Как и с какво се хранехме през социализма
Непрекъснато у младите се насажда изказванието, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни питиета, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и безусловно сме умирали от апетит. Да. Нямаше ги тези отпадъци. Казвам отпадъци, тъй като всеки знае какво съдържат и по какъв начин тровят хората.
Но от апетит не сме умирали. Не зная дали едно модерно дете познава дъха на същинския топъл самун с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите. Този мирис на самун беше незаместим. И не, не сме го мирисали единствено. Ядяхме го с същинско овче или краве сирене, които се продаваха на всички места. Мажеха ни филии с същинско масло – от това, което в този момент не може на никое място да се откри. Върху него слагаха пълен слой малмелад, или сладко. В магазините имаше всевъзможни сладка, само че бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и дори от портокалови кори.
И в случай че днешните младежи мислят, че сме яли единствено самун, бъркат. Вкъщи постоянно имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка чорба, на страхотна бобена супа, на чорба от киселец и лапад с доста масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от същинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всевъзможни вкусотийки.
Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и доста ми се караха нашите. Плашеха ме, че иска ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За злощастие това се случи, само че не зная дали поради рибата. В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко напряко от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше боязън от отравяне, никой не ревизираше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак от горната страна, ядяхме, ушите ни плющяха.
После минаваха продавачите на риба, след това на домашно сирене. В края на лятото изникваха големи грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а след това и тикви напряко върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, само че доста вкусни.
Често чета, че не сме знаели какво значи салам, тъй като магазините били празни. Щандовете се оголиха едвам през 1988/89.
Дотогава си имаше и кренвирши, и колбаси, шпековият „ Бургас “ нямаше нищо общо с ментето, което продават в този момент, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше произвеждане обаче. Не като в този момент със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „ Дънер “, „ Тунелче “, „ Ежко- Бежко “, парфе, „ Цвете “, „ Роза “, „ Шоколадка “ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – голям избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, саралия, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всевъзможни типове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа изиска.
Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха предписания. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло напряко си облизвахме пръстите. Нямаше „ Орео “, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „ Детска закуска “, „ Анелия “, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „ Милка “, само че имаше „ Крава “, „ Фин млечен “, „ Кума Лиса “ и разнообразни десертчета, които се топяха в устата. „ Чайки “, „ Байкалчета “, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.
Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще удостовери, че тези неща се продаваха на всички места и костваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изреждам в детайли, пък те да клатят недоверчиво глави.
Сега подменят историята. Промиват мозъци. И до момента в който моите внуци въпреки всичко виждат по какъв начин им върша сладките на моята баба, виждат фотосите ми като дете, крепко и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.
Периодът, в който се тъпчехме до спукване с същинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било по този начин.
Кой желае да ни остави без мемоари? Кой желае да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история? Заличителите на България пръскат милиони, с цел да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора без минало, хора без достолепие, хора без корени. Безродници...
Ще им позволим ли?
Но от апетит не сме умирали. Не зная дали едно модерно дете познава дъха на същинския топъл самун с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите. Този мирис на самун беше незаместим. И не, не сме го мирисали единствено. Ядяхме го с същинско овче или краве сирене, които се продаваха на всички места. Мажеха ни филии с същинско масло – от това, което в този момент не може на никое място да се откри. Върху него слагаха пълен слой малмелад, или сладко. В магазините имаше всевъзможни сладка, само че бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и дори от портокалови кори.
И в случай че днешните младежи мислят, че сме яли единствено самун, бъркат. Вкъщи постоянно имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка чорба, на страхотна бобена супа, на чорба от киселец и лапад с доста масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от същинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всевъзможни вкусотийки.
Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и доста ми се караха нашите. Плашеха ме, че иска ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За злощастие това се случи, само че не зная дали поради рибата. В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко напряко от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше боязън от отравяне, никой не ревизираше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак от горната страна, ядяхме, ушите ни плющяха.
После минаваха продавачите на риба, след това на домашно сирене. В края на лятото изникваха големи грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а след това и тикви напряко върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, само че доста вкусни.
Често чета, че не сме знаели какво значи салам, тъй като магазините били празни. Щандовете се оголиха едвам през 1988/89.
Дотогава си имаше и кренвирши, и колбаси, шпековият „ Бургас “ нямаше нищо общо с ментето, което продават в този момент, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше произвеждане обаче. Не като в този момент със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „ Дънер “, „ Тунелче “, „ Ежко- Бежко “, парфе, „ Цвете “, „ Роза “, „ Шоколадка “ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – голям избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, саралия, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всевъзможни типове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа изиска.
Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха предписания. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло напряко си облизвахме пръстите. Нямаше „ Орео “, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „ Детска закуска “, „ Анелия “, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „ Милка “, само че имаше „ Крава “, „ Фин млечен “, „ Кума Лиса “ и разнообразни десертчета, които се топяха в устата. „ Чайки “, „ Байкалчета “, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.
Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще удостовери, че тези неща се продаваха на всички места и костваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изреждам в детайли, пък те да клатят недоверчиво глави.
Сега подменят историята. Промиват мозъци. И до момента в който моите внуци въпреки всичко виждат по какъв начин им върша сладките на моята баба, виждат фотосите ми като дете, крепко и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.
Периодът, в който се тъпчехме до спукване с същинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било по този начин.
Кой желае да ни остави без мемоари? Кой желае да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история? Заличителите на България пръскат милиони, с цел да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора без минало, хора без достолепие, хора без корени. Безродници...
Ще им позволим ли?
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ