Народът се подигра с доверието на правителството.А няма ли пък

Народът се подигра с доверието на правителството.А няма ли пък ...

Решение трябва


„Народът се подигра с доверието на правителството.

А няма ли пък да е по-добре правителството да разпусне народа и да си избере друг?“

Бертолт Брехт, Решението. [1]

 

На всички победители – честито. Имаме си парламент. И колкото и да се възмущават убедените, че ни е нужен някакъв друг, изборът е факт и трябва да живеем с него. Това са представителите на днешния български народ. Всички до един са хора, които поискаха доверието на избирателя – получиха го. Сега трябва да дадат своето решение. Колективно, заедно трябва да го направят, това е проблемът и от това днес се вълнува всеки, който работи в България, за да може да си гледа работата. Най-вече бизнесът, който носи отговорност за задълженията си и очаква политическата класа също да носи своята. Значи администрацията да продължи да функционира без протакане и объркване, държавата да остане сигурна и стабилна. За да е възможно това, трябва да има работещо правителство, а за да избере парламентът такова, значи представените в него партии да покажат едно

решаващо качество: политическа валентност.

Валентност се нарича свойството на атомите на един елемент да се съединяват химически с атомите от други елементи, за да образуват стабилно вещество. Със степента на валентност в крайна сметка ще се измерва мъдростта на избраните да представляват и управляват България, а не по способността всяка от тях да подреди своя програма, искания, намерения и да посочи кандидати за министри (да не забравяме точно формулираната от Ст.Л. Костовия герой Големанов аксиома на българската политика: партията може да остане без членове, но без кандидати за министри никога). В момента изглежда твърде съмнително партиите в новия състав на Народното събрание да покажат достатъчна валентност. Дано да могат да се разберат. Че могат хубаво да се ругаят едни други, вече чухме. Има достатъчно

убедителни примери за конструктивност,

например от италианския, белгийския или израелския парламент, където партии, стигнали степен на вражда, каквато ни е трудно да си представим, все пак имат и мъдростта да намерят решение, да излъчат правителство и да не блокират държавата, докато си премерват процентите и си готвят програмите за поредните предсрочни избори. Сега трябва да си говорим и да се научим отново да се чуваме, нещо, което политиците през последните няколко години не намираха за нужно. Политолозите например трябва да ни обяснят как е възможно (забележително добре) да работи държавата, макар че парламентарните конфигурации се разпадат по-бързо, отколкото се съставят, а изборите са наистина перманентни. Добре е да разяснят също така механизма на формиране и функциониране на устойчиви правителства на малцинствата (но на реални малцинства, неподкрепени от срамежливо мълчаливо, трайно мнозинство). Трябва да преодолеем, най-напред мислено, после и на практика насадените крайно неверни представи, които пречат да се постигнат решения, например

заблудата, че е нужен консенсус.

Не е нужен. Всъщност почти винаги вреди, защото цената му се оказва висока. Цената е забавено развитие, отлагане на належащи промени, приемане на половинчати вместо оптимални решения. За да се постигне общо съгласие, се налага развитието да се спъне само до общоприемливото, та губещи да няма. Консенсусът винаги е скъп комфорт. Друг е въпросът, че невинаги е възможен. Във финансите, където сключваме сделки всеки ден, цената на консенсуса е добре позната. Затова съветваме всички клиенти, когато учредяват дружества, да избягват уговорки за вземане на решения с единодушие, общ или ограничен консенсус, а кворуми и блокиращи квоти да предвиждат само където неизбежно се налага за защита на миноритарните интереси. Иначе поемат риска фирмата да се окаже блокирана, а всички съдружници да платят тежък данък на собствения си инат при неизбежни в бизнеса разногласия. Изобщо ми се струва важно и нужно политиката да се поучи от бизнеса, защото повечето фирми също се ръководят по правилата и процедурите на демокрацията; това е особено валидно за публичните дружества. Те практически винаги успяват да намерят решение, колкото и трудно да е то. Защото първото правило на всеки бизнес е рационалност, разумност на български. Това означава прагматизъм и оптималност. Нима няма същите приоритети и нацията като цяло?

- - -

Bertolt Brecht, Buckower Elegien, 1953, In: Ausgewählte Werke in sechs Bänden. Dritter Band: Gedichte 1. Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag, 1997. S. 40

 

 

 

Източник: segabg.com