Сватбата на цар Петър I и Мария Лакапина: как една ромейска принцеса се омъжи за „варварин“ и спря войната
На 8 октомври 927 година камбанен звън на църквата „ Св. Богородица “ в Константинопол прогласява сключването на брачния съюз сред българския държател Петър I и ромейската принцеса Мария Лакапина. С този династичен брак се поставя символичният завършек на траялата десетилетия война сред България и Византийската империя и се образува исторически казус – за пръв път от близо 300 години ромейска принцеса се венчае за „ безчовечен “ държател.
Тази характеризация на българския цар, несъмнено, би могла да предизвика неразбиране, в случай че не се вземе поради концепцията за византийското ойкумене, наследена от по-ранната Римска империя. В тази политическа теория светът много опростено се разделя на две категории – ромеи (римляни) и „ варвари “, чиито владетели в най-хубавия случай се преглеждат като покорни „ синове “ и федерати на константинополските императори.
Във византийската йерархична стълбица, обхващаща и връзките с непознати владетели, те не се разглеждали като равни на василевса – нито по сан, нито по власт. В светлината на тези политика, византийците смятат за безусловно недопустимо бракосъчетанието сред ромейска принцеса и безчовечен държател, като прецедентът със сватбата на Петър I е остро подложен на критика от по-късните византийски монарси. Това се дължи на едикта, към който се придържат императорите и който, съгласно изворите, бил приписван на самия Константин I: „ …на римските императори не се разрешава да се сродяват с народ, чийто нрави не се схождат и са непознати на римската страна, изключително пък с иноверни и некръстени…ако някой се осмели да стори това дано се смята за непознат на християнското общество и се предава на анатема, като извършител на отеческите постановления и имперските закони. “
И по този начин, би трябвало да се запитаме какво предизвика отстъплението на константинополските императори от тази вековна традиция и родовото им обвързване с владетеля на „ варварска “ България? На първо място, дано си дадем сметка, че въпреки на доктрина доктрината за необвързване с представители на „ безчовечен “ нации да е непоклатима като канара, в реалност политиката на ромеите очевидно допускала търсенето на „ малки врати “ в догмата. Византийският император Ираклий от късния VI в. е пример на тези взаимни отстъпки, предлагайки щерка си за брачна половинка на собствен тюркски федерат в Мала Азия и омъжвайки една от родствениците си за благородник от Сасанидски Иран.
Във времената на Западната Римска империя сходни отстъпки се вършат и на готите, чието политическо въздействие се усеща осезаемо, изключително през ръководството на император Хонорий. Неговите сестра и братовчедка са дадени за съпруги на готски военачалници. Всъщност, както е добре засвидетелствано в редица извори, от време на време принцесите се оферират сами на „ варварите “, какъвто да вземем за пример е казусът с Хонория, сестрата на императора на Западната Римска империя Валентиниан. Тя изпраща пръстена си на хунския лидер Атила, който пояснява жеста като предложение за брак от страна на знатната римлянка и употребява обстановката да предяви искания към половината Западна Римска империя.
В интервал по-близък до ръководството на Петър I, византийският император Юстиниан II предлага на българския държател Тервел своята щерка за жена, въпреки след връщането си на престола на източните императори да се отмята от подписаната сделка.
При всички тези случаи на отстъпки от табуто, заобикалящо римо-византийските принцеси обаче, императорите нормално заобикалят догмата, като дават официална аристократична купа, с която причисляват „ варварския “ държател или пълководец към йерархията на римските знатни. Понякога пък просто се отмятат от сделките си, когато политическата конюнктура към този момент благоприятствала сходен ход.
По-голямата част от тези „ бракове по сметка “ не просъществуват прекомерно дълго и нормално се преглеждат като краткотрайно решение за изглаждане на междудържавни връзки. В този смисъл, българският държател Петър може и да не е първият „ безчовечен “ младоженец, встъпил в брак с ромейска принцеса, само че неговият брак е първият династичен, който ромеите целеустремено употребяват за приобщаване на проблематичен за тях „ безчовечен “ народ към византийското ойкумене.
И по този начин, срещнали се с историческите прецеденти и условия, към този момент можем да отговорим на въпроса какво подтиква Византия към отстъпка, с която освен се сродява с България, само че и признава на Петър купа на български цар. Ако разгледаме останалите случаи, в които ромеите са принудени да правят отстъпка от някакво статукво, бързо ни излиза наяве, че сходно решение в никакъв случай не се взима леко.
В случая с Петър би трябвало да потърсим аргументите в предходните десетилетия, в които бащата на българския владетел – цар Симеон, е захласнат от своята концепция да изтласка изцяло ромеите от Балканите и да трансформира България в правоприемник на победената Византийска империя. Той осъществя съществени триумфи в тази посока и това е засвидетелствано от възходящите опасения от неговите дейности в Константинопол. Съвсем очевидно е, че тези опасения не умират със Симеон и най-малко в началото се трансферират и върху неговия наследник.
Сватбата на новия български държател с Мария Лакапина и отличаването му с царско достолепие не е някаква утешителна премия за българската политика, която не съумява да осъществя упоритостите на Симеон, а застраховка на византийците против продължение на спора и нова българска експанзия.
Несъмнено е, че византийските владетели са се надявали Мария Лакапина да се трансформира в проводник на тяхната политика в българския двор . До сходни изводи стига и един от най-известните български историографи – проф. Васил Златарски, съгласно който след провъзгласяването си за българска кралица Мария Лакапина е осведомявала от време на време Константинопол за всичко протичащо се в България и българския владетелски двор. Доколко това е правилно, несъмнено, няма по какъв начин да знаем, тъй като няма никакви останали сведения в интерес на това изказване. Всъщност нейният брак с Петър I е остро и безкомпромисно подложен на критика от византийския василевс Константин Багренородни, който си връща едноличната власт в империя след гибелта на дядото на Мария – Роман Лакапин.
iStock
Според новия император „ …Роман извърши това (венчавката на Мария с Петър, б.а.) вън от канона, от църковното поверие и от наредбата и заповедта на императора Св. Константин Велики, то той приживе още беше доста укоряван, оклеветяван и ненавиждан от сенатското заседание и от целия народ, и от самата черква, така че омразата най-накрая се прояви и след гибелта си той по същия метод се упреква, порицава и осъжда, задето бе подхванал едно дело, неприлично и непристойно за благородната ромейска страна “.
При съществуването на сходни остри рецензии против дядо ѝ, надали можем да считаме, че Мария Лакапина е хранела топли усеща към константинополската върхушка след 945 година, когато на престола се възкачва Константин Багренородни.
След като разгледахме политическата страна на първото сродяване сред България и Византия, дано се спрем и на един чисто човешки взор към личностите, взели участие в празничното събитие. За жал, нямаме никакви сведения какво е било отношението на българския цар към сватбеното празненство, само че в „ Хронография “ на Продължителя на Теофан Изповедник е непокътнат много любопитен абзац, отнасящ се до Мария Лакапина.
Според написаното Мария е извънредно красива госпожица, щерка на Христофор Лакапин и августа София. Ромейската принцеса „ … била предадена в български ръце и заминавала за България с наслада и горест: тя тъгувала, тъй като се разделяла със своите горещо обичани родители, с царските живелища и с обществото на роднините си, а се радвала, тъй като тя се омъжила за горделив мъж-цар и била провъзгласена за българска владетелка “.
iStock
Според византийските летописци, след тържествените пиршества, преименуваната на Ирина (Мир) византийска принцеса потегля към Велики Преслав със своя брачен партньор, вземайки със себе си неизброими благосъстояния, мебелировка, прислуга и антураж от персонални съветници. Съвместният живот на Петър и Мария Лакапина е загадка, въпреки да има някои учредения да се допуска, че ромейската принцеса вкарва византийския парад, нрави и мода в някои аспекти от всекидневието на българската столица.
На историческите хроники са известни пет деца, които се раждат от династичния съюз сред българския държател и ромейската принцеса: Борис II, Роман, Пленимир (споменат единствено в един извор, б.а. ) и две неспоменати по име дъщери, които биват обещани за годеници на императорите Василий II и Константин VIII. Както е видно, в името на Роман се усеща въздействието на самата Мария Лакапина, която без подозрение кръщава бъдещия български цар на дядо си. В това има известна доза историческа подигравка за сметка на Симеон Велики, който посвещава последните години от живота си на детронирането на Роман Лакапин, чийто правнук след това ръководи, въпреки и за малко, страната на Симеон.
Последните сигурни летописни данни за българската кралица датират от 940 година, когато тя посещава Константинопол, дружно с три от децата си и, както разбираме от Продължителя на Теофан, е обградена с огромно внимание от дядо си и получава многочислени блага. Византийският хронист дава да се разбере, че това посещаване не е единично събитие, а просто последното от дълга поредност визити, които Мария Лакапина постоянно провела.
Става явен и различен значим факт, а точно, че българският държател не е придружавал брачната половинка си в това посещаване в Константинопол. В традициите на средновековните династични бракове независимото напредване на владетелски съпруги било извънредно рядко събитие. По всяка възможност след детронирането на Роман Лакапин през 944 година тези визити на неговата внучка в Константинопол секват.
За по-късния живот на българската кралица не се знае нищо, само че поради събитието, че нейното име не се загатва към гибелта на цар Петър, може да предположим, че българският държател надживява своята брачна половинка.
Тази характеризация на българския цар, несъмнено, би могла да предизвика неразбиране, в случай че не се вземе поради концепцията за византийското ойкумене, наследена от по-ранната Римска империя. В тази политическа теория светът много опростено се разделя на две категории – ромеи (римляни) и „ варвари “, чиито владетели в най-хубавия случай се преглеждат като покорни „ синове “ и федерати на константинополските императори.
Във византийската йерархична стълбица, обхващаща и връзките с непознати владетели, те не се разглеждали като равни на василевса – нито по сан, нито по власт. В светлината на тези политика, византийците смятат за безусловно недопустимо бракосъчетанието сред ромейска принцеса и безчовечен държател, като прецедентът със сватбата на Петър I е остро подложен на критика от по-късните византийски монарси. Това се дължи на едикта, към който се придържат императорите и който, съгласно изворите, бил приписван на самия Константин I: „ …на римските императори не се разрешава да се сродяват с народ, чийто нрави не се схождат и са непознати на римската страна, изключително пък с иноверни и некръстени…ако някой се осмели да стори това дано се смята за непознат на християнското общество и се предава на анатема, като извършител на отеческите постановления и имперските закони. “
И по този начин, би трябвало да се запитаме какво предизвика отстъплението на константинополските императори от тази вековна традиция и родовото им обвързване с владетеля на „ варварска “ България? На първо място, дано си дадем сметка, че въпреки на доктрина доктрината за необвързване с представители на „ безчовечен “ нации да е непоклатима като канара, в реалност политиката на ромеите очевидно допускала търсенето на „ малки врати “ в догмата. Византийският император Ираклий от късния VI в. е пример на тези взаимни отстъпки, предлагайки щерка си за брачна половинка на собствен тюркски федерат в Мала Азия и омъжвайки една от родствениците си за благородник от Сасанидски Иран.
Във времената на Западната Римска империя сходни отстъпки се вършат и на готите, чието политическо въздействие се усеща осезаемо, изключително през ръководството на император Хонорий. Неговите сестра и братовчедка са дадени за съпруги на готски военачалници. Всъщност, както е добре засвидетелствано в редица извори, от време на време принцесите се оферират сами на „ варварите “, какъвто да вземем за пример е казусът с Хонория, сестрата на императора на Западната Римска империя Валентиниан. Тя изпраща пръстена си на хунския лидер Атила, който пояснява жеста като предложение за брак от страна на знатната римлянка и употребява обстановката да предяви искания към половината Западна Римска империя.
В интервал по-близък до ръководството на Петър I, византийският император Юстиниан II предлага на българския държател Тервел своята щерка за жена, въпреки след връщането си на престола на източните императори да се отмята от подписаната сделка.
При всички тези случаи на отстъпки от табуто, заобикалящо римо-византийските принцеси обаче, императорите нормално заобикалят догмата, като дават официална аристократична купа, с която причисляват „ варварския “ държател или пълководец към йерархията на римските знатни. Понякога пък просто се отмятат от сделките си, когато политическата конюнктура към този момент благоприятствала сходен ход.
По-голямата част от тези „ бракове по сметка “ не просъществуват прекомерно дълго и нормално се преглеждат като краткотрайно решение за изглаждане на междудържавни връзки. В този смисъл, българският държател Петър може и да не е първият „ безчовечен “ младоженец, встъпил в брак с ромейска принцеса, само че неговият брак е първият династичен, който ромеите целеустремено употребяват за приобщаване на проблематичен за тях „ безчовечен “ народ към византийското ойкумене.
И по този начин, срещнали се с историческите прецеденти и условия, към този момент можем да отговорим на въпроса какво подтиква Византия към отстъпка, с която освен се сродява с България, само че и признава на Петър купа на български цар. Ако разгледаме останалите случаи, в които ромеите са принудени да правят отстъпка от някакво статукво, бързо ни излиза наяве, че сходно решение в никакъв случай не се взима леко.
В случая с Петър би трябвало да потърсим аргументите в предходните десетилетия, в които бащата на българския владетел – цар Симеон, е захласнат от своята концепция да изтласка изцяло ромеите от Балканите и да трансформира България в правоприемник на победената Византийска империя. Той осъществя съществени триумфи в тази посока и това е засвидетелствано от възходящите опасения от неговите дейности в Константинопол. Съвсем очевидно е, че тези опасения не умират със Симеон и най-малко в началото се трансферират и върху неговия наследник.
Сватбата на новия български държател с Мария Лакапина и отличаването му с царско достолепие не е някаква утешителна премия за българската политика, която не съумява да осъществя упоритостите на Симеон, а застраховка на византийците против продължение на спора и нова българска експанзия.
Несъмнено е, че византийските владетели са се надявали Мария Лакапина да се трансформира в проводник на тяхната политика в българския двор . До сходни изводи стига и един от най-известните български историографи – проф. Васил Златарски, съгласно който след провъзгласяването си за българска кралица Мария Лакапина е осведомявала от време на време Константинопол за всичко протичащо се в България и българския владетелски двор. Доколко това е правилно, несъмнено, няма по какъв начин да знаем, тъй като няма никакви останали сведения в интерес на това изказване. Всъщност нейният брак с Петър I е остро и безкомпромисно подложен на критика от византийския василевс Константин Багренородни, който си връща едноличната власт в империя след гибелта на дядото на Мария – Роман Лакапин.
iStock Според новия император „ …Роман извърши това (венчавката на Мария с Петър, б.а.) вън от канона, от църковното поверие и от наредбата и заповедта на императора Св. Константин Велики, то той приживе още беше доста укоряван, оклеветяван и ненавиждан от сенатското заседание и от целия народ, и от самата черква, така че омразата най-накрая се прояви и след гибелта си той по същия метод се упреква, порицава и осъжда, задето бе подхванал едно дело, неприлично и непристойно за благородната ромейска страна “.
При съществуването на сходни остри рецензии против дядо ѝ, надали можем да считаме, че Мария Лакапина е хранела топли усеща към константинополската върхушка след 945 година, когато на престола се възкачва Константин Багренородни.
След като разгледахме политическата страна на първото сродяване сред България и Византия, дано се спрем и на един чисто човешки взор към личностите, взели участие в празничното събитие. За жал, нямаме никакви сведения какво е било отношението на българския цар към сватбеното празненство, само че в „ Хронография “ на Продължителя на Теофан Изповедник е непокътнат много любопитен абзац, отнасящ се до Мария Лакапина.
Според написаното Мария е извънредно красива госпожица, щерка на Христофор Лакапин и августа София. Ромейската принцеса „ … била предадена в български ръце и заминавала за България с наслада и горест: тя тъгувала, тъй като се разделяла със своите горещо обичани родители, с царските живелища и с обществото на роднините си, а се радвала, тъй като тя се омъжила за горделив мъж-цар и била провъзгласена за българска владетелка “.
iStock Според византийските летописци, след тържествените пиршества, преименуваната на Ирина (Мир) византийска принцеса потегля към Велики Преслав със своя брачен партньор, вземайки със себе си неизброими благосъстояния, мебелировка, прислуга и антураж от персонални съветници. Съвместният живот на Петър и Мария Лакапина е загадка, въпреки да има някои учредения да се допуска, че ромейската принцеса вкарва византийския парад, нрави и мода в някои аспекти от всекидневието на българската столица.
На историческите хроники са известни пет деца, които се раждат от династичния съюз сред българския държател и ромейската принцеса: Борис II, Роман, Пленимир (споменат единствено в един извор, б.а. ) и две неспоменати по име дъщери, които биват обещани за годеници на императорите Василий II и Константин VIII. Както е видно, в името на Роман се усеща въздействието на самата Мария Лакапина, която без подозрение кръщава бъдещия български цар на дядо си. В това има известна доза историческа подигравка за сметка на Симеон Велики, който посвещава последните години от живота си на детронирането на Роман Лакапин, чийто правнук след това ръководи, въпреки и за малко, страната на Симеон.
Последните сигурни летописни данни за българската кралица датират от 940 година, когато тя посещава Константинопол, дружно с три от децата си и, както разбираме от Продължителя на Теофан, е обградена с огромно внимание от дядо си и получава многочислени блага. Византийският хронист дава да се разбере, че това посещаване не е единично събитие, а просто последното от дълга поредност визити, които Мария Лакапина постоянно провела.
Става явен и различен значим факт, а точно, че българският държател не е придружавал брачната половинка си в това посещаване в Константинопол. В традициите на средновековните династични бракове независимото напредване на владетелски съпруги било извънредно рядко събитие. По всяка възможност след детронирането на Роман Лакапин през 944 година тези визити на неговата внучка в Константинопол секват.
За по-късния живот на българската кралица не се знае нищо, само че поради събитието, че нейното име не се загатва към гибелта на цар Петър, може да предположим, че българският държател надживява своята брачна половинка.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ