Не знам какво представлява нация, която не си тачи възрастните

„ Не знам какво съставлява нация, която не си тачи възрастните хора. Не ми се желае да генерализирам, само че някак все излизат в мозъка ми едни такива думи… “дядка ”, “бабишкера ”, “чимшир ”, “мухъл ”…Сещам се по какъв начин приказваме постоянно у нас на старите хора – като на неполезни идиоти – нервно, жестоко, постоянно на “ти ”, крещейки. Разбира се, че не постоянно е по този начин и не всеки е подобен. Но ето – такива домове на ужасите у нас съществуват. “ Този комантар напави във фейсбук журналистът Мария Касимова-Моасе, по отношение на скандалните случаи на принуждение в „ къщата на ужасите “ в село Ягода и нечовешките условия при които са принудени да живеят възрастните хора там.

разгласява целия текст без редакторска интервенция.

Преди към този момент много години вървях в село Ягода. От една фондация за отбрана на животните се бяха заели да купят от притежателите всички танцуващи мечки в страната, пък в село Ягода това си беше главен занаят на една солидна част от популацията.

И по този начин, в една съботна заран цялостен рейс приповдигнати публицисти, експерти и доброволци се изсипа пред първата къща в селото. В двора й, някъде сред дървена колиба за отпадъци и външна тоалетна, мързеливо лежеше под сянката на ръждясващо руско ремарке една проскубана и мръсна мечка. На врата й се мъдреше дебела верига, която я държеше съвсем от раждането й закачена за скелето на от дълго време неработещ ЗИЛ.

Разстоянието, което животното можеше на ден да проходи при тези условия, се пресмяташе съгласно трите метра сред камиона и ремаркето и дългата почти два метра и половина верига. Подтиквано от мечата си природа, която му е определила няколко десетки километра изминати дневно, когато не спеше, животинчето просто правеше три стъпки в едната страна, последвани от три стъпки в другата. И по този начин стотици пъти.

Разбира се, притежателите на мечката мощно преживяваха раздялата си с нея. Или задоволително добре я изиграха.

Жената плача и подрежда, мъжът потупваше прашната четина и избърсваше с опакото на ръката си по някоя търкулнала се сълза. Когато натоварихме мечката в специфичната кола, с цел да я откараме в парка за танцуващи мечки в Белица, цялата фамилия наизлезе от къщата и заедно с крясъци, стонове и тръшкане отпрати кортежа, след което, както разбрахме по-късно, се беше отдала на почерпка, платена от фондацията, дружно с цената на мечата независимост.

В рейса плакахме. Заради един живот, който беше минал на трите метра с два метра и поливина верига към врата и десетки години “танцуване ” по градски улици, плажове и селски събори.

“Я, Мецо, покажи по какъв начин се пекат булкити на плажа! ” беше крещял гъдуларят мечкар, след което бе подръпвал веригата, закачена за носа на животното. Болката е била непоносима (носът на мечката е извънредно чувствителен) и единствено и единствено, с цел да я спре, Меца е подскачала насам натам, търкалаля се е по земята, въртяла се е, изправяла се е на задни лапи, пристъпяла е като че върви по въглени.

Всъщност тъкмо по този начин се учат дребните мечета да “танцуват ” – мечкарят нагорещява ламарина до зачервяване и след това поставя дребното мече от горната страна и стартира да свири нещо си с гъдулката.

То, изплашено от парещото под лапите, под паника започвало да ги подвига без ред – едната, другата, двете с лек подскок, след това отново лапа откъм гърба, лапа начело, двете заедно… Ето това е “танцът ” на мечките. Роден от болежка и човешка свирепост.

Този спомен ми се върна блестящо през днешния ден, когато ме блъсна новината за противозаконните старешки домове в село Ягода и ужасяващите истории с възрастни и безпомощни хора оттатък стените им. Знам, че в сходни случаи сантименталността елементарно излиза на напред във времето. Затова през загатна за мечката и село Ягода се пробвах да премине през филтър в името на историята и, уповавам се и упорствам, безусловно наложителните наказателни последици.
Но…

Няма да се спирам на завързаните за леглата си остарели хора, за мърлявите им завивки и опоскани скелети, за купищата медикаменти, давани им с шепи от някакви хора без никаква здравна експертиза, за гнусните тоалетни, за заключените порти и прозорци без дръжки, за багра и мъченията.

Ще прочетете всичко това в репортажите, задоволително съответно и до болежка красноречиво е разказано всичко. Няма да се спирам на разплаканите медицински сестри и лекари, отишли там дружно с инспекцията, когато са излизали от смърдящите стаи с човешки тела на хора, третирани като в концлагер. И на съвестта на въпросните съдържатели на домовете (легално оповестени за стаи за гости) също няма за какво да се спирам – с цел да го създадат, явно нямат такова нещо като съвест. То и доста други неща нямат…

На фона на всичко това обаче един факт толкоз мощно ме жегна, че не мога да не обърна внимание на него. В единия от домовете от всички настанени там единствено един мъж е бил взет назад в дома на околните си. Само един. Останалите… Настанени са в други места от страната, признати са в лечебни заведения, търси се решение.

Значи просто няма кой да ги прибере. И с цел да не се размирише тази история от мното по-рано, очевидно и никой не е посещавал своите хора там, никой не се е заел в действителност да разбере какво става.

Защото не може да ти изясняват непрестанно, че домът е в карантина, да не ти дават да си чуеш близкия, да не можеш да видиш стаята, където обитава, и да продължаваш дните си с възприятието, че си направил нужното за оня, който е пренесъл живота до теб.

Не знам какво съставлява нация, която не си тачи възрастните хора. Не ми се желае да генерализирам, само че някак все излизат в мозъка ми едни такива думи… “дядка ”, “бабишкера ”, “чимшир ”, “мухъл ”…Сещам се по какъв начин приказваме постоянно у нас на старите хора – като на неполезни идиоти – нервно, жестоко, постоянно на “ти ”, крещейки.Разбира се, че не постоянно е по този начин и не всеки е подобен. Но ето – такива домове на ужасите у нас съществуват.

Само преди месец излезе, мина и отпътува още един отблъскващ репортаж за жена, която придобива парцели на вързастни хора, за които сякаш се грижи в старешки дом, като им “помага ” по-бързо да поемат към отвъдното. Жена, която даже се омъжва за психологично болен пациент, с цел да наследи жилището му.

Та, извинете за описа за мечката и това, (е е обвързван в този статус с описа за свиреп третирани възрастни хора! Но животът е живот на всички места и за всеки.

И да разполагаш с живота на другите, без значение дали са хора или мечки, е все едно и също закононарушение. Онова с мечката най-малко беше в едни години и от едни хора, които нямаха визия какво правят. Тези през днешния ден и тук имат.

И въпреки всичко, тези мечки имаха и имат своята щастлива напреднала възраст в парка в Белица. Тези хора – нечии майки и татковци, тогавашни юристи, лекари, писатели, инженери, учители, чиновници – имат нещастието да остаряват в тази България. При ето такива… българи. Ужасните места като тези домове са измежду нас, хората, които са ги основали и са ги трансформирали в лагери за мъчения, са едни от нас. От всички ни зависи да ги няма.

Друго не знам какво да кажа. Днес съм на 55 години. В единия от домовете са били хора на възраст от 51 до 86. Вие на какъв брой сте години?

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews

SafeNews напомня, че има към този момент резултати от химическите експертизи, които демонстрират какви лекарства е давал личният състав на възрастните в дома в старозагорското с. Ягода, станал прочут като „ Дома на ужасите “, с които де факто ги е упоявал, и ужасиите след последните информации стават от ден на ден.

Общи 75 души бяха изведени от незаконния дом за възрастни, от тях 11 са към момента в лечебни заведения.

УЖАСИИ в „ Дома на ужасите “!: Ето с какво са упоявали жертвите на дома в село Ягода и кой е същинският провинен за мъченията! (ВИДЕО)