Онова едно нещо
На този свят има почти петнайсет милиона ресторанта. От тях едвам 100 трийсет и четири са отличени с най-голямото кулинарно самопризнание – три звезди „ Мишлен “.Най-необикновеният от тези параклиси на хранително-вкусовата хармония се намира в тъмен подлез на метрото и разполага единствено с 10 места. За да се доберете до него, ще би трябвало да отидете на спирката „ Гинза “ в самото сърце на Токио и да се спуснете по тесни стълби надолу към подземието. Не липсват двата наложителни белега на всяко уважаващо себе си подлезно стълбище: стени, облицовани в на места изкъртени керамични плочки, и премигващи флуоресцентни лампи.
Ако завиете вдясно, ще се озовете на перона на метрото. Ако обаче завиете вляво, след няколко метра ще се натъкнете на чудноват ресторант, наименуван Sukiyabashi Jiro. Мястото е просто дупка в стената – коридорче със непретенциозен дървен тезгях и 10 стола, подредени до него. Ресторантът даже няма лична тоалетна. И все пак най-големите коносьори на храна в света гледат на мястото като на светилище. Любителите на суши идват тук по този начин, както мюсюлманите вървят в Мека, а резервациите се вършат с месеци напред. Да получиш заветните три звезди „ Мишлен “, е удивително достижение. Да ги запазиш година след година, е още по-трудно. Но тъкмо това бутиково параклисче на гастрономията някак си се е озовало на върха на пиедестала и мястото му е безусловно непоклатимо. Причината е една-единствена и се споделя Джиро Оно. Този слабоват и тайнствен човек е считан за най-хубавия готвач на суши в света, а Япония гледа на него като на национално благосъстояние. Джиро е виртуоз на минимализма. Неговите творения наподобяват релативно семпли, само че това усещане е доста, доста лъжливо. От десетилетия Джиро основава, обогатява и рафинира не толкоз храна, колкото вкусови прекарвания.
Аз научих за него преди няколко години с помощта на превъзходния документален филм на Дейвид Гелб „ Джиро сънува суши “. Кадрите ме водиха зад кулисите на една доста особена орис. Готвачът е посветил седемдесет и пет години от живота си в усъвършенстванe на своя поминък! Седемдесет и пет! Ден след ден, месец след месец, десетилетие след десетилетие в своя дребен ресторант в търбуха на токийското метро в гонене на химеричното сушивършенство. Осемдесет и пет годишният Джиро е на крайници зад тезгяха всеки божи ден и не обича празниците, тъй като те го лишават от работата му.
Храненето в ресторанта постоянно се състои от двайсет разнообразни хапки суши, безусловно изваяни като дребни порцеланови статуи от самия Джиро-сан. Всяко блестящо зърно ориз е чинно сгушено на мястото си. Всяка сочна, преливаща от мирис извивка на апетитнoтo прелъщение е елегантно завършена. Миг преди да сервира хапкaтa на клиента, Джиро нанася с четка върху нея тъничък пласт кадифен, полупрозрачен сос. Прави го с пай, само че убеден размах. Сякаш Леонардо поставя последния щрих върху Джокондата. Но вместо да попадне в „ Лувъра “, секунда по-късно шедьовърът изчезва в устата на клиента, с цел да се трансформира вечно в незабравимa кулинарна случка.
„ Щом схванеш какво е призванието ти, би трябвало да се потопиш изцяло в него – споделя Джиро, – би трябвало да се влюбиш в работата си, да не се оплакваш от нея и да посветиш живота си в рационализиране на своето майсторство. Това е тайната на триумфа и ключът към удостояването на човек с достолепие. “
Благодарение на реномето си, Джиро се доставя с най-качествените и редки морски блага и има вяра, че надълбоко във всеки от тях се спотайва към момента неоткрит усет. Животът му е отдаден на неговото освобождение. Една от най-интересните му методики да вземем за пример изисква чираците му да масажират месото на октопода по тъкмо избран метод в продължение на петдесет минути! Това освен прави пипалата доста нежни, само че води до насищането им с ненадейно богат усет. „ Понякога сушито идва в сънищата ми – твърди Джиро – непредвидени хрумвания за нови предписания и комбинации. Налага се да се събудя, да скоча от леглото и да си ги запиша. “
Но истината е, че сходни сънища не идват от нищото и навестяват единствено тези, които са ги заслужили с доста труд и безрезервност.
„ Аз върша едно и също нещо безчет пъти, подобрявайки го лека-полека. В мен постоянно има блян да реализира повече. Така че ще не преставам да се изкачвам нагоре по планината, въпреки че истината е, че никой в действителност не знае къде тъкмо е върхът. “
Вярно е, че той е дарен с извънредно чувствителни вкусови датчици и подушване – без тях не би могъл да реализира триумфите си. Но небцето е по-малката част от уравнението.
Това, че съм гледал кино лентата за Джиро към този момент четири-пет пъти, е малко необичайно, най-много тъй като аз съм безспорен дилетант в региона на кулинарията и нямам отношение към сушито. Честно казано, аз разполагам с небцето на болен от гнойна ангина суматрански носорог, да не приказваме, че съм в положение да сготвям най-вече филия с масло. За мен храната постоянно е била главно източник на сила. И все пак филмът освен ме сграбчи и раздруса, само че ме накара даже да премисля някои неща в личното си битие. Рецептите на Джиро за суши са надалеч по-маловажни от рецептите му за живот. „ Това, което научих от него – споделя синът му Йоши, – е постоянно да виждам пред себе си и над себе си. Никога да не спирам да се самоусъвършенствам. Винаги да се стремя да надвишава качествата си. “
Ако има нещо, от което не мога да освободя съзнанието си към този момент няколко години, то това е самият завършек на кино лентата. В последните фрагменти камерата открива Джиро, облечен в черен балтон и огромен каскет в един от вагоните на токийското метро. Изглежда отпаднал и нежен. Не е ясно накъде отива, а и може би няма значение. Влакът се носи еднолинеен, пореден и старателен. Джиро го схваща. Той подвига глава към окото на камерата – взира се непосредствено в нея – не споделя нито дума. Kолелата тракат върху релсите... лицето на Джиро се разтяга в усмивка – непредвидена, особена, многозначителна усмивка. Сгъстяващият се мрак на последния кадър я лишава от екрана... остава единствено тропотът на колелата.
Някой беше споделил, че в случай че откриеш специалност, която обичаш, няма да работиш нито един ден в живота си. Това несъмнено е по този начин, само че малко на брой са хората като Джиро, които освен са разкрили призванието си, само че са имали шанса, опцията и здравето да шлифоват занаята си с безрезервност и обич в продължение на десетилетия. Може би най-безмилостен в това отношение е светът на спорта, където кариерите са толкоз брутално мимолетни, травмите неизбежни и фантазиите биват погълнати прекомерно рано от единствения непобеден противник – времето. Но има и някои изключения.
Днес на едно море разстояние от родния град на Джиро стартират Зимните олимпийски игри и неговият именит съотечественик Нориаки Касаи ще взе участие в тях за немислимия осми следващ път! Подобно на Джиро, Япония гледа на него като на национално богатство. Останалият свят гледа на него... с неприкрито удивление. Тази година скачачът ще навърши четиресет и шест години! Този удивителен човек се състезава към този момент три десетилетия и държи толкоз доста върхове, че на книгата „ Гинес “ е писнало от него.
Когато деветнайсетгодишният Нориаки се появи на първата си олимпиада в Албервил, президент ни беше Жельо Желев, а футболистът Неймар още не беше роден! На игрите в Сочи Касаи взе два медала: сребърен и бронзов, ставайки най-старият скачач, стъпил на олимпийски подиум. Постиженията му са толкоз неуместни, че останалите скачачи го назовават просто Легендата. Преди няколко години полският рапър Колди записа шлагера си „ Нориаки Касаи “, отдаден на скачача. През 2014-та финландската пънк група Van Dammes също издаде сингъл, въодушевен от Легендата, наименуван „ Мистър Нориаки Касаи “. Миналия месец австрийската ски федерация провежда публично събитие в негова чест, на което се появиха шестстотин посетители!
Ски скоковете не са елементарен спорт. Подобно на приготвянето на суши усилието наподобява минималистично... само че единствено на пръв взор. Шанцата изисква непрекъсната, фанатична, целогодишна подготовка. Необходима е безспорна централизация, изключителна храброст и готовност на всяко мускулно влакно. Хилядите приземявания водят до патологични промени в ставите, хронични болки и рискови травми.
Жестокият режим обаче е това, което постоянно поставя завършек на кариерата на множеството скачачи. Той просто влиза в цялостен прорез с естествения метод на живот. Храненето е проблем в този спорт и доста от елитните скачачи страдат от анорексия. Борбата е против гравитацията и съпротивлението на въздуха, тъй че на най-високо равнище скоковете изискват оптимална тежест и форма на тялото. Нориаки не би могъл да се храни в ресторанта на Джиро – всяка хапка и всяка калория се мерят и употребяват по график. Ако сходна спартанска дисциплинираност е сложна за един двайсетгодишен юноша, то тя е съвсем непостижима за един мъж на четиресет и пет години. Най-интересното е, че Касаи не е спрял да търси способи да усъвършенства резултатите си, да усъвършенства стила си, да открива по-добра аеродинамична позиция във въздуха. Това, че съумява да поддържа формата си на такава възраст, е впечатляващо, само че още по-умопомрачаващи са проектите му за бъдещето. Следващите олимпийски игри са в Пекин и той има намерение освен да взе участие в тях, само че да се бори за орден. Идеята му бе да се пенсионира на петдесетгодишна възраст, само че... откакто се оказа, че по-следващата олимпиада ще бъде съвсем сигурно в неговия роден град Сапоро, скачачът съобщи, че не може да пропусне такава златна опция. Ако не се е пребил до тогава, този вманиачен човек ще бъде на съвсем петдесет и пет години. Това значи четири десетилетия по международните шанци, или, с други думи, една сериозна по дълготрайност кариера в каквато и да било специалност.
Преди броени дни Роджър Федерер мина с учудваща лекост през противниците си по пътя към своята двайсета купа от Големия шлем. Само няколко месеца преди трийсет и седмия си рожден ден Федерер победи не толкоз останалите тенисисти, колкото концепцията за постъпателното придвижване на времето. Този непредвиден подем в действителност стартира предходната година отново на Откритото състезание на Австралия и се дължи ненапълно на превъзходната игра на Григор Димитров.
Роджър се добра до финала, където го чакаше неговият максимален призрачен сън – Рафаел Надал. Дълги години испанската легенда беше неразрешима мистерия за Федерер. Рафа го бе отстранил двайсет и три пъти – шест от тези загуби бяха на финали от Големия шлем. Роджър беше изключително беззащитен против гръмотевичния форхенд на Надал, който генерираше демонски топспин. Дивият фалц караше топката да отскача ненадейно високо и даже безсрамно да трансформира траекторията си във въздуха. Рафа изглеждаше изцяло възобновен от травмата си и всички чакаха разумна загуба на застаряващия швейцарец от постоянно неуместния му противник.
Но на полуфинала в Австралия Григор изигра паметен мач против Надал, докарвайки го до самия борд на загубата. В последна сметка Рафа завоюва в пет инфарктни сета, само че Роджър усети, че в играта на българина се крие шансът му за победа над безконечния му противник. Той гледа на видео деликатно всяка точка до късно през нощта в петък. „ Наблюдавайки Григор, имах възприятието, че ненапълно виждам себе си “, сподели Федерер. С дребни изключения... Гришо беше намерил метод да отстрани значително ехидния фалц на испанеца. Роджър реши, че в случай че желае да има късмет, би трябвало да направи смяна, и на финала изненада противника си, посрещайки форхенда му доста ниско до корта, преди топката да има късмет да отскочи и да го удари по челото.
Федерер завоюва шампионата и инерцията от тази победа сякаш продължава до през днешния ден. Швейцарецът прави невиждани за възрастта си неща. През лятото завоюва „ Уимбълдън “ за осми път, освен това – без да изгуби нито един сет в целия шампионат, а преди две седмици за кой ли път прегази и надалеч по-младите си противници в Австралия. Федерер даже не се замисля за пенсиониране и тези, които се чудят по какъв начин продължава да господства толкоз дълго, би трябвало да знаят едно нещо: Федерер тренира непрестанно. Повече от всеки различен. Миналата година журналистът Питър де Йонг попадна на една от тренировките му и беше учуден от неприкритото наслаждение, с което Роджър изпълняваше хиляди на пръв взор монотонни удари. Така е в продължение на часове, всеки ден, към този момент повече от двайсет години. Федерер ОБИЧА специалността си. За човек като него даже тренировката е забавление... опция за танц на най-хубавия дансинг в обятията на обичаната игра. Казват, че Роджър играе тенис даже когато не играе тенис. Той е постоянно с него – в мислите му, в проектите му, в сънищата му. Вярата, че даже на тази възраст може да се развива, да стане по-добър тенисист, не го напуща нито за момент. „ Обърнете внимание какво прави Фед постоянно сред две разигравания на корта – споделя Матс Виландер. – Той в никакъв случай не стопира да прави нещо: или си играе с ракетата, или с топката, или удря ексклузивен удар с откачен фалц, откакто отиграването е свършило. Никой различен не прави такова нещо. Никой! “
Ако сте гледали „ Градски каубои “, не може да не помните многозначителната къса сцена, която оправдава цялото битие на този филм:
Кърли се обърна с неравен глас към Мич. За филтъра на цигарата му бе закачено лявото ъгълче на дяволита усмивка:
– Знаеш ли каква е тайната на живота?
Мич: Не. Каква?
Кърли сподели показалеца на дясната си ръка и сподели:
– Това!
Мич: Твоят пръст?
Кърли (без да смъква пръста си):
– Едно нещо! Само едно нещо. Придържай се към него и нищо друго няма да има значение.
Мич: Това е отлично, само че... какво е това едно нещо?
Кърли: А, виж, това би трябвало ти самичък да го откриеш.
Малката философия на Кърли от дълго време е надхвърлила оковите на безвкусен холивудски сюжет, с цел да ни насочи към една универсална мъдрост, взета непосредствено от живота. Вече се смотавам задоволително дълго по този свят, с цел да знам сигурно – това едно нещо в действителност съществува. Има го за всеки човек. Въпросът е какво ще създадем с него, когато го открием.
В последно време лоялността към работното място се е трансформирала в анахронизъм. Модерната наклонност е работата да бъде сменяна на постоянни шпации. Така е даже в Япония, в която корпорацията дълги години бе отъждествявана със семейство. Трийсет-четиресет години на едно и също място? Немислимо! Много консултанти, сред които и списанието „ Форбс “, поучават младата генерация да си търси нова работа на всеки три години. Идеята е, че дългото заседяване в една и съща компания е демотивиращо и отегчително. Това вероятно е истина. Но има и друга истина. Тази, за която ни описа животът на Джиро Оно. И на Нориаки Касаи. И на Роджър Федерер. Хора, които работят цялостен живот от невръстни деца и все пак не са работили нито един ден в живота си. Тайната на тяхното дългоденствие е, че за разлика от доста от своите противници, те в никакъв случай не са били изцяло удовлетворени от себе си. Катерят се нагоре по планината и се надяват в никакъв случай да не стигнат до върха. Истината е, че зародишът на неуспеха се крие в убеждението, че си съумял.
Ако намерите призванието си, ще имате ли силата да му се посветите напълно? Ако го извършите, ще откриете, че не е належащо да сменяте работата си, без значение дали сте доктор, програмист или заварчик. За избрани хора стремежът към рационализиране е най-мощният мотиватор.
Знаете ли – от кино лентата за Джиро са минали цели седем години. Да, той е към момента жив и здрав и къде, мислите, е сега? Точно по този начин – на дъното на мрачен подлез в Токио, където по през целия ден стои зад тезгяха върху личните си деветдесет и две годишни крайници и продължава да основава изкушителни шедьоври. Нощем сънува суши.
„ Дори на моята възраст – споделя Джиро – човек може да се развива. Да се стреми към съвършенство. “
Днес на церемониалното разкриване на олимпийските игри Нориаки Касаи ще бъде знаменосецът на японския тим. Легендата твърди, че задачата му на олимпиадата е златен орден. Това няма да стане. Място в десетката ще бъде огромен триумф, само че той самият има вяра в една-единствена цел – най-високата. Човек не става легенда, съмнявайки се в себе си. Така че Нориаки ще чака злато и в Корея, и на идващите игри, и на по-следващите. Наскоро журналистка го попита докога счита да продължава да скача. Тук е моментът да употребявам една от най-хубавите български думи – думата „ озари “. Лицето на японеца се озари в ослепителна усмивка и той отвърна: ще не преставам... вечно!
Преди няколко месеца тенис експертът Брад Гилбърт направи забавно заявление: „ Роджър Федерер играе най-хубавия тенис в живота си! И продължава да обогатява играта си! В момента! На трийсет и шест години! “. Не знам дали е по този начин, само че знам, че в последните дванайсет месеца Федерер завоюва три шампионата от Големия шлем и това лято ще опитва да завоюва „ Уимбълдън “ за девети път! В края на трийсетте си години Роджер играе свръхестествен тенис. Прави го с голямо наслаждение и безрезервност. С десетки хиляди повторения на един и същи детайл. С изнурителни тренировки. С отношение към най-малкия подробност. С гледане и разбор на видео. С разбирането, че даже той има доста какво да научи от по-младите си сътрудници.
Мнозинството хора не могат да преследват задачите си по този начин, както го вършат персони като Джиро Оно. Самият аз не мога, макар че знам кое е моето едно нещо. Нямам силата да жертвам заниманията, фамилията, другарствата и разхвърляните си ползи. Повечето от нас биха споделили: Суши!? Осемдесет години!? Да не съм вманиачен!? Аз по кое време ще се развличам? Кога ще играя видеоигри? Кога ще пътувам? Човек един път живее.
Така е, съществуването на Джиро е неотклонно и еднопосочно като влака, който го отнесе нанякъде в края на кино лентата, само че замислете се какво изискуем на хората като него. На тяхното майсторство и безрезервност. На неутолимия им апетит към самоусъвършенстване. Без тях нямаше да има ваксини и антибиотици, електричеството щеше да съществува единствено в облаците, Хамлет би бил просто скандинавско име, а „ Страдивариус “ щеше да звучи като всяка друга цигулка.
Наскоро попитаха Роджър Федерер по какъв начин съумява да печели на такава възраст. Отговорът му бе минималистичен. Като суши. Като мъдростта на Кърли. Като един принципен, само че заслужен живот. „ Възрастта е просто цифра “, сподели великият тенисист.
Вярно ли, Роджър? А аз си мисля, че тези, които откровено имат вяра, че възрастта е единствено цифра, постоянно също се трансформират в цифра. Цифрата „ 1 “. Затова измежду седемте милиарда хора на този свят има един Федерер, един Джиро и един Нориаки Касаи.
На церемонията по награждаването на шампионата в Австралия Роджър Федерер се разрида. Беше минал през последната година като през пейзажите на някаква неземна приказка и страстите най-сетне го настигнаха. Но момент след сълзите дойде усмивката. Разпознах я незабавно. Това бе усмивката, която озари лицето на Нориаки, усмивката на Джиро във влака... усмивката, с която би трябвало да приключва филмът на всеки прекрасен живот. Тази усмивка принадлежи единствено на най-щастливите хора – тези, които са осмислили своето битие, откривайки нещо, чиято цена не може да бъде измерена... Онова едно нещо.
Ако завиете вдясно, ще се озовете на перона на метрото. Ако обаче завиете вляво, след няколко метра ще се натъкнете на чудноват ресторант, наименуван Sukiyabashi Jiro. Мястото е просто дупка в стената – коридорче със непретенциозен дървен тезгях и 10 стола, подредени до него. Ресторантът даже няма лична тоалетна. И все пак най-големите коносьори на храна в света гледат на мястото като на светилище. Любителите на суши идват тук по този начин, както мюсюлманите вървят в Мека, а резервациите се вършат с месеци напред. Да получиш заветните три звезди „ Мишлен “, е удивително достижение. Да ги запазиш година след година, е още по-трудно. Но тъкмо това бутиково параклисче на гастрономията някак си се е озовало на върха на пиедестала и мястото му е безусловно непоклатимо. Причината е една-единствена и се споделя Джиро Оно. Този слабоват и тайнствен човек е считан за най-хубавия готвач на суши в света, а Япония гледа на него като на национално благосъстояние. Джиро е виртуоз на минимализма. Неговите творения наподобяват релативно семпли, само че това усещане е доста, доста лъжливо. От десетилетия Джиро основава, обогатява и рафинира не толкоз храна, колкото вкусови прекарвания.
Аз научих за него преди няколко години с помощта на превъзходния документален филм на Дейвид Гелб „ Джиро сънува суши “. Кадрите ме водиха зад кулисите на една доста особена орис. Готвачът е посветил седемдесет и пет години от живота си в усъвършенстванe на своя поминък! Седемдесет и пет! Ден след ден, месец след месец, десетилетие след десетилетие в своя дребен ресторант в търбуха на токийското метро в гонене на химеричното сушивършенство. Осемдесет и пет годишният Джиро е на крайници зад тезгяха всеки божи ден и не обича празниците, тъй като те го лишават от работата му.
Храненето в ресторанта постоянно се състои от двайсет разнообразни хапки суши, безусловно изваяни като дребни порцеланови статуи от самия Джиро-сан. Всяко блестящо зърно ориз е чинно сгушено на мястото си. Всяка сочна, преливаща от мирис извивка на апетитнoтo прелъщение е елегантно завършена. Миг преди да сервира хапкaтa на клиента, Джиро нанася с четка върху нея тъничък пласт кадифен, полупрозрачен сос. Прави го с пай, само че убеден размах. Сякаш Леонардо поставя последния щрих върху Джокондата. Но вместо да попадне в „ Лувъра “, секунда по-късно шедьовърът изчезва в устата на клиента, с цел да се трансформира вечно в незабравимa кулинарна случка.
„ Щом схванеш какво е призванието ти, би трябвало да се потопиш изцяло в него – споделя Джиро, – би трябвало да се влюбиш в работата си, да не се оплакваш от нея и да посветиш живота си в рационализиране на своето майсторство. Това е тайната на триумфа и ключът към удостояването на човек с достолепие. “
Благодарение на реномето си, Джиро се доставя с най-качествените и редки морски блага и има вяра, че надълбоко във всеки от тях се спотайва към момента неоткрит усет. Животът му е отдаден на неговото освобождение. Една от най-интересните му методики да вземем за пример изисква чираците му да масажират месото на октопода по тъкмо избран метод в продължение на петдесет минути! Това освен прави пипалата доста нежни, само че води до насищането им с ненадейно богат усет. „ Понякога сушито идва в сънищата ми – твърди Джиро – непредвидени хрумвания за нови предписания и комбинации. Налага се да се събудя, да скоча от леглото и да си ги запиша. “
Но истината е, че сходни сънища не идват от нищото и навестяват единствено тези, които са ги заслужили с доста труд и безрезервност.
„ Аз върша едно и също нещо безчет пъти, подобрявайки го лека-полека. В мен постоянно има блян да реализира повече. Така че ще не преставам да се изкачвам нагоре по планината, въпреки че истината е, че никой в действителност не знае къде тъкмо е върхът. “
Вярно е, че той е дарен с извънредно чувствителни вкусови датчици и подушване – без тях не би могъл да реализира триумфите си. Но небцето е по-малката част от уравнението.
Това, че съм гледал кино лентата за Джиро към този момент четири-пет пъти, е малко необичайно, най-много тъй като аз съм безспорен дилетант в региона на кулинарията и нямам отношение към сушито. Честно казано, аз разполагам с небцето на болен от гнойна ангина суматрански носорог, да не приказваме, че съм в положение да сготвям най-вече филия с масло. За мен храната постоянно е била главно източник на сила. И все пак филмът освен ме сграбчи и раздруса, само че ме накара даже да премисля някои неща в личното си битие. Рецептите на Джиро за суши са надалеч по-маловажни от рецептите му за живот. „ Това, което научих от него – споделя синът му Йоши, – е постоянно да виждам пред себе си и над себе си. Никога да не спирам да се самоусъвършенствам. Винаги да се стремя да надвишава качествата си. “
Ако има нещо, от което не мога да освободя съзнанието си към този момент няколко години, то това е самият завършек на кино лентата. В последните фрагменти камерата открива Джиро, облечен в черен балтон и огромен каскет в един от вагоните на токийското метро. Изглежда отпаднал и нежен. Не е ясно накъде отива, а и може би няма значение. Влакът се носи еднолинеен, пореден и старателен. Джиро го схваща. Той подвига глава към окото на камерата – взира се непосредствено в нея – не споделя нито дума. Kолелата тракат върху релсите... лицето на Джиро се разтяга в усмивка – непредвидена, особена, многозначителна усмивка. Сгъстяващият се мрак на последния кадър я лишава от екрана... остава единствено тропотът на колелата.
Някой беше споделил, че в случай че откриеш специалност, която обичаш, няма да работиш нито един ден в живота си. Това несъмнено е по този начин, само че малко на брой са хората като Джиро, които освен са разкрили призванието си, само че са имали шанса, опцията и здравето да шлифоват занаята си с безрезервност и обич в продължение на десетилетия. Може би най-безмилостен в това отношение е светът на спорта, където кариерите са толкоз брутално мимолетни, травмите неизбежни и фантазиите биват погълнати прекомерно рано от единствения непобеден противник – времето. Но има и някои изключения.
Днес на едно море разстояние от родния град на Джиро стартират Зимните олимпийски игри и неговият именит съотечественик Нориаки Касаи ще взе участие в тях за немислимия осми следващ път! Подобно на Джиро, Япония гледа на него като на национално богатство. Останалият свят гледа на него... с неприкрито удивление. Тази година скачачът ще навърши четиресет и шест години! Този удивителен човек се състезава към този момент три десетилетия и държи толкоз доста върхове, че на книгата „ Гинес “ е писнало от него.
Когато деветнайсетгодишният Нориаки се появи на първата си олимпиада в Албервил, президент ни беше Жельо Желев, а футболистът Неймар още не беше роден! На игрите в Сочи Касаи взе два медала: сребърен и бронзов, ставайки най-старият скачач, стъпил на олимпийски подиум. Постиженията му са толкоз неуместни, че останалите скачачи го назовават просто Легендата. Преди няколко години полският рапър Колди записа шлагера си „ Нориаки Касаи “, отдаден на скачача. През 2014-та финландската пънк група Van Dammes също издаде сингъл, въодушевен от Легендата, наименуван „ Мистър Нориаки Касаи “. Миналия месец австрийската ски федерация провежда публично събитие в негова чест, на което се появиха шестстотин посетители!
Ски скоковете не са елементарен спорт. Подобно на приготвянето на суши усилието наподобява минималистично... само че единствено на пръв взор. Шанцата изисква непрекъсната, фанатична, целогодишна подготовка. Необходима е безспорна централизация, изключителна храброст и готовност на всяко мускулно влакно. Хилядите приземявания водят до патологични промени в ставите, хронични болки и рискови травми.
Жестокият режим обаче е това, което постоянно поставя завършек на кариерата на множеството скачачи. Той просто влиза в цялостен прорез с естествения метод на живот. Храненето е проблем в този спорт и доста от елитните скачачи страдат от анорексия. Борбата е против гравитацията и съпротивлението на въздуха, тъй че на най-високо равнище скоковете изискват оптимална тежест и форма на тялото. Нориаки не би могъл да се храни в ресторанта на Джиро – всяка хапка и всяка калория се мерят и употребяват по график. Ако сходна спартанска дисциплинираност е сложна за един двайсетгодишен юноша, то тя е съвсем непостижима за един мъж на четиресет и пет години. Най-интересното е, че Касаи не е спрял да търси способи да усъвършенства резултатите си, да усъвършенства стила си, да открива по-добра аеродинамична позиция във въздуха. Това, че съумява да поддържа формата си на такава възраст, е впечатляващо, само че още по-умопомрачаващи са проектите му за бъдещето. Следващите олимпийски игри са в Пекин и той има намерение освен да взе участие в тях, само че да се бори за орден. Идеята му бе да се пенсионира на петдесетгодишна възраст, само че... откакто се оказа, че по-следващата олимпиада ще бъде съвсем сигурно в неговия роден град Сапоро, скачачът съобщи, че не може да пропусне такава златна опция. Ако не се е пребил до тогава, този вманиачен човек ще бъде на съвсем петдесет и пет години. Това значи четири десетилетия по международните шанци, или, с други думи, една сериозна по дълготрайност кариера в каквато и да било специалност.
Преди броени дни Роджър Федерер мина с учудваща лекост през противниците си по пътя към своята двайсета купа от Големия шлем. Само няколко месеца преди трийсет и седмия си рожден ден Федерер победи не толкоз останалите тенисисти, колкото концепцията за постъпателното придвижване на времето. Този непредвиден подем в действителност стартира предходната година отново на Откритото състезание на Австралия и се дължи ненапълно на превъзходната игра на Григор Димитров.
Роджър се добра до финала, където го чакаше неговият максимален призрачен сън – Рафаел Надал. Дълги години испанската легенда беше неразрешима мистерия за Федерер. Рафа го бе отстранил двайсет и три пъти – шест от тези загуби бяха на финали от Големия шлем. Роджър беше изключително беззащитен против гръмотевичния форхенд на Надал, който генерираше демонски топспин. Дивият фалц караше топката да отскача ненадейно високо и даже безсрамно да трансформира траекторията си във въздуха. Рафа изглеждаше изцяло възобновен от травмата си и всички чакаха разумна загуба на застаряващия швейцарец от постоянно неуместния му противник.
Но на полуфинала в Австралия Григор изигра паметен мач против Надал, докарвайки го до самия борд на загубата. В последна сметка Рафа завоюва в пет инфарктни сета, само че Роджър усети, че в играта на българина се крие шансът му за победа над безконечния му противник. Той гледа на видео деликатно всяка точка до късно през нощта в петък. „ Наблюдавайки Григор, имах възприятието, че ненапълно виждам себе си “, сподели Федерер. С дребни изключения... Гришо беше намерил метод да отстрани значително ехидния фалц на испанеца. Роджър реши, че в случай че желае да има късмет, би трябвало да направи смяна, и на финала изненада противника си, посрещайки форхенда му доста ниско до корта, преди топката да има късмет да отскочи и да го удари по челото.
Федерер завоюва шампионата и инерцията от тази победа сякаш продължава до през днешния ден. Швейцарецът прави невиждани за възрастта си неща. През лятото завоюва „ Уимбълдън “ за осми път, освен това – без да изгуби нито един сет в целия шампионат, а преди две седмици за кой ли път прегази и надалеч по-младите си противници в Австралия. Федерер даже не се замисля за пенсиониране и тези, които се чудят по какъв начин продължава да господства толкоз дълго, би трябвало да знаят едно нещо: Федерер тренира непрестанно. Повече от всеки различен. Миналата година журналистът Питър де Йонг попадна на една от тренировките му и беше учуден от неприкритото наслаждение, с което Роджър изпълняваше хиляди на пръв взор монотонни удари. Така е в продължение на часове, всеки ден, към този момент повече от двайсет години. Федерер ОБИЧА специалността си. За човек като него даже тренировката е забавление... опция за танц на най-хубавия дансинг в обятията на обичаната игра. Казват, че Роджър играе тенис даже когато не играе тенис. Той е постоянно с него – в мислите му, в проектите му, в сънищата му. Вярата, че даже на тази възраст може да се развива, да стане по-добър тенисист, не го напуща нито за момент. „ Обърнете внимание какво прави Фед постоянно сред две разигравания на корта – споделя Матс Виландер. – Той в никакъв случай не стопира да прави нещо: или си играе с ракетата, или с топката, или удря ексклузивен удар с откачен фалц, откакто отиграването е свършило. Никой различен не прави такова нещо. Никой! “
Ако сте гледали „ Градски каубои “, не може да не помните многозначителната къса сцена, която оправдава цялото битие на този филм:
Кърли се обърна с неравен глас към Мич. За филтъра на цигарата му бе закачено лявото ъгълче на дяволита усмивка:
– Знаеш ли каква е тайната на живота?
Мич: Не. Каква?
Кърли сподели показалеца на дясната си ръка и сподели:
– Това!
Мич: Твоят пръст?
Кърли (без да смъква пръста си):
– Едно нещо! Само едно нещо. Придържай се към него и нищо друго няма да има значение.
Мич: Това е отлично, само че... какво е това едно нещо?
Кърли: А, виж, това би трябвало ти самичък да го откриеш.
Малката философия на Кърли от дълго време е надхвърлила оковите на безвкусен холивудски сюжет, с цел да ни насочи към една универсална мъдрост, взета непосредствено от живота. Вече се смотавам задоволително дълго по този свят, с цел да знам сигурно – това едно нещо в действителност съществува. Има го за всеки човек. Въпросът е какво ще създадем с него, когато го открием.
В последно време лоялността към работното място се е трансформирала в анахронизъм. Модерната наклонност е работата да бъде сменяна на постоянни шпации. Така е даже в Япония, в която корпорацията дълги години бе отъждествявана със семейство. Трийсет-четиресет години на едно и също място? Немислимо! Много консултанти, сред които и списанието „ Форбс “, поучават младата генерация да си търси нова работа на всеки три години. Идеята е, че дългото заседяване в една и съща компания е демотивиращо и отегчително. Това вероятно е истина. Но има и друга истина. Тази, за която ни описа животът на Джиро Оно. И на Нориаки Касаи. И на Роджър Федерер. Хора, които работят цялостен живот от невръстни деца и все пак не са работили нито един ден в живота си. Тайната на тяхното дългоденствие е, че за разлика от доста от своите противници, те в никакъв случай не са били изцяло удовлетворени от себе си. Катерят се нагоре по планината и се надяват в никакъв случай да не стигнат до върха. Истината е, че зародишът на неуспеха се крие в убеждението, че си съумял.
Ако намерите призванието си, ще имате ли силата да му се посветите напълно? Ако го извършите, ще откриете, че не е належащо да сменяте работата си, без значение дали сте доктор, програмист или заварчик. За избрани хора стремежът към рационализиране е най-мощният мотиватор.
Знаете ли – от кино лентата за Джиро са минали цели седем години. Да, той е към момента жив и здрав и къде, мислите, е сега? Точно по този начин – на дъното на мрачен подлез в Токио, където по през целия ден стои зад тезгяха върху личните си деветдесет и две годишни крайници и продължава да основава изкушителни шедьоври. Нощем сънува суши.
„ Дори на моята възраст – споделя Джиро – човек може да се развива. Да се стреми към съвършенство. “
Днес на церемониалното разкриване на олимпийските игри Нориаки Касаи ще бъде знаменосецът на японския тим. Легендата твърди, че задачата му на олимпиадата е златен орден. Това няма да стане. Място в десетката ще бъде огромен триумф, само че той самият има вяра в една-единствена цел – най-високата. Човек не става легенда, съмнявайки се в себе си. Така че Нориаки ще чака злато и в Корея, и на идващите игри, и на по-следващите. Наскоро журналистка го попита докога счита да продължава да скача. Тук е моментът да употребявам една от най-хубавите български думи – думата „ озари “. Лицето на японеца се озари в ослепителна усмивка и той отвърна: ще не преставам... вечно!
Преди няколко месеца тенис експертът Брад Гилбърт направи забавно заявление: „ Роджър Федерер играе най-хубавия тенис в живота си! И продължава да обогатява играта си! В момента! На трийсет и шест години! “. Не знам дали е по този начин, само че знам, че в последните дванайсет месеца Федерер завоюва три шампионата от Големия шлем и това лято ще опитва да завоюва „ Уимбълдън “ за девети път! В края на трийсетте си години Роджер играе свръхестествен тенис. Прави го с голямо наслаждение и безрезервност. С десетки хиляди повторения на един и същи детайл. С изнурителни тренировки. С отношение към най-малкия подробност. С гледане и разбор на видео. С разбирането, че даже той има доста какво да научи от по-младите си сътрудници.
Мнозинството хора не могат да преследват задачите си по този начин, както го вършат персони като Джиро Оно. Самият аз не мога, макар че знам кое е моето едно нещо. Нямам силата да жертвам заниманията, фамилията, другарствата и разхвърляните си ползи. Повечето от нас биха споделили: Суши!? Осемдесет години!? Да не съм вманиачен!? Аз по кое време ще се развличам? Кога ще играя видеоигри? Кога ще пътувам? Човек един път живее.
Така е, съществуването на Джиро е неотклонно и еднопосочно като влака, който го отнесе нанякъде в края на кино лентата, само че замислете се какво изискуем на хората като него. На тяхното майсторство и безрезервност. На неутолимия им апетит към самоусъвършенстване. Без тях нямаше да има ваксини и антибиотици, електричеството щеше да съществува единствено в облаците, Хамлет би бил просто скандинавско име, а „ Страдивариус “ щеше да звучи като всяка друга цигулка.
Наскоро попитаха Роджър Федерер по какъв начин съумява да печели на такава възраст. Отговорът му бе минималистичен. Като суши. Като мъдростта на Кърли. Като един принципен, само че заслужен живот. „ Възрастта е просто цифра “, сподели великият тенисист.
Вярно ли, Роджър? А аз си мисля, че тези, които откровено имат вяра, че възрастта е единствено цифра, постоянно също се трансформират в цифра. Цифрата „ 1 “. Затова измежду седемте милиарда хора на този свят има един Федерер, един Джиро и един Нориаки Касаи.
На церемонията по награждаването на шампионата в Австралия Роджър Федерер се разрида. Беше минал през последната година като през пейзажите на някаква неземна приказка и страстите най-сетне го настигнаха. Но момент след сълзите дойде усмивката. Разпознах я незабавно. Това бе усмивката, която озари лицето на Нориаки, усмивката на Джиро във влака... усмивката, с която би трябвало да приключва филмът на всеки прекрасен живот. Тази усмивка принадлежи единствено на най-щастливите хора – тези, които са осмислили своето битие, откривайки нещо, чиято цена не може да бъде измерена... Онова едно нещо.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ