Не се е случвало да бъде родено същество, което да

„ Не се е случвало да бъде родено създание, което да има типа на едно, а душата – на друго, постоянно са му присъщи неговите тяло и душа, тъй че по нужда обещано тяло бива следвано от сходната му душа - написа Аристотел в трактата си „ Физиогномика ”. И продължава: - Русите са храбри, видно е при лъвовете. Рижите са лукави, видно е при лисиците. Бледите са страхливи, това се отнася до положението, провокирано от нерешителност. ”

Днес това звучи смешно, само че доста хора не престават да живеят с интуицията, че лицето издава нещо за индивида, написа obekti.bg.

Физиогномиката – науката за различаване на характера

на индивида по външността му – има дълга история. Преданието споделя, че неин основоположник е Питагор. Веднъж при него пристигнал човек на име Килон, който желал да му стане почитател. Още щом го зърнал, античният академик го отпратил - по лицето му разпознал чертите, издаващи неприятен темперамент.

Какво е „ неприятен характер”, през днешния ден всеки дефинира съгласно разбиранията си, само че за античните несъразмерното лице с ниско чело, сплескан или крив нос и непропорционално развитото тяло са явен сигнал за порочни пристрастености. Това е отзвук от известната древногръцка теория за калогакатията: благородният темперамент е обвързван с красива осанка, а хубостта е пропорционалност и естетика в пропорциите.

По времето на Сократ в Атина живял човек, наименуван Зопир ,

прочут с опитността си във физиогномиката. Той не познавал фамозния мъдрец. Когато го срещнал, бързо го определил като простак, тъй като бил чипонос и с изпъкнали ключици, които съгласно Зопир представлявали затруднение за духа. Тази история споделя римският оратор Цицерон, с цел да убеди съвременниците си да не се предоверяват на външния тип.

В първите епохи от новата епоха обаче физиогномиката е все по-популярна.

Тя учи, че чипият нос е белег на лекомислените и съблазнителите, а тънкият прегърбен нос издава алчните и ревностните. Плътните устни приказват за буйна природа, изключително в композиция с необятни ноздри, дългият прав нос и високото чело са сигнал за мощен разум и достойнство. Много от тези изказвания на античната физиогномика са се трансформирали в известни предубеждения и са оставили отпечатъка си в думи като „ високочел”, които през днешния ден използваме, без да се замисляме.

Наред с хиромантията (науката за гледане на ръка) физиогномиката се учи в доста средновековни университети.

През 1531 година Хенри VІІІ не разрешава преподаването на тези дисциплини.

„ Не се занимавам с физиогномика... тези химери нямат научно основание”, казвал Леонардо да Винчи – геният, за който човешките пропорции са ключ към изкуството. Зад одухотворените лица в картините му стоят детайлни скици, на които с научна акуратност са маркирани съотношенията сред частите.

Съвременниците му били на друго мнение. Физиогномиката на Джанбатиста каузи Порта (1535–1615), снабдена с подробни илюстрации, показващи приликата на човешките лица с разнообразни животни, бързо се трансформирала в настолна книга. „ Празен и вял е погледът на човека-вол – написа Дела Порта. – Неговият плосък и огромен нос стърчи върху лицето даже по-ясно, в сравнение с при животинския му двойник, като демонстрира дебелоочие и малоумие.”

Човекът-лъв

с гъсто обрасла коса и необятни ноздри е изпълнен с достойнство и подвиг, а профилите на Платон и Данте са съпоставени с този на хрътката, чието необятно чело е белег за мощен разум и ученолюбивост. От книгата на Дела Порта и от античните физиогномики заимства концепциите си Йохан Каспар Лафатер, индивидът, който разпространява физиогномиката в модерните времена. През 1772 година цюрихският свещеник, който за малко е бил другар на Гьоте, издава съчинението „ Физиогномични фрагменти”. То бързо набира известност и поражда разгорещени полемики в научните среди.

Лафатер желае да приложи към физиогномиката метода на точните науки. Според него това интуитивно знание, присъщо на хората, може да бъде въведено под избрани правила. „ Оставете науката ни, в случай че смятате, че органичните творения на природата са като облеклата на Арлекин – предизвестява Лафатер. – Дори кожата на една бълха не е направена инцидентно.” Според него

всяка форма от човешкото лице, формирана от прави линии ,

е белег за мощ, неотстъпчивост и разсъдък, а извитите линии – за уязвимост, еластичност и страст. Благоразумният има добре завършена брадичка с хлътналост по средата, а хубавата усмивка демонстрира „ като термометър” добротата на сърцето и благородството на душата.

Книгата на Лафатер бързо е преведена и тиражирана в допълнени, съкратени, джобни и какви ли не издания, изучавани с възторг и считани за незаменима част от домашната библиотека. По това време рядко се случвало някой да наеме на работа иконом или камериерка без консултация със фамилния „ Лафатер” и деликатно вглеждане в чертите на претендента, написа Джон Греъм, който изследва въздействието на физиогномиката в Европа.

Много писатели от ХVІІІ и ХІХ век симпатизират на физиогномиката

и я употребяват в творбите си. Сред тях са Шарлот Бронте, Дикенс, Балзак, Зола и други. Психологическите изводи по външността изобилстват в романите. „ Любопитно го огледа, надявайки се да открие в него естествената добрина на художника или почтителността на феновете на изкуството – четем в „ Неизвестният шедьовър” на Балзак. – Представете си високо, плешиво, изпъкнало чело, дребен, сплеснат и щръкнал нос като на Сократ, насмешлива уста, цялата в бръчици, възкъса, пренебрежително вдигната брадичка...”

Балзак е твърдял, че проучването на човешката природа му е дало вътрешен глас да прочете цялата история на един човек по лицето му.

През ХІХ век излиза на мода и друга „ наука” –

френологията.

Тя се концентрира върху измерването на човешкия череп с концепцията, че по него може да се съди за работата на мозъка. Основателят й Франц Йозеф Гал (1758 –1828) считал, че мозъкът е формиран от 27 „ органа”, на всеки от които подхожда дадена „ душевна способност”. Легендата споделя, че като дете завели Шамполион (прочутия академик, разчел египетските йероглифи) при Гал. Опипвайки черепа му, той възкликнал: „ Ето един извънреден езиковед!”. Схващането, че на избрани прочувствени функционалности дават отговор разнообразни зони в мозъка, единствено по себе си е значима историческа стъпка към невропсихологията, въпреки правилото, по който са избрани тези зони, да няма нищо общо със актуалната просвета.

Чезаре Ломброзо

(1835–1909) бил професор по антропология и психиатрия в Университета на Торино. Според него формата и размерите на черепа, разположението на очите и други белези издават незаконните пристрастености.

Роденият нарушител има солидна, издадена челюст, ниско чело, високи скули и сплеснат нос. Безчувствен е към болежка. Ломброзо стига до концепцията, когато прави аутопсия на фамозния италиански нарушител Джузепе Вилело, чийто череп му напомнил за ранните типове примати. За да опише физиката на нарушителя, Ломброзо употребява термина „ атавизъм” – проявата на характерности от по-ранни стадии на еволюционното развиване.

Примерите с фамозни серийни убийци обаче опровергават теорията на Ломброзо. Ако Андрей Чикатило в действителност наподобява злокобно, въпреки да не дава отговор на описанието на италианеца, то задоволително е да забележим усмихнатото, интелигентно лице на различен сериен палач, Тед Бънди, с цел да се разколебаем в изгодата от физиогномиката за криминалистиката. Когато учи черепи на дами престъпнички, Ломброзо не открива търсените атавизми и заключава, че дамата е човешко създание, спряло развиването си заради липса на интензивност.

Физиогномиката е отхвърлена от университетските среди като псевдонаука .

Повечето хора обаче имат интуитивното чувство, че лицето дава информация за своя собственик. Когато забележим чужд, за една десета от секундата си сътворяваме усещане за характера му, от време на време лъжливо, само че постоянно много трайно.

През 2009 година сп. New Scientist организира любопитен опит. Предлага на читателите си да изпратят фотография и да попълнят анкета, отнасяща се до основни черти на характера – възприятие за комизъм, набожност и други След това основава систематизирани облици, наслагвайки фотосите на хората с най-ярко изразени крайности, и ги качва на уеб страницата на плана. Учудващият резултат е, че хилядите му гости демонстрират

над 70% точност

в заключенията си за обособени черти на характера при женските лица и под 50% – при мъжките. Авторите стигат до извода, че дамите имат по-„ издайнически” черти, по-добре сортират фотосите си или са по-коректни в попълването на анкетата.

Българският психолог Александър Тодоров от Принстънския университет предизвестява: „ Фактът, че разнообразни хора стигат до идентични изводи по отношение на несъмнено лице, е нещо напълно друго от изказванието, че има връзка сред лицето и някаква действителна линия от характера на човека”.

„ Съжденията за характера, основани върху лицата на хората ,

са свръхгенерализация на нашата дарба за различаване на страстите по изражението на лицето”, обобщава Тодоров след няколко извършени проучвания. Това не изключва опцията в тези съждения да има зрънце истина, добавя психологът, представен от New Scientist.

През 1966 година в Мичиганския университет се организира опит с присъединяване на студенти, които се срещат за първи път и в продължение на 15 минути се следят безмълвно един различен.

Бързите им преценки поразително съответстват с резултатите от психотестовете

по няколко индикатора, измежду които „ екстравертност” и „ добросъвестност”. Британските психолози Антъни Литъл и Дейвид Перет обаче настояват, че има намесени други фактори – стойка, придвижвания, облекло. Но когато самите те организират опита със фотоси, съвпаденията още веднъж са налице. Дейвид Перет е податлив да изясни феномена с

принципа на самопотвърждаващите се прогнози .

Предразсъдъците по отношение на външността могат да повлияят на хората да се държат по метод, потвърждаващ упованията ни. Понякога работи противоположният принцип. Етологът нобелист Конрад Лоренц твърди, че бебешките лица провокират грижовно и закрилническо отношение.

Погрешно възприемаме мъжете с хлапашки лица като добродушни и наивни, само че образецът с Ал Капоне сочи противоположното. За да опровергаят неправилното усещане, което бебешкото им лице основава, носителите му демонстрират мощна упоритост и развиват спортни черти на характера, изяснява психологът Лесли Зебровиц.

Така че не би трябвало да съдим за книгата по корицата, само че от време на време не е зле да се вслушаме в интуицията си.