и на последните парламентарни избори през 2020-та година, когато Съветът на пазителите също недопусна всеобщо редица знакови фигури да се кандидатират за Меджлиса, заради което хардлайнерите завоюваха тогава лесна и безапелационна победа.
За президентството, което конструира и изпълнителната власт, и Меджлиса в Иран важат две неща. Едното е, че те - въпреки и не постоянно - служат като отдушник на електората против режима, тъй като правилото на тези институции почива на изборното начало. Затова и президентството на Ислямската република е било печелено от претенденти, които са против любимците на режима (като Мохамад Хатами и Хасан Рухани), а изборите за Меджлис през 2020-та година редактираха наличното към оня миг болшинство от умерени и реформатори в него. Второто съответстващо във връзка с тези институции обаче е това, че те в действителност въобще не разполагат с такава власт, каквато допускат президентство (без министър-председател) и парламент в република.
Именно въз основата на последното успеха на Раиси на президентските избори в действителност няма да донесе кой знае какви промени във външната политика на Иран. Три са главните аргументи за това.
Един път, тъй като Ислямската революционната армия на Иран, Пасдаран, остава абсолютният титуляр при образуването и осъществяването на политиката на сигурност и външната политика на страната в най-важните за Иран райони (успоредно на това, че Пасдаран от ден на ден се обрисува като конгломерат със значими стопански активи в страната). В знак на митинг към това, въпреки и да не се стигна до напускането на поста му, външният министър на Иран Джавад Зариф подаде оставка преди две години. С президент Раиси и посланик номер едно, назначен от него, няма да има търкания сред министерство на външните работи на страната и Пасдаран.
Втори път, тъй като дипломатическият корпус на Иран постоянно бива заобикалян от специфичните пратеници на аятолах Хаманей (Али Лариджани - за Китай, Али Велаяти - за Русия; Камал Харази - за Германия и т.н).
Трети път, защото значимите решения във външната политика на страната, в това число рефлектираща прилежащи ресори като националната сигурност и защитата, се гласоподават от Върховния съвет за национална сигурност (ВСНС), в който министърът на външните работи е единствено един от 12 (в някои случаи 13) члена, а решенията на ВСНС влизат в действие след утвърждение от аятолаха. Глас в ВСНС обаче е и президентът на страната, който има квота от министри в този орган. Затова фигурата на президента, въпреки и да няма структурно-определящ темперамент, предвид на това, че тя бива блокирана от други институти, президентът не е от без значение.
Така да вземем за пример настоящият състав на иранското държавно управление, ръководено от президента Хасан Рухани, бе покровител за разговор със Запада и за икономическото съдействие на Иран със света. Усилията на Хасан Рухани в тези направления обаче биваха редовно торпилирани от Пасдаран и дефинитивно потопени от излизането на Съединени американски щати от Ядрената договорка, което докара до възобновяването на остарели и въвеждането на нови наказания по отношение на Техеран. На този декор самият Рухани не съумя да се пребори за разширението на гражданските права в страната, а рецесията с Ковид - 19 затрудни така и така усложнената от глобите обстановка с стопанската система на страната.
А целият този комплект от условия докара до необятно отчаяние измежду тези хора в Иран, които желаят да ги инжектират с по-малко идеология и с повече почтени приходи. Това значи, че Ибрахим Раиси можеше да завоюва тези избори и без да разчита на произвола на революционните институти. Точно заради разочарованието и ниската готовност за гласоподаване при умерените и новаторски насочени гласоподаватели.
С успеха на Ибрахим Раиси на президентските избори Али Хаменей си обезпечи приближен човек, който да предложи идващия състав на държавното управление, в което пространствата за гледни точки, разнообразни от догматично-революционните, ще бъде в допълнение стеснено. А в дълготраен проект и главния претендент, който да го размени на най-важната позиция в страната като висш лидер на Иран. Конкурентите преимущества в CV-то на Раиси влизат неща като това, че той е наясно с тъмните секрети на режима (от изземването на парцели от хора след революцията през 1979-та година, през ролята му като прокурор в изтезанията на политически пандизчии, до настоящите финансови потоци към обвързваните с аятолаха другите религиозни фондации) и е към този момент с наложени наказания от Съединени американски щати.
Междувременно обаче аятолахът и Пасдаран изгубиха нещо комфортно за тях: опцията да показват като отговорно за всяка неудача на икономическите и обществените системи на страната умереното държавно управление на Рухани. Сега режимът на моллите ще би трябвало да си откри някоя друга изкупителна жертва.
Бившият президент на страната от 90-те години на предишния век, Хашеми Рафсанджани, преди да почине именуван " великия крал " на политиката в Иран заради въздействието си върху нея, е споделил нещо извънредно простичко, само че в това време все по-сложно, когато става дума за въпросната страна: " Свободата е значимо нещо. Когато хората избират каквото те пожелаят, е добре за тях и за нас ".
Ако свободният избор към момента е аршин, успеха на президентските избори на Ибрахим Раиси значи не е положително стичане на събитията нито за хората, нито за моллите.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ