Напоследък от големия и малкия екран ни заливат с образи

Напоследък от огромния и дребния екран ни заливат с облици на психопати, като стартираме от „ Американски психар “ до „ Декстър “. Но още през 1952 година в романа си „ На изток от парадайса “, посредством основната си героиня Кати Еймс,   дава отлично изложение на това толкоз забавно в днешно време разстройство на личността – психопатията. Според психопатологията умопобъркан е човек, който няма съвест, разсъдливост, само че не тъй като му липсва интелектуалният потенциал да разбере разликата сред редно и неправилно, а тъй като липсва прочувствената връзка с мислите. При естествени хора може да се разграничи прочувствено наситено от неутрално събитие, само че при психопатите това е невероятно. Някои от характерностите на това включват поразителна липса на съпричастност, липса на угриженост за другите, разбиране на хората просто като предмети. За Стайнбек това значи „ да се родиш без душа “.

„ На изток от парадайса “ е метафизичен разказ, в който Стайнбек демонстрира непрекъснатата битка сред положителното и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, хубостта и грозотата. Според самия него книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрестанно писане; 300 молитви; към 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и доста корав мазол на междинния пръст на дясната му ръка.

На този свят има родители – хора, на които им се раждат чудовища – вярвам в това. Едни могат да се видят: клети и страшни, с грамадни глави и дребни телца; някои се раждат без ръце, без нозе, някои – с по три ръце, други с опашки или с уста, сложени на най-различни места. Мислело се е, че това става инцидентно и че никой не е отговорен. А преди време се е считало, че те са забележимото наказване за скрити грехове.

Щом има такива физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се раждат и умствени, душевен страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, само че в случай че един анормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически урод, не е ли допустимо същият развой да докара и до една деформирана душа?

В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. Както едно дете може да се роди без ръка, по този начин може да се роди и без човечност или без никакви първи проблясъци на съвест. Човекът, който губи ръката си при трагичен случай, води страхотна битка, додето се нагоди към недъга, до момента в който роденият без ръце страда единствено поради хората, които го намират по-особен. Тъй като в никакъв случай не е имал ръце, те не му липсват. Понякога, до момента в който сме дребни, фантазираме си какво би било да имахме криле, само че няма никакви учредения да подозираме, че птиците изпитват същите чувства. Не, за урода уродливо е естественото, тъй като всеки е естествен за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища – видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болежка вероятно наподобява смешна. За нарушителя честността е нелепост. Не бива да забравяме, че чудовището е единствено едно отклоняване и че за чудовището естественото е чудовищно.

Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които по-късно да я водят и тласкат през целия й живот. Изглежда, някой маховик й е бил с по-голяма или по-малка тежест, та колелата й не се въртяха в цялостно сцепление. Още от самото си рождение не беше като другите хора. И тъкмо както сакатият ще се приучи да употребява своя кусур, с цел да бъде по-сръчен и от здравия в една лимитирана област, по този начин и Кати, благодарение на своите отлики, пораждаше мъчителни и смайващи безредици в своя свят.

Имало е време, когато за девойки като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молебствия, да прогонят от нея злите духове, и в случай че заклинанията не оказват помощ, биха я изгорили на клада като магьосница за положителното на паството. На вещиците едно никой не би дал прошка: заложбата им да всяват блъсканица у хората, да им размътват главите, да ги тормозят и да им внушават злоба.

От пръв взор, като че ли природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати въплъщаваше самата непорочност. Имаше луксозна златиста коса, необятно сложени лешникови очи и клепачи, които отпускаше по този начин, че й придаваха сънна загадъчност. Носът й бе изискан и прав, скулите й – високи, изтеглени настрана и събиращи се в дребна брадичка, от което лицето й добиваше сърцевиден овал. Добре завършена, с обрисувани устни, устата й беше неизмеримо дребна, от ония, на които споделят „ розови пъпки “. Имаше доста дребни уши без месеста част, по този начин прилепнали до главата, че даже когато сресваше косите си нагоре, те оставаха съвсем незабелязани. Гласът й бе дрезгаво-мек и можеше по този начин сладостно да прозвучи, че ставаше неудържим. Но, наподобява, в гърлото й трептеше стоманена струна, тъй като, стига да пожелае, гласът й почваше да стърже като пила.

Още от дете у нея имаше нещо, което караше хората, като я погледнат, да обърнат взор, сетне още веднъж да я погледнат, смутени от някаква необикновеност. През очите й надничаше нещо, което при втори взор постоянно изчезваше. Движенията й бяха нечути, говореше малко, само че влезеше ли някъде, всички се обръщаха да я видят. Поставяше хората в някакво неловко състояние, само че от това те не се усещаха отблъснати. Мъже и дами я следиха, желаеха да са по-близо до нея, мъчеха се да открият от какво идва разстройването, което тя сееше по този начин ловко. И тъй като тези неща всеки път са си били по този начин, самата Кати не виждаше нищо необичайно.

Отличаваше се от другите деца в редица връзки, само че едно я отделяше изключително блестящо. Повечето деца ненавиждат разликата. Те желаят да наподобяват, да приказват, да се обличат и да постъпват съвсем като всички останали. Ако, да кажем, модата постанова една неуместна дреха, за детето е жива тъга и болежка да не го облекат в сходна нелепост. Ако се приемеха гердани от свински пържоли, какъв брой нещастно би било това дете, което не може да си постави свински пържоли! Това робуване на общото нормално визира всяка игра, всяка социална или друга постъпка. Това е защитната багра, която децата одобряват поради своята сигурност.

У Кати тези неща липсваха. Тя в никакъв случай не се съобразяваше с мода или държание. Обличаше каквото си изиска. И като последица, доста постоянно останалите деца й подражаваха. Колкото тя растеше, групата, стадото, а това значи всяка пасмина от деца, почна да долавя това, което усещаха и възрастните – че у Кати има нещо неправилно. Скоро стана по този начин, че с нея не дружеше повече от едно дете едновременно. Останалите момчета и девойки почнаха да я отбягват, като че тя носеше някаква безименна заплаха.

Кати беше лъжкиня, само че не лъжеше така, както лъжат множеството деца. Нейното не беше фантасмагории, когато, с цел да наподобява по-истинско, измисленото се споделя таман като същинско. Това е чисто и просто обикновено отклоняване от забележимата реалност. И аз мисля, че разликата сред една неистина и един роман е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, с цел да задържи интереса както на слушателя, по този начин и на разказвача. Разказаната история не носи нито облага, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за облага, и за изплъзване. Предполагам, че в случай че строго се придържаме към сходно определение, тогава ще би трябвало да считаме писателя за измамник, изключително в случай че се е замогнал финансово.

Лъжите на Кати не бяха почтени. Предназначени бяха или да избегне някое наказване, или да се отърве от работа, или от отговорност, задачата им беше персоналната полза. Повечето лъжци се издават – едно, тъй като не помнят какво са споделили, и друго, тъй като лъжата им ненадейно се изпречва пред неопровержимата истина. Но Кати не забравяше лъжите си, изработила си беше най-успешния прийом да лъже. Придържаше се колкото е допустимо по-близо до истината, така че всеки можеше да се заблуди. Бе научила още две средства – или да изпъстря лъжите си с истини, или да изрича истината така, като че ли е неистина. Обвинят ли някого в неистина, а се окаже, че е споделил истината, остава му един задатък, който дълго време ще прикрива още редица лъжи.

Тъй като Кати беше само дете, майка й не разполагаше в фамилията с диаметралност за съпоставяне. И смяташе, че всички деца са като нейното. А защото всички родители се тревожат, беше уверена, че и нейните приятелки имат същите грижи. Баща й не беше толкоз самонадеян. Притежаваше дребна работилница за щавене на кожи в едно масачузетско градче, от която, в случай че се стараеше повече, би могъл да си подсигурява порядъчен и комфортен живот. Мистър Еймс имаше случаи да среща и други деца, когато пътуваше надалеч от вкъщи си, та затуй се досещаше, че Кати не е като останалите. Тези неща повече се усещат, човек няма по какъв начин да ги разнищи. Беше разтревожен поради щерка си, само че не би могъл да изясни за какво.

Почти няма човек на света, който да не храни апетити, да няма подбуди, стимулиращи безредици, островчета на себелюбие и склонности, прикътани току под повърхността. Хората нормално или обуздават своите пристрастености, или им се отдават скришно. Кати освен познаваше тези стремежи у другите, само че и умееше да извлича от тях персонална изгода. Много е допустимо да не вярваше в други стремления у индивида, защото по едно и също време биваше свръхестествено внимателна в едни направления и напълно сляпа в други.

Още доста млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и тъга, ревнивост и забрани, е най-смущаващият ентусиазъм у хората. В ония дни това в действителност бе смущаващо, доста повече от в този момент, тъй като по тия въпроси тогава не смееха да приказват. Всеки таеше своя дребен пъкъл в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, само че затънеше ли в него, ставаше беззащитен. Кати разбра, че като направлява и употребява тази страна от човешката природа, ще може да се снабди и да упражнява власт над надали не всекиго. Защото тя беше по едно и също време и оръжие, и опасност. На нея никой не можеше да се опълчи. И защото Кати, наподобява, нито един път не изпадна в сляпа беззащитност, по всяка възможност тя самата прекомерно едва се е поддавала на пола; и в действителност, презираше ония, които му слугуват. Ако се замисли човек от избрана страна, имала е право. А каква независимост биха могли да имат мъжете и дамите, в случай че не бяха непрекъснато лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си пристрастеност! Единствен минус на такава независимост е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се трансформирал в страшилище.

На 10 години Кати към този момент знаеше нещичко за силата на плътта и невъзмутимо стартира своите опити. Обмисляше всичко трезво; предвиждайки усложненията, тя се приготвяше за тях. Игрите на мъж и жена измежду децата датират от много време. Предполагам, всеки, който не е анормален, се е срещал с дребни момиченца в някое прикрито зашумено място, в оборските ясли, под някоя върба, във водостока под някое шосе или най-малкото е мечтал за това. Почти всички родители рано или късно се сблъскват с този въпрос и стига да си спомнят личното си детство, децата им са значи с шанс. Но през детството на Кати не беше по този начин елементарно. Отричайки това у себе си, родителите се ужасяваха да го открият у децата си.

В мислите на татко й се въртеше още един въпрос, само че той го зарови дълбоко, долавяйки, че не е почтено да се пита за това. Кати притежаваше забележителния шанс да намира всякакви предмети – кога златен талисман, по кое време пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, – много неща намираше тя, само че когато татко й даде публикация в седмичния „ Куриер “ за откритото кръстче, никой не си го потърси.

Избрано от „ На изток от парадайса “,1952,  Джон Стайнбек, изд. Колибри
Снимки: imdb.com, time.com