На 20 януари 1941 г. американското списание Тайм помества статия,

На 20 януари 1941 година американското списание „ Тайм ” помества публикация, отдадена на България, на цар Борис III и на геополитическия ребус, който страната ни и нейният цар би трябвало да разрешат в своя изгода. Възможно ли е това, разбираме от следното изказване в тази публикация: ”... Единствено Борис ( цар Борис – б.а.) има една доста елементарна цел: България за българите – в случай че е допустимо. Но на Борис може да му се наложи да се изправи пред обстоятелството, че в 1941 година това не е допустимо.

При срещата си с един български публицист в Берлин през ноември предходната година, Херман Гьоринг многозначително е споделил: ”Вашият цар е прекомерно безпристрастен, с цел да ни подхожда. И във всеки случай в новия европейски ред няма място за царе... ”

Тези оценки са необятно отворена врата към същността на трагичната невъзможност на българския монарх. Лавирайки сред дипломацията и геополитическата неизбежност, произлизаща от географското състояние на България, Царят има тактика: ”Мирна проверка на Ньойския контракт ”. Тя съумява единствено един път, с връщането на Южна Добруджа (7 септември 1940 г.) В идващите конфликти, той губи. Тези загуби и през днешния ден не престават да се раздухват със заглушаващите децибели на следдеветосептемврийската агитация, само че дано да се опитаме да възстановим истината и за Царя, и за България в оня миг, посредством конкретиката на дипломатическите документи!

[b]ПЪРВО. Царят и борбата му за неутралитета на България.[/b]

Борис III не има вяра в успеха на Хитлер. И заради това с всички вероятни средства отклонява поканите на Райха, за присъединение към Тристранната ос. Дълбоко в себе си той е уверен, че заемане на страна в надигащия се международен спор, прави страната ни уязвима. Всички предложения, за присъединение към Оста, идващи от Берлин срещат, в случай че не отвод, то колеблив отговор, съпроводен с ангажименти, всяка от които има своята логичност и свястно наличие. Хитлер губи самообладание. В писмо до Мусолини от 31 декември 1940 година той ядовито ще показа: ”...България демонстрира обаче, омерзение към присъединението си към Тристранния пакт и с това да схване една ясна позиция в интернационалните връзки.... ” (Николай Генчев, „ Външната политика на България 1938-1941 година ”, Враца, 1992 г.) Това не е оценка. Това е код за навлизане в паниките на българските държавници тогава, паники, произлизащи не от слабохарактерност, а от волята България да бъде защитена от нежелани последствия. Потвърждение на грижата за запазване на България от настъпващия международен спор е и отчетът на посланика ни в Берлин Първан Драганов от 16 декември 1940 година Като осведоми държавното управление, че в немското външно министерство се разисква концепцията на Хитлер, съгласно която Солун би трябвало да се съобщи на Югославия и произлизащата от това заплаха България да загуби Македония и Западна Тракия той предлага вид по какъв начин страната ни да отклони поканата за влизане в Тристранния пакт. Предложението е следното: ”... да се обявим подготвени за присъединение към Пакта при условия, които биха се оказали неуместни за самите германци... ”
Цар Борис Трети /1918-1943 г./ / БГНЕС
Необходимо е да възстановим цялата меродавност на оня миг, когато отговорността пред бъдещето на страната постанова бързи, само че съответни решения. Това е идея, с която е зает освен монарха, а целият управнически връх, само че Царят е този, който най-задълбочено е разсъждавал върху механизмите на взаимоотношение сред страните, проумял е доста от ходовете на геополитическия хазарт и заради това е минимум оптимист. Донесението на британския дипломат в София Дж. Рендел до Форин офис за диалога му с българския монарх на 23 януари 1941 година удостоверява тъкмо това: ”...трагедията на всяка дребна страна – декларира Царят – е, че тя е подвластна от огромни... че има доста случаи, когато дребните страни са принудени да вземат участие във войната от огромните, а по-късно биват грубо наказвани. Такъв – съгласно него – беше казусът с България през Първата международна война... ” ( Стоян Рачев, „ Чърчил, Балканите, България ”, С.,1995 г.)

Антимонархическата агитация не се интересува от истината. Тя би трябвало да има обект за сатанизиране и това е задоволително. Царят, царската фамилия, царските действия отвън конкретиката на момента, отвън възела от ползи, отвън принудата на историческите условия – са на прицел. Те би трябвало да бъдат заливани с потоци от обвинявания, да бъдат очерняни, оплювани, обругавани като виновници за всичко, като доброволни подлоги на немския нацизъм. В името на какво? В името на една идеологическа тенденциозност, на една теория, на една опростена формула за човешкото съществуване. Въпросът е, градусът на негативизма да не спада.

Моралната мизерия на сходен вид говорене не може да се скрие. Тя се саморазголва при първия допир със съхранената памет за съдбоносните мигове. На 9 ноември 1940 година една ръка ще запише следните думи на Царя:

”Да, моята грижа в този момент е да отклонявам тия германофилски течения от вътрешната страна. Моята работа се усложнява от държанието на някои... ” ( Л. Лулчев, „ Тайните на дворцовия живот ”,С., 1992 г.).

Историческата истина е елементарна. Тя не може да се скрие, да остане потулена под труфилата на пропагандата. Но колцина са тези, които се интересуват от истината, изключително там, където се водят борби само за власт!?

[b]ВТОРО. България - кръстопът на взаимно изключващи се ползи.[/b]

На 28 януари 1941 година в София идва полковник Уилям Донован като специфичен делегат на президента на Съединени американски щати Франклин Делано Рузвелт. Той се среща с министър-председателя Богдан Филов, с външния министър Попов и най-после с цар Борис. На монарха декларира, че Съединени американски щати ще влязат във войната на страната на Англия. Той акцентира, че България е на доста значимо място, че ТЯ ДЪРЖИ КЛЮЧА НА БАЛКАНИТЕ – и ще бъде виновна за последствията от това, което ще стане. Пратеникът на американския президент упорства България да не пропуща немските войски към Гърция.

Чърчил също вижда, че България е на значимо стратегическо място и още през 1939 година има проект по какъв начин да включи България към Балканския пакт – съюз сред Турция, Гърция, Югославия и Румъния, с цел да бъде основан общ блок против настъплението на Германия. Още тогава външният министър на Англия лорд Халифакс също декларира, че България е „ КЛЮЧЪТ НА БАЛКАНИТЕ ”. Стратегията на Чърчил за включването на България в Балканския пакт планува и известни корекции на несправедливостите, по отношение на страната ни наложени посредством Ньойския контракт 1919 година Той упорства Румъния да ни върне Южна Добруджа, а Гърция – излаза на Бяло море при Дедеагач, с което несъмнено, не се съгласява нито Букурещ, нито Атина. И по този начин борбата за България се усложнява още повече. Германия струпва на румънския бряг на Дунава 680 000 армия. Освен Чърчил, Сталин също вижда България като зона на руската сигурност. На 14 януари 1941 година руското държавно управление предизвестява немския дипломат в Москва Фон дер Шуленбург, че то смята територията в източната част на Балканите за зона на своята сигурност и не ще остане безучастно към събитията в този регион.
Траурната гала с гроба на цар Борис Трети. / БГНЕС
На 17 януари 1941 година Съюз на съветските социалистически републики изпраща нота до Външното министерство на Германия с настояването, че „...Москва ще смята настаняването на непознати войски в България или на Проливите като ПОСЕГАТЕЛСТВО СРЕЩУ ИНТЕРЕСИТЕ НА СЪВЕТСКАТА СИГУРНОСТ... ” (Николай Генчев, п.т.)

Притисната от всички страни и при струпана многохилядна немска армия на река Дунав, България подписва контракт за присъединение към Тристранния пакт, като съумява да вмъкне и уговорка за безучастие във войната. Доколко това е действително, е различен въпрос.

Веднага след подписването на този документ при цар Борис отива британският дипломат Джон Рендел. Той стачкува с думите, че немските войски в България „ заплашват съдружниците на Англия – Гърция и Турция и английските ползи в Средиземно море... ”

Както се схваща, всичко опира до ползите – британски, съветски, немски. И България е на прицел от всички страни.

Високият градус на страстите в тези дни довежда до вербален конфликт сред посланиците на Съединени американски щати и Англия в София – Ърл и Рендел. Иронично подхвърлените думи от Ърл към Рендел в прочут смисъл са и косвена отбрана на България в оня миг: „...Какво щеше да бъде държанието на Англия, в случай че на мястото на Ламанша течеше река Дунав, на брега на която е струпана 680 000 войска и в случай че популацията на Англия беше единствено 6 милиона, като това на България?!( ЦДА, ф.176, оп.8, а.е.17, шифрована депеша на Попов до Момчилов в Лондон)

Не идеологически доктрини, не партизански пристрастия са нужни през днешния ден на България, а геополитическа просвета на нейните елити – държавни, научни, партийни. И прозрението на един академик: ”Кан Аспарух е довел народа ни на това Райско кътче, само че плащаме за него с трагични последствия... ”( учен Петър Динеков). Това не е примирие. Това е позив за борби със стратегически измерения, само че борби, подкрепени от политическа мъдрост, култивирана просветеност, проницателност и виртуозни дипломатически умения.

***

На първи февруари т.г., когато означаваме Деня в памет на жертвите на комунизма, в Народното събрание прозвучаха екзалтирани речи, в които заклинанията против „ монархофашизма ”, от една страна и „ комунизма ”, от друга, се трансфораха в кръчмарска кавга на хора, нямащи никакъв почит пред отговорността си за ориста на нацията и страната. Паметта на жертвите беше осквернена, а нацията получи нова доза партийна отрова на разделянето. Грижата за националната ни целокупност бе набутана в ръцете на квесторите, с цел да я изхвърлят отвън заседателната зала...
Чърчил, Рузвелт и Сталин. / БГНЕС
Дали пък Френсис Фукуяма, създателят на позабравения труд „ Краят на историята ” не е прав като разсъждава: „ Историята може да се охарактеризира като разговор сред общества, в който обществата с по-големи вътрешни несъгласия отпадат и биват сменени от други, които съумяват да преодолеят тези несъгласия... ”

Към кои общества принадлежи българското през днешния ден, към тези, които отпадат или към другите?!.

На този въпрос дано да отговорят най-сетне нахаканите партийни шефове и подведомствените им народни представители! /БГНЕС

------------------------

Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Анализът е написан особено за БГНЕС.