Военна интервенция ще закотви Мадуро
Навремето една от най-продължително просъществувалите демокрации в Латинска Америка и страната с най-богати петролни находища в света Венецуела, бе тласната до ръба на цялостния срив, след дълги години на неприятно икономическо ръководство, пълзяща корупция и възходящ авторитаризъм на държавното управление на Николас Мадуро.
Гладът и недохранването през днешния ден са всеобщо публикувани. След години на неразумно отпечатване на банкноти, цената на националната валута на Венецуела е на практика оскъдна. Хиперинфлацията доближи 1,3 млн. % предходната година и може да трансферира 10 млн. тази, съгласно Международния валутен фонд. Над 3 млн. венецуелци към този момент са избягали от страната, като част от най-голямото преселване в историята на Латинска Америка, предизвиквайки филантропични рецесии в прилежащите страни. На 23 януари президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп съобщи, че „ всички благоприятни условия са на дневен ред “, в случай че Мадуро реши да прибегне до мощ, с цел да усмири митингите, които заливат страната последните седмици. Но вероятностите за смяна на режима във Венецуела наподобяват нестабилни, изключително в случай че идват с подтик от Вашингтон. И въпреки десетки страни да последваха образеца на Съединени американски щати и да признаха опозиционния водач Хуан Гуайдо за краткотраен президент на страната, всички учредения за паника от последните американски ходове са на разположение. Историята на опитите на Съединени американски щати в подмяната на режими в този район и разпуснатият език на Тръмп дружно работят против ползите на опозицията, която към момента е изправена пред много сериозен противник в лицето на Мадуро.
Според „ Уолстрийт джърнал “ Гуайдо е координирал с Вашингтон самообявяването си за президент, като част от напъните на Съединени американски щати и техните съдружници в Латинска Америка да изтласкат Мадуро от властта. Администрацията на Тръмп очевидно разисква промяната на режима в Каракас от много време. През август 2017 година Тръмп изненада Пентагона, обявявайки, че е обсъждан „ боен вид “ във връзка с Венецуела – изказване, което след това е повторил на няколко пъти пред редица разтревожени южноамерикански водачи седмици по-късно. През септември 2018 година „ Ню Йорк Таймс “ заяви, че представители на администрацията на Тръмп са имали срещи с недоволни от ръководството на Мадуро венецуелски военни офицери, с цел да обсъдят опциите за прелом. Въпреки че в последна сметка Вашингтон взема решение да не поддържа заговорниците, Мадуро незабавно яхна историята и продължи да упреква Съединени американски щати за политическата неустойчивост в страната си.
Всичко това акцентира заплахите от разпуснатия език на администрацията на Тръмп, когато става въпрос за замяна на режими. Докато американските публични лица виждат в промяната на Мадуро морално виновна постъпка в отговор на филантропичната рецесия във Венецуела, мнозина в района са скептични по отношение на желанията на Вашингтон – и по разбираеми аргументи.
Когато Мадуро предизвести поддръжниците си преди седмица: „ никакво доверие на гринговците “, имаше поради дългата история на намеси на Съединени американски щати в Латинска Америка, датиращи от времето на Доктрината Монро от 1823 година Политиката на бронирания кръстосвач диктуваше американската дипломация и в първата част на ХХ век. Както означи един път историкът Грег Грандин, „ до началото на 1930 година Вашингтон към този момент беше изпращал шест пъти американски бойни кораби в пристанища в Латинска Америка, беше превзел Куба и нахлул в Мексико (отново), Гватемала и Хондурас, беше водил продължителни партизански войни в Доминиканската република, Никарагуа и Хаити, беше анексирал Порто Рико и откъснал парче от Колумбия, с цел да сътвори по едно и също време Панама и Панамския канал “.
Академичната литература по въпросите на промяната на режими рисува много отрицателна картина, що се отнася до вероятностите за триумф: Изследвания са потвърдили, че наложени от вън със мощ режими не усъвършенстват политическите и икономическите връзки сред този, който се намесва, и този, който е обект на интервенцията. Много рядко водят до народна власт и без значение дали се водят намерено или под прикритие, постоянно усилват опцията страната-обект да изпадне в революция.
***
Но съществуват и на практика пречки пред очакванията на Вашингтон. За начало, признаването на Гуайдо единствено по себе си е малко евентуално да донесе някаква смяна. За никого не е вест, че Съединени американски щати желаят да разкарат Мадуро, тъй че поддръжката за Гуайдо надали ще промени съществуващия баланс на силите сред основните играчи във Венецуела.
Същото важи и в интернационален проект. Мадуро продължава да се употребява с поддръжката на външните си съдружници, най-много Русия и Китай, които освен подсигуриха режима с милиарди в задгранични вложения, само че могат и дейно да блокират резолюции на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации против Венецуела. Гуайдо съобщи, че има потребност от поддръжката на три групи, с цел да успее: народът, интернационалната общественост и военните. От тези три верността на въоръжените сили е най-важна и, за жалост на Гуайдо, най-трудна за приемане. Едновременно с това изследване от ноември 2018 година сподели, че едвам 35 % от жителите на Венецуела гледат позитивно на свалянето на Мадуро с външна военна намеса.
Методът: „ проба-грешка “
Историята също ни дава малко мотиви за оптимизъм. Това не е първият път, в който Съединени американски щати се пробват да подкопаят задграничен режим, чрез дипломатическо признание на вътрешните му съперници. Вашингтон отхвърли да признае избора на Мануел Нориега за негов правоприемник като президент на Панама след противоречивите избори през 1989 година През 1990-те Вашингтон отхвърли да признае режима на талибаните в Афганистан. През 2011 година тогавашният американски президент Барак Обама призна силите на опозицията в Либия за законен властник, до момента в който полковник Муамар Кадафи още беше на власт. На последваща година призна и сирийската съпротива като единствен законен представител на народа на Сирия. Във всеки един от тези случаи потреблението от Вашингтон на дипломатическо признание по себе си не направи нищо, с цел да отслаби де факто контрола на даденото държавно управление върху територията си и Съединени американски щати ескалираха в открити или под прикритие интервенции, с цел да провокират промяна на режима.
Превод, със съкращения: „ Труд “
Гладът и недохранването през днешния ден са всеобщо публикувани. След години на неразумно отпечатване на банкноти, цената на националната валута на Венецуела е на практика оскъдна. Хиперинфлацията доближи 1,3 млн. % предходната година и може да трансферира 10 млн. тази, съгласно Международния валутен фонд. Над 3 млн. венецуелци към този момент са избягали от страната, като част от най-голямото преселване в историята на Латинска Америка, предизвиквайки филантропични рецесии в прилежащите страни. На 23 януари президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп съобщи, че „ всички благоприятни условия са на дневен ред “, в случай че Мадуро реши да прибегне до мощ, с цел да усмири митингите, които заливат страната последните седмици. Но вероятностите за смяна на режима във Венецуела наподобяват нестабилни, изключително в случай че идват с подтик от Вашингтон. И въпреки десетки страни да последваха образеца на Съединени американски щати и да признаха опозиционния водач Хуан Гуайдо за краткотраен президент на страната, всички учредения за паника от последните американски ходове са на разположение. Историята на опитите на Съединени американски щати в подмяната на режими в този район и разпуснатият език на Тръмп дружно работят против ползите на опозицията, която към момента е изправена пред много сериозен противник в лицето на Мадуро.
Според „ Уолстрийт джърнал “ Гуайдо е координирал с Вашингтон самообявяването си за президент, като част от напъните на Съединени американски щати и техните съдружници в Латинска Америка да изтласкат Мадуро от властта. Администрацията на Тръмп очевидно разисква промяната на режима в Каракас от много време. През август 2017 година Тръмп изненада Пентагона, обявявайки, че е обсъждан „ боен вид “ във връзка с Венецуела – изказване, което след това е повторил на няколко пъти пред редица разтревожени южноамерикански водачи седмици по-късно. През септември 2018 година „ Ню Йорк Таймс “ заяви, че представители на администрацията на Тръмп са имали срещи с недоволни от ръководството на Мадуро венецуелски военни офицери, с цел да обсъдят опциите за прелом. Въпреки че в последна сметка Вашингтон взема решение да не поддържа заговорниците, Мадуро незабавно яхна историята и продължи да упреква Съединени американски щати за политическата неустойчивост в страната си.
Всичко това акцентира заплахите от разпуснатия език на администрацията на Тръмп, когато става въпрос за замяна на режими. Докато американските публични лица виждат в промяната на Мадуро морално виновна постъпка в отговор на филантропичната рецесия във Венецуела, мнозина в района са скептични по отношение на желанията на Вашингтон – и по разбираеми аргументи.
Когато Мадуро предизвести поддръжниците си преди седмица: „ никакво доверие на гринговците “, имаше поради дългата история на намеси на Съединени американски щати в Латинска Америка, датиращи от времето на Доктрината Монро от 1823 година Политиката на бронирания кръстосвач диктуваше американската дипломация и в първата част на ХХ век. Както означи един път историкът Грег Грандин, „ до началото на 1930 година Вашингтон към този момент беше изпращал шест пъти американски бойни кораби в пристанища в Латинска Америка, беше превзел Куба и нахлул в Мексико (отново), Гватемала и Хондурас, беше водил продължителни партизански войни в Доминиканската република, Никарагуа и Хаити, беше анексирал Порто Рико и откъснал парче от Колумбия, с цел да сътвори по едно и също време Панама и Панамския канал “.
Академичната литература по въпросите на промяната на режими рисува много отрицателна картина, що се отнася до вероятностите за триумф: Изследвания са потвърдили, че наложени от вън със мощ режими не усъвършенстват политическите и икономическите връзки сред този, който се намесва, и този, който е обект на интервенцията. Много рядко водят до народна власт и без значение дали се водят намерено или под прикритие, постоянно усилват опцията страната-обект да изпадне в революция.
***
Но съществуват и на практика пречки пред очакванията на Вашингтон. За начало, признаването на Гуайдо единствено по себе си е малко евентуално да донесе някаква смяна. За никого не е вест, че Съединени американски щати желаят да разкарат Мадуро, тъй че поддръжката за Гуайдо надали ще промени съществуващия баланс на силите сред основните играчи във Венецуела.
Същото важи и в интернационален проект. Мадуро продължава да се употребява с поддръжката на външните си съдружници, най-много Русия и Китай, които освен подсигуриха режима с милиарди в задгранични вложения, само че могат и дейно да блокират резолюции на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации против Венецуела. Гуайдо съобщи, че има потребност от поддръжката на три групи, с цел да успее: народът, интернационалната общественост и военните. От тези три верността на въоръжените сили е най-важна и, за жалост на Гуайдо, най-трудна за приемане. Едновременно с това изследване от ноември 2018 година сподели, че едвам 35 % от жителите на Венецуела гледат позитивно на свалянето на Мадуро с външна военна намеса.
Методът: „ проба-грешка “
Историята също ни дава малко мотиви за оптимизъм. Това не е първият път, в който Съединени американски щати се пробват да подкопаят задграничен режим, чрез дипломатическо признание на вътрешните му съперници. Вашингтон отхвърли да признае избора на Мануел Нориега за негов правоприемник като президент на Панама след противоречивите избори през 1989 година През 1990-те Вашингтон отхвърли да признае режима на талибаните в Афганистан. През 2011 година тогавашният американски президент Барак Обама призна силите на опозицията в Либия за законен властник, до момента в който полковник Муамар Кадафи още беше на власт. На последваща година призна и сирийската съпротива като единствен законен представител на народа на Сирия. Във всеки един от тези случаи потреблението от Вашингтон на дипломатическо признание по себе си не направи нищо, с цел да отслаби де факто контрола на даденото държавно управление върху територията си и Съединени американски щати ескалираха в открити или под прикритие интервенции, с цел да провокират промяна на режима.
Превод, със съкращения: „ Труд “
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ