На 27 ноември Светият Синод на Българската православна църква трябва

На 27 ноември Светият Синод на Българската православна черква би трябвало да вземе съдбоносно решение по писмото на Македонската православна църква-Охридска архиепископия. В него последната показва подготвеност да признае Българската за Църква-майка, в случай че признаем македонската църковна самостоятелност. В този подтекст е хубаво да напомним част от жестокостите, с които Екзархията и православните християни във Вардарска Македония се сблъскват, откакто тези територии са окупирани от Сърбия.

След сръбската окупация на Вардарска Македония след края на Втората балканска война през 1913 година и края на Първата международна война /1914-1918 г./ сръбската черква благодарение на кралската войска и жандармерия принудително вкарва юрисдикцията си върху новозавладените територии. По този метод тя унищожава родната екзархийска църковна подчиненост.

По това време екзархийските владици и по-голямата част от останалия клир са прокудени, друга част са грубо измъчвани, а останалата част е била принудена да одобри новата църковна власт, единствено и единствено да оцелее.

Всички екзархийски учебни заведения са затворени или пък са преобразувани в сръбски. Докарани са сръбски свещеници и учители, които имат една съществена цел - сърбизиране на македонското население. Заради тази цел македонските монаси са прокудени и на тяхно място в македонските манастири се изпращат сръбски, които организират политика на асимилация на вярващите в Македония.

Споменът за Охридската архиепископия и тогавашната църковна самостоятелност систематично е унищожаван, а националистическата агитация стига до там, че не разрешава и празненствата свързани със "Св. Климент Охридски" с една-единствена цел да прекъсне всякаква връзка с охридската църковна и културна традиция.

В тази връзка изключителна стойност имат спомените на Илия Станоев, роден през 1892 година в село Дворище, близо до град Берово. По мотив сръбската окупация на Македония след Първата международна война той написа следното:

"Новите окупатори още в първите дни започнаха да унищожават всичко българско, тъй като както споделяха, те не желали и да чуят за македонско. Македонско няма. Те признаваха сходно нещо. Унищожаваха книги, ръкописи, вестници, фотоси... вкараха сръбския език в учебните заведения и църквите, докараха сръбски учители и попове. Българските бяха хвърляни по пандизите и изгонвани. Една част от тях бяха убити. Започнаха да поставят сръбски имена на новородените. Извършваха и други безчовечен неща. Преименуваха възрастните - добавяха им към фамилните имена - окончанието -ич. Сменява даже шапките на хората. Каскетите ги дразнеха изключително доста... Уплашени, хората започнаха да бягат в България"

На 5-ти ноември 1918 година сръбският регионален шеф капитан Душан, благодарение на сърбоманите Томва Лоноски и Тодор Мангароски - Павлович извикаха отец Овентий, екзархийски архиерейския наместник от Галичник, в дирекцията, където е бил арестуван до края на деня, когато са били докарани още трима души от Галичник - Русе Михайловски, Янко Колоски и Евгений Ванковски. Следващата вечер четиримата са били изведени отвън града пред „ Големия хълм “, където грубо са измъчвани и бити от самото начало, до момента в който слизали от гората и най-сетне разстреляни. По този страдалчески метод завършиха земния си път тези четирима почтени и уважавани жители на Галичник.
Лесновският манастир в Република Македония. / БГНЕС
За страдание същата орис е сполетяла освен тези четирима души, а и още доста членове на Екзархията от славната Майка. След края на Втората балканска война и първата международна война, популацията от област Река е подложено на жестоки репресии от тогавашната великосръбска хегемонистична власт, за което има голям брой документи и исторически свидетелства. В един от тях на 1-ви март 1913 година тогавашният Дебърски митрополит Козмва, който е роден в Орланци, Кичево, и е имал голям престиж измежду македонския народ написа следното:

На 30 ноември 1912 година сръбски офицери, дружно с един служител на реда водиха игумена на манастира "Св. Йоан Бигорски" йеромонах Партений, тъй като не е разрешавал в манастирската черква да се загатва името на свещеник Варнава / по-късно сръбски Патриарх – бел.ред./.

Всички селски кметове са заменени със сръбски наместници, а селските свещеници били заплашвани с разстрел, в случай че не упоменат името на свещеник Варнава в църквите. По-късно през 1918 година игуменът Партений е погубен по един свиреп метод, по този начин както е поръчано от сръбските управляващи. Една разбойническа тайфа посреща на един мост от р. Радика игумена и стартира да го реже на части, които хвърля в реката. Подобна мъченическа гибел има велешкият духовник Иван Попаврамов, който на 17-ти юни 1913 година е рязан на части и хвърлен в река Вардар.

Синът на нашия прочут възрожденец и преподавател от Охрид Григор Пърличев, Кирил Пърличев в своята книга "Сръбският режим и революционната битка в Македония 1912-1915 година написа: В Галичник с чували пясък биеха архиерейския наместник Павел Теодосиев. След това той бе задържан в Скопие, където бе малтретиран и най-сетне умря от страданията си през 1917 година, тъй като отхвърли да загатва в църквата името на сръбската страна и на сръбския кириарх. Подобна, даже по-жестока гибел сполетя и свещеникът Апостол Миронов от с. Тресонче: Той е похитен през нощта от вкъщи си. Откаран е в близката гора, където му е разрушен черепа и е обезобразен. В тези пъклен страдания Божият и национален човек умира. Не е пощадена и остарялата революционерка - куриерката Андреевица, която е убита заради страха на сърбите, да не стартира още веднъж, както по турско време да трансферира "чужди чети".

Великосръбския гнет е изключително нечовечен към родното македонско духовенство, което остава правилно до завършек на своята църковна подчиненост - Българската екзархия, в чието основаване взе участие интензивно.

-------

В рамките на планината Готен, в региона на село Смилянци на 13.08.1947 година след продължителни жестоки мъчения, в 6.00 часа сутринта е погубен свещеникът Евтимий, прочут измежду народа с името Драги Спасов, роден на 10.06.1920 година в Радовиш. Отец Драги е ръкоположен за екзархисти духовник през 1942 година в Рилския манастир и владиката му поставя името Евтимий. Той става жертва на актуалната комунистическа нечовешка жестокост, която е желала да унищожи най-хубавите синове на постоянно славната Македония, както и всичко, което има връзка с българското съзнание в Македония.
Мощи на светци в Бигорския манастир. / БГНЕС
Заставайки в отбрана на вековната прадядовска християнска религия и национално съзнание, той се опълчва на безбожната власт и по този метод умишлено се осъжда на жестоки страдания и преждевременна гибел.

Комунистите неведнъж го заплашват и го приканват "да смъкна расото, тъй като ще има неприятна съдба". Майка му, която се страхувала да не го сполети нещо неприятно, също го призовавала да смъкна расото. На нейните молби отец Драги отговарял: По-добре почтена гибел майко, в сравнение с непочтен живот! Така той се трансформира в бодил в очите във враговете на Христа.

Комунистите стартират да наблюдават и желаят да го заловен надалеч от града, за което подкупват една жена от село "Ново село", Радовиш. Те й дават 3000 динари, с цел да провежда капан на отец Драги, като го предложения за някакъв водосвет в село Смилянци. Тогава отец Димитър Чаракчиев го посъветвал да не върви, тъй като е бил сигурен, че става въпрос за лъжливо повикване. Той се е съобразил и не е отишъл, само че комунистите още веднъж предиздвикали дамата да го извика, за което тя получила още 3600 динари. Тя изпраща ново обръщение до отец Драги за кръщене на бебе. Отец Димитър още веднъж го посъветвал да не върви, само че свещеномъченика дал отговор: Щом става въпрос за кръщене на дете отивам, само че в никакъв случай повече не се е върнал.

След като попаднал в ръцете на богохулниците той е подложен на дълги мъчения в продължение на няколко седмици до 13-ти август, когато е осъществено жестокото ликвидиране на този популярен почитател на христовата религия. В Новия завет, написан на български език, който той имал е подчертал единствено един урок от нашия избавител Ийсус Христос: „ Не се опасявайте от тез, които убиват тялото ни. Те не могат да убият душите ни. Страхувайте се повече от оня, който може и тялото, и душата да погуби в Ада “.
Свети Климент Охридски. / БГНЕС
Така на 27-годишна възраст, боговлюбеният и патриотичен духовник Евтимий получава ново кръщене, само че този път в личната си кръв. Неговата душа полита от убитото му тяло, което остава в ръцете на комунистическите изроди, които не престават да се гаврят с него. Първо почнали да го бесят, а по-късно са го влачили из селата на Малешевията и Радовиш, с цел да уплашат народа. Ден след убийството тялото на свещеника е било натоварено на едно муле - от едната страна е ли тялото му, а от другата голямо дърво. Така е разнасян по селата и докаран до центъра на Владимирово. След това е претрупан на кон в един чувал, откъдето му се виждали краката, а главата му е била отрязана и поставена в торба. Така е бил изхвърлен в двора на храма "Св. Пророк Илия" в Радовиш. На погребението имало доста малко хора, тъй като са се страхували от репресии. Пет месеца след убийството, духовник Евтимий е наказан посмъртно от тогавашната власт - на гибел. Отец Евтимий е задържан през месец юли, а на втори август, цялото му семейство - майка, татко, брат и снаха с трите им деца, както и другият му брат, са интернирани в Кичевско, където всеки ден по два пъти са се разписвали в полицията. Цялото му фамилията е жигосано като "Черна овца", а имуществото и цивилен им права са отнети. /БГНЕС

------------------

Георги Пашкулев, заместник-главен редактор на БГНЕС. Той е потомък на Стоян Чалъков - преподавател и доктор на Воден в Егейска Македония, който превежда през 30-те години на XIX век Пасхалното евангелие с кирилско и гръцко писмо “на простаго виговор болгарского за тии болгари, кои не знаят читати книга трудове болгарская, седящий по вся земля Македонская – солунска, вардарска, воденска, пазарска и сярска “.