Какво изнерви Руския патриарх
Неочаквано острата реакция на Руския патриарх при визитата му у нас във връзка на 3-ти март е отбрана на застрашен мит. Митът за Русия като Големия брат на България, който единствено от братска обич към един пленен православен народ е оповестил война на Турция през 1877 година.
И този като всеки актуален мит в някаква степен се опира на действителността – в тази ситуация на ролята на Русия за освобождението на част от българското население в Османската империя. Заедно с това обаче той целеустремено не помни, което точно го прави мит, други страни на същата действителност – собстените имперски искания на Русия, съответния ѝ политически интерес, в това число и финансовите й облаги.
Митът е основан като по учебник: подменяш събитията с изборен роман за тях и искаш хората да му имат вяра, все едно са видели с очите си, че е тъкмо по този начин. Качваш, както споделяше Ролан Барт, историята на борда на природата.
В налагането на мита за братската съветска обич има два интервала. Той се заражда от подтиснатата национална еднаквост преди Освобождението и се поддържа след него от представителите на русофилията, трансформирала се в българска политическа идеология. Срещу нея тогава са така наречените русофоби, които упорстват за прозападна ориентировка на страната и се опират на причини, скрити от мита.
Във втория интервал съперници няма. Той стартира с прословутата фраза на Георги Димитров, която на собствен ред качва историята на борда на природата: „ Дружбата със Съюз на съветските социалистически републики е така витално нужна като слънцето и въздуха за всяко живо създание ”. През комунизма митът за Русия като безкористната ни освободителка от турско иго се построява още от началното обучение, единствено дето, поради държавния атеизъм, братската ѝ обич по православна линия е поправена в обич по славянска линия. Освен това тя е оповестена за двойна освободителка, макар че втория път няма от кого различен да ни е освободила, с изключение на от нас самите. Тъй или другояче, дълбоката благодарност към нея беше наложителна като военната работа и равнозначна на честност към комунинистическия режим.
Нервността на Руския патриарх е разбираема, тъй като този интервал явно и окончателно е отминал. Не че разказвачите на мита са изчезнали, само че още веднъж се чуват и гласовете на критиците му. Те не омаловажават ролята на Русия за Освобожданието на България, както се пробва да внуши патриархът, а я вадят от митологията и я връщат в действителни исторически граници. На Кремъл обаче очевидно това не му е задоволително – той не разчита на рационалността на оценките, а на ирационалността на вярата. И изпраща тук църковно лице, което да може от нейно име да прави политически изказвания.
Другият медиен сюжет на седмицата, който подвигна мощна вълна от мнения, е докторът, прострелял апаш в дома си. Но не случаят самичък по себе си е индикативен за обществото ни, а поддръжката, която докторът получи. Дори, когато се разбра, че е стрелял в тил по човек, който бяга. Защото би трябвало да сме наясно – поддръжката не е за един пловдивски ренгенолог, а за правото да убиваш. И то не като самоотбрана, а като отмъщение. Може да имаме подозрения в държанието на доктора, само че няма подозрение, че Плъха заслужава да бъде погубен. Защото е апаш, освен това рецидивист, освен това ром. Такава е плашещата настройка, която сюжетът изкара на яве.
Докато тече пловдивската драма, в спектакъл „ София ” се играе пиесата на Мартин Макдона „ Палачи ”, режисура на Стоян Радев. В нея се споделя, че без значение от анулацията на смъртното наказване, палачите измежду нас остават. И се оглеждат за своите жертви.
*Коментарът на доцент Георги Лозанов по тематиките от миналата седмица е от авторското му предаване " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR.
И този като всеки актуален мит в някаква степен се опира на действителността – в тази ситуация на ролята на Русия за освобождението на част от българското население в Османската империя. Заедно с това обаче той целеустремено не помни, което точно го прави мит, други страни на същата действителност – собстените имперски искания на Русия, съответния ѝ политически интерес, в това число и финансовите й облаги.
Митът е основан като по учебник: подменяш събитията с изборен роман за тях и искаш хората да му имат вяра, все едно са видели с очите си, че е тъкмо по този начин. Качваш, както споделяше Ролан Барт, историята на борда на природата.
В налагането на мита за братската съветска обич има два интервала. Той се заражда от подтиснатата национална еднаквост преди Освобождението и се поддържа след него от представителите на русофилията, трансформирала се в българска политическа идеология. Срещу нея тогава са така наречените русофоби, които упорстват за прозападна ориентировка на страната и се опират на причини, скрити от мита.
Във втория интервал съперници няма. Той стартира с прословутата фраза на Георги Димитров, която на собствен ред качва историята на борда на природата: „ Дружбата със Съюз на съветските социалистически републики е така витално нужна като слънцето и въздуха за всяко живо създание ”. През комунизма митът за Русия като безкористната ни освободителка от турско иго се построява още от началното обучение, единствено дето, поради държавния атеизъм, братската ѝ обич по православна линия е поправена в обич по славянска линия. Освен това тя е оповестена за двойна освободителка, макар че втория път няма от кого различен да ни е освободила, с изключение на от нас самите. Тъй или другояче, дълбоката благодарност към нея беше наложителна като военната работа и равнозначна на честност към комунинистическия режим.
Нервността на Руския патриарх е разбираема, тъй като този интервал явно и окончателно е отминал. Не че разказвачите на мита са изчезнали, само че още веднъж се чуват и гласовете на критиците му. Те не омаловажават ролята на Русия за Освобожданието на България, както се пробва да внуши патриархът, а я вадят от митологията и я връщат в действителни исторически граници. На Кремъл обаче очевидно това не му е задоволително – той не разчита на рационалността на оценките, а на ирационалността на вярата. И изпраща тук църковно лице, което да може от нейно име да прави политически изказвания.
Другият медиен сюжет на седмицата, който подвигна мощна вълна от мнения, е докторът, прострелял апаш в дома си. Но не случаят самичък по себе си е индикативен за обществото ни, а поддръжката, която докторът получи. Дори, когато се разбра, че е стрелял в тил по човек, който бяга. Защото би трябвало да сме наясно – поддръжката не е за един пловдивски ренгенолог, а за правото да убиваш. И то не като самоотбрана, а като отмъщение. Може да имаме подозрения в държанието на доктора, само че няма подозрение, че Плъха заслужава да бъде погубен. Защото е апаш, освен това рецидивист, освен това ром. Такава е плашещата настройка, която сюжетът изкара на яве.
Докато тече пловдивската драма, в спектакъл „ София ” се играе пиесата на Мартин Макдона „ Палачи ”, режисура на Стоян Радев. В нея се споделя, че без значение от анулацията на смъртното наказване, палачите измежду нас остават. И се оглеждат за своите жертви.
*Коментарът на доцент Георги Лозанов по тематиките от миналата седмица е от авторското му предаване " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ