На 15 минути от... |
Медиите са опустошителни, братя и сестри. Тяхната слуз е лепкава и всепоглъщаща, точи се на едри парцали, стеле се под краката ни, размера целия ни забележим свят и не останаха чисти местенца. Зеленикавосивкава, мирише неприятно, на всички места все същата гнусота. Когато ми се прииска да се скрия от нея, пипвам пътя нанякъде. Имам си едно затънтено ъгълче, в една планина на Балканския полуостров, издигнато е от едри камъни, пренасяни с коне и магарета в средата на 20-и век. И до през днешния ден няма авто път и даже най-коравият лендкрузър няма да може да се добере до тази точка на 1600 м надморска височина.
Идвам тук два-три пъти в годината, през разнообразни сезони. Достигал съм хижата от четирите направления на света. От запад и изток е билото, а от север и юг са стръмнините през горите. Такива стръмнини, които ти крадат дъха и пренавиват пружинката на сърцето ти. По всяка от тези пътеки би трябвало дълго да трамбоваш, часове наред, с цел да стигнеш до подслона. До убежището. То не ти е някакъв на ниска цена петзвезден хотел със спа джакузита и безвъзмезден интернет. Трябва да си платиш високата цена за спасението и тя е това маршируване сред скали, зъбери и букове. А от време на време посред най-злите и виещи на умряло ветрове най-горе върху прешлените на този огромен лъвски гръбнак.
Когато извършваш това просто човешко деяние – преместването на краката по земята, мисълта работи по-добре. Изчиства се. Всички шумове и скърцания в съзнанието се стопяват. Остава една мощна здрава тънка нишка на мисълта. Остава главната Мисъл. Такава, каквато са имали Аристотел, който също се е разхождал, до момента в който приказва с останалите от своята интелигентна тайфа, и положителният боец Швейк, който нищо не е могло да извади от равновесие.
Не странствувам до хижата, с цел да се възвисявам духовно, не си падам по дъновистки и йогистки извършения, костват ми се условни и ограничаващи. Вървенето и мисленето са естествени положения, могат на всички места да се правят. А до тук просто не стига обсег на мобилните оператори и липсват медийни дразнители. Друго такова деяние за мен като ходенето в планината е колоезденето по стотина километра дневно. Но това положение на избистрена мисъл не трябва да се бърка с пречистването на душата, което може да се реализира единствено посредством смирение, пост, изповед и Причастие. Не, това в този момент не е духовно положение. Това е единствено тип молитва.
Медиите и през този януари стигнаха кресчендо – в планините е рисково, не тръгвайте неподготвени, внимавайте... Отново починаха хора в Стара планина и в Хималаите. Разликите сред двете планини са огромни, само че гибелта е сходна, падение, измръзване, безсилие. Ясната преценка на обстановката е наложителна, само че нямам предпочитание да го чувам от всички страни. Да тръгнеш във виелицата и снега с леки маратонки нагоре, без гети, без топли облекла, без хранителни запаси е искрено съзнателно самоубийство. От друга страна, би трябвало да познаваш и личното си тяло, в случай че то не може да издържи повече от 15 кг на гърба, рискът също е огромен. Усетих това, което ви пропагандирам, със личната си кожа, на 27 януари 2021. Раницата ми беше по-тежка, в сравнение с мога да нося. Надцених се, само че не беше съдбовно.
Разчитах на другите, в по-добра форма са, макар че сме на една възраст. Те упражняват повече и нямат паласки... В ниското на южния скат температурата беше -5, а снегът до глезените. След два часа драпане нагоре стана -10 и сняг до колене. На петия час малко преди хижата снегът беше до гърдите. А вятърът правеше ледена акупунктура на очите ни. Усетих, че няма да мога да се оправя с раницата си още след първия час вървене. Момчетата си разпределиха по-тежките неща от багажа ми между тях и съумях някак да продължа. Страхувах се. Навярно пръст имаха и медиите, които втълпяваха какъв брой е ужасно. Подсъзнателно въпреки всичко са ме обработили. Няколко пъти попитах тук ли ще е краят ми. Смееха ми се. Наистина им бях занимателен. Не виждаха никаква заплаха, макар снега, студа, вятъра и баира. На последния километър към този момент се изкачвах с движение крачка – отмора, пет секунди дишане – крачка.
А може би се опасявах и от самата мисъл, че съм единствено на 15 минути от гибелта си. Беше задоволително толкоз време просто да не върша нищо. Да седна и да се отпусна. Да си отпочина, а студът лекичко ще превземе тялото ми откъм периферията накъм сърцето. Малко герои ли са заспивали по този метод... Къде по-опитни от мен. Дрехите ми топлеха, обувките ми не пропускаха, имах сили да не преставам макар бавното движение. Двама вървяха след мен. Сигурно са чакали в случай че си изкълча крайник или напълно се спихна, да ме понесат на тил. А не бе, викат, ще те търкулнем тук надолу и през пролетта ще дойдем да си те приберем. Стъмни се, включихме челниците, първите от групата несъмнено от един час насам към този момент се грееха на огъня, а аз се влачех героичен метър след метър и изричах молебствия.
Последните петстотин метра са жестоки – хижата е пред очите ти, само че стръмнината става все по-отвесна и снегът все по-дълбок.
Преодоляхме ги. Влязохме в постройката, строполих се до камината, наляхме си парещ чай. Обадих се по телефона и с почтен гласец оповестих на Мария, че към този момент сме на несъмнено място и да не се тревожи, остави ги тия медии, душице, те постоянно раздуват всичко. Другите ме слушаха отстрана и се превиваха от смях на артистичното ми осъществяване. Да, нямаше риск. Въпреки тези 15 минути, които бяха напълно задоволителни, с цел да се пренеса на друго място. Приятелите ми имаха и опит, и сили, и хранителни запаси, и съоръжение.
А ония, дето ви настояват пренебрежително, че биха оживели в зимната планина даже измежду снежна стихия, не ги слушайте. Първо – ще им е нужно закътано място зад някоя канара, където вятърът не реже толкоз. За да стигнат до такова място, ще им би трябвало време, най-малко половин час да го открият. После ще им е нужна доста сила, с цел да съберат клони, които някак да възпламенят. Но по какъв начин се пали огън в подобен студ и без газова горелка? Ако се изпотиш, хипотермията настава още по-бързо. В някои обстановки е напълно невероятно човек да остане жив.
Важно е този същият жив към момента човек да осъзнава тази своята уязвимост. Ние в избрани моменти сме безпомощни – макар силите си, провизиите си, оборудването си, опита си. Дадем ли си тази сметка, почваме да ценим повече и здравите обувки, и другарството, и хижата, в която няма джакузи. Има камина, чай, легло – изцяло задоволително. Другото е за глезльовци.
После някои играха белот по повече от дванайсет часа без спиране, пиеха ракия на почивки, замезваха с гъби, събирани из всички гори на България, четяха книги, рисуваха. Операцията се назовава great reset и продължава пет дни.
Идвам тук два-три пъти в годината, през разнообразни сезони. Достигал съм хижата от четирите направления на света. От запад и изток е билото, а от север и юг са стръмнините през горите. Такива стръмнини, които ти крадат дъха и пренавиват пружинката на сърцето ти. По всяка от тези пътеки би трябвало дълго да трамбоваш, часове наред, с цел да стигнеш до подслона. До убежището. То не ти е някакъв на ниска цена петзвезден хотел със спа джакузита и безвъзмезден интернет. Трябва да си платиш високата цена за спасението и тя е това маршируване сред скали, зъбери и букове. А от време на време посред най-злите и виещи на умряло ветрове най-горе върху прешлените на този огромен лъвски гръбнак.
Когато извършваш това просто човешко деяние – преместването на краката по земята, мисълта работи по-добре. Изчиства се. Всички шумове и скърцания в съзнанието се стопяват. Остава една мощна здрава тънка нишка на мисълта. Остава главната Мисъл. Такава, каквато са имали Аристотел, който също се е разхождал, до момента в който приказва с останалите от своята интелигентна тайфа, и положителният боец Швейк, който нищо не е могло да извади от равновесие.
Не странствувам до хижата, с цел да се възвисявам духовно, не си падам по дъновистки и йогистки извършения, костват ми се условни и ограничаващи. Вървенето и мисленето са естествени положения, могат на всички места да се правят. А до тук просто не стига обсег на мобилните оператори и липсват медийни дразнители. Друго такова деяние за мен като ходенето в планината е колоезденето по стотина километра дневно. Но това положение на избистрена мисъл не трябва да се бърка с пречистването на душата, което може да се реализира единствено посредством смирение, пост, изповед и Причастие. Не, това в този момент не е духовно положение. Това е единствено тип молитва.
Медиите и през този януари стигнаха кресчендо – в планините е рисково, не тръгвайте неподготвени, внимавайте... Отново починаха хора в Стара планина и в Хималаите. Разликите сред двете планини са огромни, само че гибелта е сходна, падение, измръзване, безсилие. Ясната преценка на обстановката е наложителна, само че нямам предпочитание да го чувам от всички страни. Да тръгнеш във виелицата и снега с леки маратонки нагоре, без гети, без топли облекла, без хранителни запаси е искрено съзнателно самоубийство. От друга страна, би трябвало да познаваш и личното си тяло, в случай че то не може да издържи повече от 15 кг на гърба, рискът също е огромен. Усетих това, което ви пропагандирам, със личната си кожа, на 27 януари 2021. Раницата ми беше по-тежка, в сравнение с мога да нося. Надцених се, само че не беше съдбовно.
Разчитах на другите, в по-добра форма са, макар че сме на една възраст. Те упражняват повече и нямат паласки... В ниското на южния скат температурата беше -5, а снегът до глезените. След два часа драпане нагоре стана -10 и сняг до колене. На петия час малко преди хижата снегът беше до гърдите. А вятърът правеше ледена акупунктура на очите ни. Усетих, че няма да мога да се оправя с раницата си още след първия час вървене. Момчетата си разпределиха по-тежките неща от багажа ми между тях и съумях някак да продължа. Страхувах се. Навярно пръст имаха и медиите, които втълпяваха какъв брой е ужасно. Подсъзнателно въпреки всичко са ме обработили. Няколко пъти попитах тук ли ще е краят ми. Смееха ми се. Наистина им бях занимателен. Не виждаха никаква заплаха, макар снега, студа, вятъра и баира. На последния километър към този момент се изкачвах с движение крачка – отмора, пет секунди дишане – крачка.
А може би се опасявах и от самата мисъл, че съм единствено на 15 минути от гибелта си. Беше задоволително толкоз време просто да не върша нищо. Да седна и да се отпусна. Да си отпочина, а студът лекичко ще превземе тялото ми откъм периферията накъм сърцето. Малко герои ли са заспивали по този метод... Къде по-опитни от мен. Дрехите ми топлеха, обувките ми не пропускаха, имах сили да не преставам макар бавното движение. Двама вървяха след мен. Сигурно са чакали в случай че си изкълча крайник или напълно се спихна, да ме понесат на тил. А не бе, викат, ще те търкулнем тук надолу и през пролетта ще дойдем да си те приберем. Стъмни се, включихме челниците, първите от групата несъмнено от един час насам към този момент се грееха на огъня, а аз се влачех героичен метър след метър и изричах молебствия.
Последните петстотин метра са жестоки – хижата е пред очите ти, само че стръмнината става все по-отвесна и снегът все по-дълбок.
Преодоляхме ги. Влязохме в постройката, строполих се до камината, наляхме си парещ чай. Обадих се по телефона и с почтен гласец оповестих на Мария, че към този момент сме на несъмнено място и да не се тревожи, остави ги тия медии, душице, те постоянно раздуват всичко. Другите ме слушаха отстрана и се превиваха от смях на артистичното ми осъществяване. Да, нямаше риск. Въпреки тези 15 минути, които бяха напълно задоволителни, с цел да се пренеса на друго място. Приятелите ми имаха и опит, и сили, и хранителни запаси, и съоръжение.
А ония, дето ви настояват пренебрежително, че биха оживели в зимната планина даже измежду снежна стихия, не ги слушайте. Първо – ще им е нужно закътано място зад някоя канара, където вятърът не реже толкоз. За да стигнат до такова място, ще им би трябвало време, най-малко половин час да го открият. После ще им е нужна доста сила, с цел да съберат клони, които някак да възпламенят. Но по какъв начин се пали огън в подобен студ и без газова горелка? Ако се изпотиш, хипотермията настава още по-бързо. В някои обстановки е напълно невероятно човек да остане жив.
Важно е този същият жив към момента човек да осъзнава тази своята уязвимост. Ние в избрани моменти сме безпомощни – макар силите си, провизиите си, оборудването си, опита си. Дадем ли си тази сметка, почваме да ценим повече и здравите обувки, и другарството, и хижата, в която няма джакузи. Има камина, чай, легло – изцяло задоволително. Другото е за глезльовци.
После някои играха белот по повече от дванайсет часа без спиране, пиеха ракия на почивки, замезваха с гъби, събирани из всички гори на България, четяха книги, рисуваха. Операцията се назовава great reset и продължава пет дни.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ