Начинът, по който е съобщена диагнозата рак, влияе на удовлетвореността на

Начинът, по който е съобщена диагнозата рак, влияе на удовлетвореността на ...

Психолог: Онкоболните имат нужда от подкрепа, а не да ги натоварваме със собствените си страхове |


"Начинът, по който е съобщена диагнозата "рак", влияе на удовлетвореността на пациента от получените медицински грижи и на по-нататъшното му психологическо приспособяване към нея", казва Елена Атанасова, клиничен психолог в Комплексен онкологичен център Пловдив. Дългогодишната ѝ практика показва, че поддържащата психотерапия помага на пациентите да стабилизират защитните си ресурси; да преодолеят капсулирането и изолацията; да центрират психичните процеси и състояния. Най-важното обаче е укрепването на вярата им, осъзнаването на смисъла на живота, приемането и смирението.

Г-жо Атанасова, има ли добър начин да съобщиш на някого, че има рак?

Важно е какво се казва, но още по-важно е как се казва. В областта на онкологичната клинична практика никога не е било да лесно да се съобщава информация за поставена диагноза, рецидив и развитие на заболяването, необходимост от получаване на палиативни грижи. Този момент е изключително труден и за двете страни. Пациентът трудно възприема информацията, защото тя променя жизнените му очаквания и перспективи.

Специалистите съпреживяват, правят аналогии с близки хора, скриват се зад маската на безразличие, за да не се натоварват емоционално, в общи линии бъркат емпатия със състрадание, съжаление, притеснение. Изследвания показват, че начинът, по който е съобщена диагнозата, влияе на удовлетвореността от получените медицински грижи от пациента и на по-нататъшното му психологическо приспособяване към нея.

Тя оказва сериозни последствия както за него, така и за членовете на семейството му. От дълги години работя в онкологична болница. Това, което споделят пациентите с мен, е, че имат необходимост информацията да им се даде внимателно, със загриженост, с емпатия, топлота и яснота. Това се потвърждава и от проведени изследвания в тази област. Пациентите имат нужда от човечност, хуманност, а не от хладно отношение и думи съобщени в коридора, набързо.

Искат информацията да е поднесена на разбираем за тях език. Предпочитат лекари, които са уверени, подготвени специалисти с добра практика и отделящи достатъчно време за обсъждане на зададените въпроси. Съществува алгоритъм за съобщаване на лоша новина, към който лекарите би трябвало да се придържат.

Информацията трябва да се поднесе в подходяща обстановка - индивидуално, в кабинет. С внимателно, топло отношение, на разбираем за пациента език, ясно, точно, компетентно лекарят обсъжда какво знае болния. Прави преценка до каква степен иска да бъде информиран. Дава се перспектива, чрез работен план за лечение. Желателно е да присъства близък на пациента, но само ако той изяви желание за това.

В практиката си наблюдавам, че много често не присъстват близки, защото пациентът не желае да ги натоварва, да ги притеснява. Според Р. Бъкман (б. р. автор на книгата "Какво наистина трябва да знаем за рака") „експерт по съобщаване на лоши новини е не този, който го прави правилно всеки път, а този, който греши по-рядко и се тревожи по-малко, когато нещата не вървят по план”.

През какви емоционални фази преминават пациентите, които научават за заболяването?

Никой никога не е подготвен да му съобщят, че има рак. Пациентите изпитват силни емоции при поставяне на онкологичната диагноза. Първоначално това предизвиква шок, възможно е пациентите да „блокират” емоционално, да не могат да възприемат получената информация, вследствие на сериозния стрес. Понякога се отрича диагнозата, смятат, че е допусната грешка. Чувстват се шокирани, обезверени, ужасени, изплашени, силно тревожни. В този момент е необходима подкрепа на близък човек, но най-вече професионална помощ. Препоръчителна е консултация с психиатър и онкопсихолог.

Този период на шок е от няколко минути, до часове, дори може да обхване ден, два. Следва фаза на реакция – коктейл от емоции, който продължава между 4 и 6 седмици. Реакциите, които се проявяват са гняв - който представлява съпротивление, чувство за вина, тъга, усещане за изоставяне, депресия, неспособност да се открие смисъла в живота; прояви на агресия и психосоматични заболявания. Желателно е консултациите с психиатър и онкопсихолог да продължат.

Следващият етап е фаза на адаптация. Неговата продължителност е между половин и 2 години. Пациентът започва да приема диагнозата, да свиква с нея. Връща се към дейности, които е извършвал преди травмиращото събитие. През тази фаза, той обикновено е в къщи, в болнични. Важното е да бъде подкрепян от своето семейство и от приятели, за да продължи с адаптацията. Това е период, през който пациентът преосмисля начина си на живот, взаимоотношенията с близките и познатите си преди заболяването.

И последният етап, през който се преминава, е преориентиране. Период, който се характеризира с промяна на интереси и в здравословен аспект, кризата се превръща в част от житейския път на личността. Важно е да се подчертае, че освен основното лечение е необходима подкрепата на психиатър, онкопсихолог и благотворното влияние на фамилията и приятелите. Фазата на шока и фазата на преработка са най-спешните фази от кризата, които изискват непосредствена намеса и подкрепа от страна на професионалистите от здравната сфера.

Необходима ли е поддържаща психотерапия в процеса на лечение и в какво се изразява?

Лечението на онкологичното заболяване е комплексно. Работи се в мултидисциплинарен екип от лекари, онкопсихолог, социален работник. Намесата на онкопсихолог е необходима през целия континуум на медицинската грижа - от поставяне на диагнозата, през различните етапи на лечение, до оцеляването и след него, изразяващо се в ресоциализация на сървайвърите или до леталния изход - работа със скръбта с близките на починалия.

Поддържащата психотерапия (ППТ) има за цел да осигури емоционална подкрепа и да даде нужната опора на пациента. Тя се осъществява успоредно с фармакотерапията, рехабилитацията и социалните програми. Всеки човек е различен. При пациенти, които са невротични, психотични, гранични, несамостоятелни поддържащата психотерапия е изключително важна. Подходът е индивидуален, поради субективното възприемане и преработване на психосоциалния дистрес и негативните емоции свързани с него.

ППТ е препоръчителна, за да могат да се стабилизират защитните ресурси на пациента; да се преодолее капсулирането и изолацията; да се центрират психичните процеси и състояния. Изследват се изградените копинг стратегии (стратегии за справяне) и компенсаторните механизми, прикриващи слабостта и чувство за безпомощност. Първоначално се провежда психодиагностично интервю, изграждат се рамка и терапевтичен план. Сесиите се съобразяват с потребностите и личността на пациента и с неговото физическо и психическо състояние.

Времетраенето е различно - от няколко сесии до няколко години. Доверителната връзка между пациент - онкопсихолог е от съществено значение, тъй като се работи с емоциите на болния. ППТ води до снижаване на напрежението и тревожността, афективността, фобийните преживявания, паническите атаки, емоционалната лабилност. Използват се терапии като когнитивно-поведенческа, поведенческа, позитивна, логотерапия, хипнотерапия, арт терапия, психообразователни терапии и подкрепящо-експресивна терапия. ППТ се провежда както индивидуално, така и в групи. За съжаление, груповата терапия у нас по-трудно се припознава от пациентите.

В много от случаите става дума за лечение години наред. Как може да се запази висок духа на пациентите, за да няма момент на пречупване?

Лечението на онкологично заболяване е продължителен процес. Съпътства се от много странични ефекти, които не са свързани само с физиологичното състояние на пациента. Информираността е в основата на снижаване на тревожността на лекуващите се и им дава в психологичен план възможност, с подкрепата на онкопсихолог и близките им, да използват рационално ресурсите си за преминаване през етапите на лечение.

Всеки етап на лечение дава отражение върху психо-емоционалното състояние на болния. Например при оперативна интервенция, преди операция и особено при очакване на хистологичен резултат се повишава тревожността, възможна е поява на пристъпи на паника, има нарушение на съня. Тук препоръчителна е фармакотерапия и консултация с онкопсихолог.

В следоперативен период, в зависимост от локализацията на тумора и проведената интервенция, онкопсихологът работи с посттравматичния стрес, с приемане на Аз-образа, консултира за сексуално-репродуктивни проблеми и съхранение на фертилността. Медикаментите, използвани в химиотерапията, повлияват на когнитивните процеси. Регистрира се разсеяност, трудност в концентрацията и превключване на вниманието, нарушения в краткосрочната памет. Това са състояния, които могат да бъдат обхванати и да не създават дискомфорт на пациента.

При лъчева терапия и до три месеца след нея могат да се диагностицират депресивни състояния. Непременно трябва да се работи с депресията при онкологични пациенти. Изследванията сочат, че депресията повлиява на лечението на пациента и дори на изхода от него. Хормоналната терапия е открит път за паническите разстройства. Съществува и феномен, който се регистрира при лечение на онкологично болни - карциномна умора. Състояние, което не се повлиява от лекарства или почивка.

Нефармакологичните интервенции помагат значително за повлияване на това състояние. Подбрана гимнастика, разходка сред природата, психотерапия и консултации са сред водещите подходи, препоръчителни за снижаване интензивността на карциномната умора. Това, което дотук изредих, са състояния. Най-важното нещо, обаче е укрепването на вярата, осъзнаването на смисъла на живота, приемането, смирението, което не е примирение. Тогава не се губи ресурс за справяне с психологични състояние, а имунната система се фокусира към преодоляване на болестта. Психичното състояние повлиява на функционирането на имунната система. Връзката е психика-нервна система-ендокринна система-имунна система. Бих препоръчала алгоритъм: информираност, подкрепа от специалисти и близки, укрепване на вярата.

Вероятно диагнозата и прогнозата са определящи за начина, по който се справя всеки онкоболен, но извън това кое е определящо – полът, възрастта, подкрепата на близките?

Онкологичното заболяване е състояние, което, независимо от качествата на личността, е сложно да се преодолее самостоятелно. Човешкият живот не признава пол, възраст, образование, имотност. По-скоро можем да говорим за фактори, повлияващи качеството на живот на пациента. Обикновено се приема, че жените са по-чувствителни, по-емоционални, по-лабилни от мъжете. В подкрепа на това твърдение има проведени редица изследвания. Но това, че мъжете по трудно изразяват емоционалните си преживявания, не ги прави по-устойчиви и справящи се.

Начинът на възпитание, принадлежността към "силния" пол, спецификата на психиката на мъжа, допринасят за всеобщото мнение, че мъжете са по-силни и справящи се със заболяването. В практиката ми обаче се докосвам до тяхната чувствителност и уязвимост. Наблюденията ми сочат, че те по-лесно попадат в депресивни състояния.

По отношение на възрастта - младите хора по-трудно възприемат поставената диагноза, особено ако все още не са предприели семейно планиране. От съществено значение обаче е подкрепата на близките или липсата на такава. Случвало ми се е, докато консултирам онкологичен пациент, негов близък да почине. Това събитие изключително утежнява психо-емоционалното му състояние. Не може да се изведе, кое е определящо за справянето с болестта. Това са комплекс от фактори, които си взаимодействат - психична структура, качества на личността, психотравми, пол, възраст, социална подкрепа и много още други.

Трябва ли да се работи с близките? Кое поведение на околните е най-полезно за онкоболния?

Човекът е социално същество. Има потребност от приемане, харесване, обич. В този труден период от житейския си път, пациентът се нуждае от топлина, подкрепа, стабилност, усещане за сигурност и всичко това може да бъде дадено единствено от близките за него хора. Но обгрижването не бива да се превръща в тегоба. Много мои пациенти споделят, че близките им ги натоварват с прекалените грижи, с притесненията си, с това, че ги лишават от избор. Поради тази причина е препоръчително да се потърси консултация с онкопсихолог.

Поведението на семейството трябва да бъде зачитащо личността на пациента. Да му се помага, а не да се изземат изцяло дейности. В социално-битов план, съобразено с периода на лечение и състоянието на пациента, да се планират активности, да се разнообрази социалният живот. Например заедно да се почисти дома или да се приготви храна, да се изгледа филм, да се направи разходка. Принципът е: "Аз съм до теб. Аз те подкрепям". Близкият на пациента може да прояви загриженост, а не да натоварва със собствените си страхове.

А ако е безнадеждно? Какви са възможностите на онкопсихолога?

Кой може да каже, че е безнадеждно? Всеки има своя път, своята съдба. Раждаме се, живеем, умираме. Кога ще настъпи последният миг, не знаем. Важното е да изпитваме удовлетвореност от това, което правим. Да изпитваме наслада, радост, да улавяме мига, да го изживяваме. Да укрепим вярата си. Да се смирим. Това са само малка част от нещата, с които може да помогне онкопсихологът.

Какъв е профилът на хората, които успяват да се преборят – до каква степен психиката подпомага лечението?

Преминаването през онкологичното заболяване не е борба. С какво се борим? По-скоро на него трябва да се гледа като на състояние. Състояние, през което трябва да се премине и да се преодолее. Позитивната нагласа на хората подпомага лечението. Защото тогава на имунната система не ѝ се налага да се справя и с психични състояния, и да изчерпва ресурса си. Важно е и какво доверие пациентите гласуват на лекуващите специалисти в областта на онкологията. Вътрешният локус на контрол (б. р. връзката между нагласи, поведение и резултатите от тях), по високите нива на стресоустойчивост, обективната себеоценка, по-ниските нива на невротизъм и психотизъм определено подпомагат процеса на лечение.

Има ли емоционално изхабяване при специалистите, които лекуват такива пациенти? Как те трябва да пазят психиката си?

Онкологичната практика е една от най-трудните и стресиращи области на медицината. Специалистите, които лекуват онкологични пациенти, ежедневно са изправени пред ситуации, свързани с живота и смъртта. Те прилагат силно токсични терапии, трябва да се справят с бързия темп на развитие на онкологията. От друга страна, трябва да бъдат внимателни в комуникацията с пациентите при осигуряването на медикаментозно и палиативно лечение. Това ги поставя в ежедневни ситуации на стрес. Те са специалисти, но преди всичко са хора, които имат своите преживявания. Няма как състоянието на пациента да не ги докосне.

Виждала съм радостта в очите им, когато резултатите показват повлияване в положителен аспект на състоянието на болния, преминаването му в състояние на ремисия. Докосвала съм се до тъгата им и усещането за безпомощност, когато болестта вземе превес и нищо не може да се направи, освен да се облекчи максимално състоянието на пациента. Това е много тежка професия. Респект към тези хора. Нормално е да се изхабяват емоционално.

Това е част от синдрома на професионалното изпепеляване. А това също е заболяване. Бърнаутът се оказва една от най-новите болести на модерния свят. Проявява се тогава, когато тялото отказва да приема и понася повече чувството за емоционална и физическа умора или изтощение, отпадналост и хронично енергийно изчерпване на ресурсите, продиктувани от непрестанно излагане на стрес в работната среда.

Най-новите изследвания, свързани със синдрома на бърнаут, сочат, че той се проявява при 35% от онколозите-интернисти, 38% при лъчетерапевтите-онколози и 28-36% сред хирургичните онколози. Изследванията показват, че нивата на основните характеристики на синдрома на бърнаут сред медицински специалисти, работещи с онкологични пациенти, са високи. До 69% от онколозите преживяват емоционално изтощение, 10-25% изпитват дехуманизация, която се проявява под форма на цинизъм и грубо отношение, и 33-50% от лекарите по палиативни грижи отчитат неефективност.

В практиката ми в онкологията работя с медицинския персонал. За превенция и преодоляване на професионалния стрес се използва обучение по „грижа за себе си”, поддържане на личностен физически и психически баланс, медитация, поведенческа промяна, уелнес стратегии. В тази връзка създадох иновативна програма " Цветя от градината ", разработена специално за онколози, която вече доказа своята ефективност в практиката.

Елена Атанасова е онкопсихолог, сексолог, хипнотерапевт, специалист по кризисна интервенция. Завършила е магистратура по психология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Притежава следдипломна квалификация по клинична и консултативна психология към СУ „Св. Климент Охридски”. Обучавана е по хипноза и хипнотерапия към Българската асоциация по хипноза и в позитивна психотерапия към Дружество по позитивна психотерапия към Световната асоциация по позитивна психотерапия (WAPP). Завършила е продължаващо обучение по психотерапия в Международна академия „APICS – LUGANO/SWIZERLAND WESTDEUTSCHE AKADEMI“. Специалист е по кризисна интервенция и психосоциална подкрепа и Еmotional Freedom Technique (EFT) терапевт от Energy Therapy Worldwide & Calamus International University – UK. Член на Управителния съвет на Българската асоциация по психология. Има дългогодишна практика като клиничен психолог към Комплексен онкологичен център – Пловдив. 

Източник: offnews.bg