На седми септември 1978 г. на моста Ватерло в Лондон

На седми септември 1978 г. на моста Ватерло в Лондон ...

Из `Портретът на моя двойник` от Георги Марков.


На седми септември 1978 г. на моста Ватерло в Лондон е прострелян писателят емигрант Георги Марков. 

Като реверанс към творчеството му в навечерието на 40-годишнината кончината та му в ново издание с твърди корици излиза „Портретът на моя двойник”.

„Портретът на моя двойник” е издадена за първи път през 1966 г. и използва езоповски език, за да говори за социалните проблеми на едно общество, което се опитва да си придаде вид на идеално, но всъщност идеалите са само параван за една мръсна игра.

Двама заклети картоиграчи измислят план как да оберат на покер най-големия майстор на тази игра – Хиената.

Доколко обаче всеки от тях може да вярва на другия? Може ли изобщо да се вярва на друг човек в един свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот. Лошото на игрите с мръсни правила е ,че тези „правила“ могат да се обърнат и срещу този, който ги прилага.

В книгата са включени и не по-малко хапливите и изобличаващи повести „Празното пространство” и „Санаториумът на доктор Господов” (историята, даваща основа на пиесата „Да се провреш под дъгата”), които придружават „Портретът на моя двойник” и в първото му издание.

Из „Портретът на моя двойник” от Георги Марков

Играта е по-съвършена от живота.

Играта започва. Ние заемаме местата си според големината на изтеглените карти. Сега вече се успокоявам, защото първият номер мина успешно, аз и Този отдясно получихме точно тия места, които ни трябваха. Честно казано, ние подпомогнахме съдбата, толкова бяхме репетирали този момент. Аз ще сека неговите карти, а за нас това е първото условие да нанесем удара. Разбира се, в нашия план бяха предвидени и други варианти, но ние получихме най-благоприятното. Ония двамата гледаха зорко изтеглянето на картите за местата, но както каза Този отдясно – „Те следяха собственото си следене“.

Обстановката около нас е такава, каквато винаги е била. В тази малка стаичка на петия етаж със самостоятелен вход могат да се играят карти или да се водят жени. В нея има легло, четири фотьойла, ниска масичка, радио и малко барче, където домакинът, Този отдясно, държи половин дузина корекомски напитки. Не са за нас, а за мадамите, които се изкачат до петия етаж и звъннат по определения начин. В добавка – три лампиона, няколко пепелника. Когато играем, лампионите винаги светят. Отначало се учудвах на ярката светлина. По-късно разбрах значението є – тя пада така, че осветява с блясък повърхността на раздаваните карти и при внимателно наблюдаване може да се забележат дори невидими на пръв поглед драскотини. По онова време аз не знаех, че част от картите са винаги белязани. А сега?

Здрасти! Мога да развия цяла лекция върху системи за белязане на карти. Начинът на белязането издава характера и възможностите на непознатия играч. Или както казва Този отдясно: „Остави го да си напише автобиографията!“.
Ние си имаме желязно правило – никога да не играем с повече от един непознат играч и пред зрители. Изобщо ние си имаме куп правила и от нас вече пари трудно се измъкват. Това ни е файдата от безкрайните нощи, които сме прекарали в тази стая.

Часът е единадесет. Ще играем до четири с право на утешителен тур за губившия, значи четири и половина. Утре е неделя, може да се спи до късно. Предчувствам, че това ще бъде най-сладката неделя в живота ми. Обичам да абсолютизирам понятията. За мене те съществуват само в превъзходната си степен и над нея. Това иде от идиотското ми желание да получа нещо, което никой друг не е получил и да попадам в уникални състояния...

Големите игри стават винаги срещу празник, през нощта. Според моя ортак предпразничното настроение прави хората по-лекомислени и те са склонни да пуснат малко повече от друг път. Ние обичаме тази съботна щедрост, тя влиза в плановете ни, както сме разчели точно и часа на умората.

Нашият удар ще бъде нанесен в три и половина. Всичко дотогава ще бъде само подготовка на този удар. Ролите са разпределени, петнадесет дни ние сме ги разучавали, направени са сто тренировки, всичко е уточнено до най-малки подробности, за да се смаже веднъж завинаги този мръсник.

Хиената. Той сяда точно срещу мене. Един от забележителните покерджии на моето време. В литературата са описани всевъзможни образи на комарджии, находчиви, силни великолепни, трагични личности. Хиената няма нищо общо с тях. Той е просто отвратителен. В него има нещо лепкаво, тия мънички сиви очи, които съществуват само с два израза – безочливост и подозрителност. И постоянното му състояние на дебнене. Най-гадни са пръстите му. Едва ли в България има други такива пръсти – мънички, съвсем женствени със заострени краища и къси ноктенца. По тях сякаш няма кости, движат се като пипала. Негов маниер е непрекъснато да ги движи, като че прави театър на ръцете или е цигулар, който си подобрява техниката. Винаги съм се удивлявал на фантастичната им бързина. Достатъчно е само за миг да го изтървеш и шашмата е направена. Колко се различават те от пръстите на Този отдясно. Той има ръка на музикант, мъжествени, здрави китки и дълги изящни пръсти. Удоволствие е да гледаш как дава картите, разбира се, ако не гледаш, както трябва, удоволствието ще се превърне в сигурно неудоволствие. Докато в Хиената действа прост и рационален механизъм, Този отдясно, моят ортак тази вечер, върши всичко с изкуство. Неговите пръсти не действат с бързина, а с ловкост, той не краде, а омагьосва...

Преди първото раздаване по навик ние се питаме дали има промени в регламента. Тук трябва да се знае всичко, законите да бъдат пределно ясни, за да си нямаме неприятности. Има такива простаци, които смятат, че сме някакви хапльовци и заради стотина лева ще плюем на принципите си. Към уговорките сме абсолютни джентълмени, или както казва Този отдясно: „Фасадата трябва да бъде винаги чиста и приветлива“. Между другото той е вечно усмихнатият човек. Не познавам нищо по-приветливо от неговото лице.

Чипът, както винаги, е един лев. В други карета се удивляват, че играем толкова високо, защото туровете ги правим с по десет лева. Ако всички влязат в игра, на пода има не по-малко от петдесет лева. Но докато онези от другите карета твърдят, че играели ей така, за удоволствие или да убият времето, че печалбата не била важна, а бил важен спортът, ние можем да гримасничим. Царят на гримасите съм аз, докато Този отдясно повтаря основната ни сентенция: „Ние играем, за да се реализираме!“ Бога ми, чудесно казано. Дори да не си напълно сигурен, че точно за това играеш, такава формулировка те очарова.

Започваме. Картите раздавам аз. Чисто фаталистичен момент, двамата с Този отдясно се поглеждаме, Хиената улавя погледите ни, защото следи раздаването. Той знае, простакът, че аз умея някои красиви номера с палците си, но този път не играя на дребно, да ми изсъхнат ръцете, ако направя хватка.

Добър път!

Това ми казва ласкавият поглед на Този отдясно, чак очилата са се изпотили от ласкавост. Дали не се съмнява в мен? Дали не го е страх, че нервите ми няма да издържат, или ще направя някоя глупост, за да проваля гениалния му план? И аз се усмихвам. Вероятно усмивката ми е като на озъбено куче.

Източник: offnews.bg