Непрекъснато се питаме един и същи въпрос. Щом критикуваме правителствата

Непрекъснато се питаме един и същи въпрос. Щом подлагаме на критика държавните управления и корпорациите, каква е тяхната опция? Ще стартира малко по-отдалече, с цел да бъда свестен вярно.
Да стартираме с хората, които съставляват държавните управления. Това нормално са хора, които през цялото време се развиват в държавния бранш. Тези хора не знаят какво значи да работиш на пазарен принцип. Те харчат пари, които частния бранш изкарва, а постоянно се държат по този начин, като че ли разполагат със свои лични пари. Както Борисов обича да се хвали - аз разпоредих, аз платих, аз направих.
Да предложим друга версия, по-вярна: просто се разпределят нашите пари за градежи на пътища на тройна цена, сред послушници и присъдружни структури.
Големите корпорации? Чудесно, всичко обичаме услугите им. Но под благовидни приказки за филантропия и съпричастност, не престават да експлоатират с рабски труд хората в страните от Третия свят, в това число и деца. Забележете, даже изразът е дискриминационен. Откъде накъде един свят ще е първи, а различен трети? Всичко това се проектира още от колониалния интервал, като цели генерации се раждат с преимущество пред останалите. И по нищо не проличава, че това ще се приомени. 
Дотук, нещата наподобяват пределно ясни, само че е значимо да се кажат, тъй като това е основата. Стигаме и до алтернативата. Това сме ние.
Ние избираме да пасуваме на изборите и те да се вземат решение от административни, манипулирани и етнически гласове. Ние избираме да работим по 8-10-12 часа, без да търсим отчетност на изхарчените ни пари. Ние не търсим отговорност на тези, които ги харчат непозволено. Ние се вършим, че не виждаме очевидната разлика сред приходите им, имотното положение и метод на живот.
Ние избираме да бъдем политически инфантили и да не отделяме от времето си, с цел да изградим личното си общество. Ние избираме да живеем като хедонисти, вместо като революционери.
Също по този начин ние решаваме, че би трябвало да пристигна някой с магическа пръчка, саморасъл популярен водач, който самичък да промени всичко. Така и не видяхме неволята в огледалото. Дори и да се появи прероден Васил Левски - ние няма да го подкрепим.
Няма да откри място в медиите, тъй като няма да си заплати. Ще бъде избран за деструктивен, тъй като не желае да работи с нарушители.
Знаете ли кое е най-тъжното? Веществените доказателства за всички тези обществени секрети, могат да ги дадат единствено обвинени олигарси. Само те могат да уличат по-големите нарушители от тях самите. Но ви отклоняват вниманието от това какво ви споделят, с това кой ви го споделя.
Защото тези, които стоят отпред на страната не просто са правили всичко това, в което упрекват въпросните беглеци, само че са употребявали всички средства и запаси на страната, с цел да ги вършат. Но тях няма кой да ги проверява.
Няма да има водач, който да не ви лъже и краде. Никъде и в никакъв случай. Докато не се научим да следим за личния си интерес и не си вдигнем задниците, с цел да изградим някакво гражданско общество. Ако имат опция да ви ощетяват - ще го вършат. Ако ние им я отнемем - ще спрат. Няма власт, която да не работи добре, в случай че не е поставяна под непрекъснато напрежение, наблюдаване и митинг. Свикнахме да мислим, че политическият свят и нашият са доста разнообразни, недокосващи се един с различен: нищо сходно, нашите дейности моделират политиците и противоположното - нашите бездействия ги трансформират в такива, каквито са през днешния ден. Скачените съдове обаче от дълго време са в несъответствието на апатията. Но тя - това учи историята - в никакъв случай не е константа и е способна на вулканично изригване. Да заложим на него.
 
Автор: Тодор Беленски