Смъртта на критика като край на литературата
Неотдавна бе преведена на български публикуваната в „ Таймс литерари съплимент ” публикация на Майкъл Лапойнт „ Смъртта на рецензия ”, която от своя страна потегля от друга публикация със същото заглавие на Роман Макдоналд от 2009 година С известна носталгия Лапойнт напомня въздействието на американските критици от средата на ХХ век, споменавайки имената на Едмънд Уилсън и Лайънел Трилинг на фона на днешната рецензия, която съгласно него
е изгубила престижа си със своята беззъба политическа уместност
Наистина ли през днешния ден рецензията няма влияние и това е признак на културен провал и ликвидиране на креативната класа, както гласи заглавието на книгата на друг днешен оплаквач на ориста на изкуството, или това просто е продължение на апокалиптичните настроения на отминалия век? Защото - като се стартира от „ Залезът на Европа/Запада ” на Освалд Шпенглер и се стигне до „ Краят на историята ” на Франсис Фукуяма - през ХХ век бе разгласен краят/смъртта на какво ли не – на биографията, на романа, на литературата, на създателя и даже на индивида.
Нека обаче отидем оттатък дословния прочит на страховитите заглавия. Прочутата публикация на Ролан Барт „ Смъртта на създателя ” да вземем за пример напълно не значи, че към този момент няма създатели, а напълно друго – пренасяне на главната смислообразуваща инстанция от създателя към читателя, т.е. към интерпретатора, рецензия. И може би най-злокобната прогноза – на Мишел Фуко – „ гибелта на индивида ”, която вещае в края на „ Думите и нещата ” – не значи дословна гибел на индивида като негово физическо изгубване, а смяна на визията за индивида.
Катастрофичните настроения през ХХ век произтичат освен от съответни настоящи паники, само че и от самия жанр на мислене - с появяването на християнството с неговата линейно-финалистка визия за времето, за разлика от цикличното време в митологичните и фолклорните столетия. Този линейно-телеологичен и катастрофично-финалистки историзъм е характерен и на Хегеловата философия. Именно у Хегел се съдържат първоначалните рационални представи и за края на историята, и за края на литературата. Според фамозния интерпретатор на Хегел - Александър Кожев, се върви към универсално проведено бюрократично общество без класови разлики, към универсална хомогенна страна, която съгласно лявохегелианската традиция минава през държавния капитализъм на Съюз на съветските социалистически републики, а съгласно дяснохегелианската - през индустриалния капитализъм на Съединени американски щати. След краха на комунистическите режими, които не реализираха Марксовата лявохегелианска визия за безкласово/хомогенно общество, дяснохегелианската визия в лицето на Фукуяма обяви победата на демократичния капитализъм като завършек на историята и в духа на Фуко – и последния човек. Но историята не спря освен тъй като демократичният капитализъм не сътвори хомогенно общество, а още повече задълбочи пропастта сред богатото малцинство и бедното болшинство.
Каква връзка има това с казуса за гибелта на рецензия?
Смъртта на рецензия, несъмнено, освен зачертава визията на Барт за раждането на читателя като преобразяване на възприемащия в съществена смислообразуваща инстанция.
Смъртта на рецензия значи и завършек на литературата. Защото точно рецензията като оценяваща и интерпретираща институция е самосъзнанието на литературата. Тя превръща потока от книги в литература - като пълноценна смислова конструкция и ценностна подчиненост. И гибелта на рецензия като завършек на литературата не значи нито че повече няма да има критици, нито че ще престанат да се пишат книги. Но когато книгата се схваща единствено като стока, тогава и критиците се трансформират в рекламни сътрудници. Не че непременно ще стартират да пишат по-лошо, само че във всички случаи това, което пишат, ще бъде
не творене на смисъл и предоставяне на оценка, а апел за пазаруване на стоката.
Пазарът се оказа по-опасен за литературата от идеологията, още повече че в днешното сякаш пазарно стопанство не търсенето дефинира предлагането, а предлагането заменя търсенето. Което превръща и рецензията в рекламна активност.
Впрочем, в случай че прогнозата на Маркс за основаване на безкласово/хомогенно общество не се сбъдна, най-малко в едно отношение той позна. В „ Комунистическия манифест ” е дадена визията на световното общество, което ще възникне вследствие на общия пазар, и то по отношение на понятието международна литература. Затова е донейде необичайно, че точно някогашните марксисти-ленинци се оповестиха срещу глобализацията. Но това не е единственият абсурд в актуалния свят, където някогашните комунисти строят капитализъм, а империалистически фондации финансират някогашните комунистически елити. А това, което Маркс позна, е, че „ лирика ще пишат всички ”. Според него при победилия комунизъм всички ще творят изкуство. „ Поезия ще пишат всички ” е естетическата химера и на сюрреалистите. И казусът в тази съвсем осъществена през днешния ден химера не е в това „ Дали свободата ще може да пее, както робите я възпяваха ”, както се питаше един стихотворец. И не тъй като мъчно - заради растящото неравноправие - може да се каже, че някъде е реализирана независимост. А тъй като надали изкуството на „ пропялата навалица ” може да бъде считано въобще за „ изкуство ”. Такива „ литература ” и „ изкуства ” са по-скоро занимание, игра, развлечение, разтуха или превозване на свободното време.
Тук доближаваме до същинския въпрос. Във времето, по което изпитва носталгия Лапойнт, видният неокритик Джон Кроу Ренсъм написа: „ Става все по-сигурно и по-сигурно, че литературата е единственият престиж, който към момента универсално се почита ”. Авторитет е основната дума за обсъждания проблем. Но още преди вярата на Ренсъм в престижа на литературата, Пол Валери в фамозното си есе от 1939 г. „ Свободата на духа ” споделя паниката си за духовността и капитала на културата чрез факта за изгубването на познавачите и ценителите на изкуството. И защото критикът е точно подобен ценител и познавач, паниката за гибелта на рецензия не е нова. Валери също си служи с „ езика на борсата ”, с стопански понятия като капитал, произвеждане, замяна, стойност, цена, само че лансирайки главното разбиране „ полезност ”, отбелязва, че духовните полезности не са количествено измерими. Валери счита за главен зложелател на духовните полезности политиката и счита, че „ във всички вероятни случаи политиката и свободата на духа взаимно се изключват, свободата на духа е постоянно главен зложелател на партиите и на всяко притежаващо власт обучение ”.
Не беззъбата рецензия и политическата уместност са „ гибел на рецензия ”, тъй като зъбатата рецензия, ругатнята, абсурдът могат да имат и по-резултатен рекламен резултат. А и смъртта на рецензия не е единственият път към края на литературата. „ Пропялата навалица ”, т.е.
превръщането на политици, манекенки, спортисти, шоумени и прочие обществени персони в писатели
е не по-малко сполучлив път към заличаването на литературата като изкуство. Самото преобразяване на литературата в културна промишленост, превръщането на читателя в покупател, замяната на идеала за шедьовър с фетиш към бестселъра, т.е. не най-хубава, а най-продавана книга, са други вероятни пътища към края на литературата. Затова общественият скептицизъм ми се коства през днешния ден единствената вяра за литературата.
е изгубила престижа си със своята беззъба политическа уместност
Наистина ли през днешния ден рецензията няма влияние и това е признак на културен провал и ликвидиране на креативната класа, както гласи заглавието на книгата на друг днешен оплаквач на ориста на изкуството, или това просто е продължение на апокалиптичните настроения на отминалия век? Защото - като се стартира от „ Залезът на Европа/Запада ” на Освалд Шпенглер и се стигне до „ Краят на историята ” на Франсис Фукуяма - през ХХ век бе разгласен краят/смъртта на какво ли не – на биографията, на романа, на литературата, на създателя и даже на индивида.
Нека обаче отидем оттатък дословния прочит на страховитите заглавия. Прочутата публикация на Ролан Барт „ Смъртта на създателя ” да вземем за пример напълно не значи, че към този момент няма създатели, а напълно друго – пренасяне на главната смислообразуваща инстанция от създателя към читателя, т.е. към интерпретатора, рецензия. И може би най-злокобната прогноза – на Мишел Фуко – „ гибелта на индивида ”, която вещае в края на „ Думите и нещата ” – не значи дословна гибел на индивида като негово физическо изгубване, а смяна на визията за индивида.
Катастрофичните настроения през ХХ век произтичат освен от съответни настоящи паники, само че и от самия жанр на мислене - с появяването на християнството с неговата линейно-финалистка визия за времето, за разлика от цикличното време в митологичните и фолклорните столетия. Този линейно-телеологичен и катастрофично-финалистки историзъм е характерен и на Хегеловата философия. Именно у Хегел се съдържат първоначалните рационални представи и за края на историята, и за края на литературата. Според фамозния интерпретатор на Хегел - Александър Кожев, се върви към универсално проведено бюрократично общество без класови разлики, към универсална хомогенна страна, която съгласно лявохегелианската традиция минава през държавния капитализъм на Съюз на съветските социалистически републики, а съгласно дяснохегелианската - през индустриалния капитализъм на Съединени американски щати. След краха на комунистическите режими, които не реализираха Марксовата лявохегелианска визия за безкласово/хомогенно общество, дяснохегелианската визия в лицето на Фукуяма обяви победата на демократичния капитализъм като завършек на историята и в духа на Фуко – и последния човек. Но историята не спря освен тъй като демократичният капитализъм не сътвори хомогенно общество, а още повече задълбочи пропастта сред богатото малцинство и бедното болшинство.
Каква връзка има това с казуса за гибелта на рецензия?
Смъртта на рецензия, несъмнено, освен зачертава визията на Барт за раждането на читателя като преобразяване на възприемащия в съществена смислообразуваща инстанция.
Смъртта на рецензия значи и завършек на литературата. Защото точно рецензията като оценяваща и интерпретираща институция е самосъзнанието на литературата. Тя превръща потока от книги в литература - като пълноценна смислова конструкция и ценностна подчиненост. И гибелта на рецензия като завършек на литературата не значи нито че повече няма да има критици, нито че ще престанат да се пишат книги. Но когато книгата се схваща единствено като стока, тогава и критиците се трансформират в рекламни сътрудници. Не че непременно ще стартират да пишат по-лошо, само че във всички случаи това, което пишат, ще бъде
не творене на смисъл и предоставяне на оценка, а апел за пазаруване на стоката.
Пазарът се оказа по-опасен за литературата от идеологията, още повече че в днешното сякаш пазарно стопанство не търсенето дефинира предлагането, а предлагането заменя търсенето. Което превръща и рецензията в рекламна активност.
Впрочем, в случай че прогнозата на Маркс за основаване на безкласово/хомогенно общество не се сбъдна, най-малко в едно отношение той позна. В „ Комунистическия манифест ” е дадена визията на световното общество, което ще възникне вследствие на общия пазар, и то по отношение на понятието международна литература. Затова е донейде необичайно, че точно някогашните марксисти-ленинци се оповестиха срещу глобализацията. Но това не е единственият абсурд в актуалния свят, където някогашните комунисти строят капитализъм, а империалистически фондации финансират някогашните комунистически елити. А това, което Маркс позна, е, че „ лирика ще пишат всички ”. Според него при победилия комунизъм всички ще творят изкуство. „ Поезия ще пишат всички ” е естетическата химера и на сюрреалистите. И казусът в тази съвсем осъществена през днешния ден химера не е в това „ Дали свободата ще може да пее, както робите я възпяваха ”, както се питаше един стихотворец. И не тъй като мъчно - заради растящото неравноправие - може да се каже, че някъде е реализирана независимост. А тъй като надали изкуството на „ пропялата навалица ” може да бъде считано въобще за „ изкуство ”. Такива „ литература ” и „ изкуства ” са по-скоро занимание, игра, развлечение, разтуха или превозване на свободното време.
Тук доближаваме до същинския въпрос. Във времето, по което изпитва носталгия Лапойнт, видният неокритик Джон Кроу Ренсъм написа: „ Става все по-сигурно и по-сигурно, че литературата е единственият престиж, който към момента универсално се почита ”. Авторитет е основната дума за обсъждания проблем. Но още преди вярата на Ренсъм в престижа на литературата, Пол Валери в фамозното си есе от 1939 г. „ Свободата на духа ” споделя паниката си за духовността и капитала на културата чрез факта за изгубването на познавачите и ценителите на изкуството. И защото критикът е точно подобен ценител и познавач, паниката за гибелта на рецензия не е нова. Валери също си служи с „ езика на борсата ”, с стопански понятия като капитал, произвеждане, замяна, стойност, цена, само че лансирайки главното разбиране „ полезност ”, отбелязва, че духовните полезности не са количествено измерими. Валери счита за главен зложелател на духовните полезности политиката и счита, че „ във всички вероятни случаи политиката и свободата на духа взаимно се изключват, свободата на духа е постоянно главен зложелател на партиите и на всяко притежаващо власт обучение ”.
Не беззъбата рецензия и политическата уместност са „ гибел на рецензия ”, тъй като зъбатата рецензия, ругатнята, абсурдът могат да имат и по-резултатен рекламен резултат. А и смъртта на рецензия не е единственият път към края на литературата. „ Пропялата навалица ”, т.е.
превръщането на политици, манекенки, спортисти, шоумени и прочие обществени персони в писатели
е не по-малко сполучлив път към заличаването на литературата като изкуство. Самото преобразяване на литературата в културна промишленост, превръщането на читателя в покупател, замяната на идеала за шедьовър с фетиш към бестселъра, т.е. не най-хубава, а най-продавана книга, са други вероятни пътища към края на литературата. Затова общественият скептицизъм ми се коства през днешния ден единствената вяра за литературата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ