Не мърша, а народ
" Малките свои честолюбия и разлики на отзиви да оставиме на страна и да пожертваме пред олтара на Отечеството си! "
Стефан Стамболов
След 133 години Съединението на Княжество България с Източна Румелия е политически и географски живо, само че все по-имагинерно в действителността на 21-и век за един народ. Може би през днешния ден към този момент не приказваме за „ дребни честолюбия и разлики на отзиви “, а за непреодолими разграничения, в резултат на безчет разочарования. След 1989 година българският парламентаризъм деградира сполучливо, рисувайки сюрреалистичната картина на родната народна власт, раждайки един деформиран политически хайлайф. Този политически хайлайф съумя да опълчи класите, да фрагментира обществените и културни връзки, крепящи възприятието за единност на една нация, подменяйки смисъла на думите „ морал “ и „ нравственос “. Сраствайки се частния бизнес, политическата класа на прехода разви корупцията до нечувани равнища, насаждайки чувството за нормалност и примиримост с тази действителност. Невъзможността на страната да се оправи с основните промени в образованието, опазването на здравето и правосъдната система, към този момент десетки години, не е просто оръжие за политически нападки на разнообразни опоненти- тя е качествена, морална и функционална импотентност на един изфабрикуван политически хайлайф, за който, когато завесите се спуснат, съществува само главния принцип на споразумението.
Двадесет и девет години по- късно, наред с многочислените равносметки, които се вършат, касаещи редица политики, един проблем стои като дамга, по-ярък и по-силен от всички останали. Демографската рецесия, наричана от огромна част от обществото „ геноцид “, визира целият политически хайлайф, без изключения. Силата на контрола над държавността идва от популацията, неговият брой, обучение, обществен статут и стопански капацитет, с което народна власт и демография са неразривно свързани.
Случайно или пък не, равнището на народна власт, у нас, можем да кажем, че е безусловно съизмеримо с равнищата на демографията, тоест и в двете може да открием вилнеещи рецесии, които се задълбочават с всеки минал ден. Все отново за какво свързвам демокрацията с демография?Освен чисто етимологическия генезис, който е общ ( и двете думи идват от старогръцки), демокрацията и демографията са двете водещи понятия, касаещи просперитета на дадена нация.
Демокрацията в България, доколкото действително съществува, е прийом на политическия хайлайф да безчинства от името на народа. Колкото по-голям % от хората са незадоволително образовани, обществено подвластни и стопански подчинени, толкоз по-добре за ръководещите, без значение кои са те ( партия, цвят и т.н.). Всъщност политиката и демокрацията не са се трансформирали доста още от античен Рим, където сентенциите „ Разделяй и владей “ и „ Хляб и зрелища за народа “ са били съществени механизми за власт. Българската нация е мощно разединена, сложена на кръстопът, по отношение на своето бъдеще, до момента в който младежите, които са действителният демографски капацитет, гарантиращ оцеляването на страната, можещ да се пребори с политическите и стопански рецесии, корупцията и беззаконието, е заставен да търси прехранване в разнообразни географски ширини. Удобно, нали?
Сега, дано за момент си представим България малко по-различна. С 9-10 милионно население, по-голямата част, от което е грамотно и трудоспособно. Едно общество, което има самочувствието и увереността да поеме отговорност за бъдещето, което не би позволило един политически хайлайф да се подиграва с пенсионери и инвалиди. Едно общество, което не би позволило да убиват децата и родилките по лечебните заведения, а институциите и частните компании да си трансферират виновността за качеството на асфалта, след следващия ден на народен печал, поради произшествия по пътищата. Едно общество, което би се противопоставило по всякакъв начин на корупцията, политическата измама и на политици, за които оставката е фантазия, въпреки родовете им да са окупирали цели браншове на властта. Тогава към този момент демокрацията би имала напълно различен смисъл, друг от днешния.
Реалността, в която живеем е част от самите ни показа и до момента в който не ги променим, тя също няма да се промени. Днес не харесваме политиците и институциите, само че продължаваме да гласуваме за тях, или още по-лошо- не гласуваме изобщо. Не харесваме дупките по пътищата, само че когато ги асфалтират караме с 30 км над ограничаването и предизвикваме ПТП, не харесваме съдилищата, само че постоянно самите ние не съблюдаваме закона.
От това да приказваш за политика и да правиш политика разликата е огромна. От това просто да искаш смяна и да я носиш в себе си- също.
Патриотизмът не се показва единствено в таченето на обичаите и заучаването на историята. Патриот не значи „ бит родината, ненавижда страната “. Патриотизмът на първо място е отговорност, която не се състои единствено в това да пееш с цялостно гърло национални песни, или да облечеш носия. Съединението на България не е направено по този метод, и е нито ПР ход на ръководещите, нито щастливо стичане на събитията. То е заедно изпитание, еманацията на жаждата за правдивост на една нация.. Отговорността пред обществото, смелостта да отстояваш себе си, човечността към близък, познаването на историята, само че и мисълта за бъдещето- това би трябвало да са актуалните постулати на патриотизма- същите, които накараха предците ни, преди 133 години, да се преборят с следващата неправда.
Ако фрагментацията в обществото е навлязла в своя разцвет и всички порти на държавническо мислене са окончателно затворени от обръчи компании, политики, провеждани с години, само че на парче и за избрани кръгове, политици, изгубени в превода и такива, считащи себе си за „ бащици “, истински Кубратовци в юрта с пръчки, само че не с цел да ги съединят, а възпламенят? Ако стените на Рилския манастир паднат и свети Иван се изправи, а Левски скърши бесилото и ни огледа още веднъж, в случай че се чуе викът на тези, които паднаха при Ахелой, Клокотница, Търново и Шипка, а Охрид и Черно море забушуват? Тогава ще стихне ли саморазрущителният ентусиазъм на цялостен един народ?Защото почитайки традициите и историята си, ние се прекланяме пред предишното, помнейки от къде идваме. Но на къде отиваме? Изборът е наш, „...времето нас обръща, и ние него обръщаме... “
Автор: Иван Велков
Стефан Стамболов
След 133 години Съединението на Княжество България с Източна Румелия е политически и географски живо, само че все по-имагинерно в действителността на 21-и век за един народ. Може би през днешния ден към този момент не приказваме за „ дребни честолюбия и разлики на отзиви “, а за непреодолими разграничения, в резултат на безчет разочарования. След 1989 година българският парламентаризъм деградира сполучливо, рисувайки сюрреалистичната картина на родната народна власт, раждайки един деформиран политически хайлайф. Този политически хайлайф съумя да опълчи класите, да фрагментира обществените и културни връзки, крепящи възприятието за единност на една нация, подменяйки смисъла на думите „ морал “ и „ нравственос “. Сраствайки се частния бизнес, политическата класа на прехода разви корупцията до нечувани равнища, насаждайки чувството за нормалност и примиримост с тази действителност. Невъзможността на страната да се оправи с основните промени в образованието, опазването на здравето и правосъдната система, към този момент десетки години, не е просто оръжие за политически нападки на разнообразни опоненти- тя е качествена, морална и функционална импотентност на един изфабрикуван политически хайлайф, за който, когато завесите се спуснат, съществува само главния принцип на споразумението.
Двадесет и девет години по- късно, наред с многочислените равносметки, които се вършат, касаещи редица политики, един проблем стои като дамга, по-ярък и по-силен от всички останали. Демографската рецесия, наричана от огромна част от обществото „ геноцид “, визира целият политически хайлайф, без изключения. Силата на контрола над държавността идва от популацията, неговият брой, обучение, обществен статут и стопански капацитет, с което народна власт и демография са неразривно свързани.
Случайно или пък не, равнището на народна власт, у нас, можем да кажем, че е безусловно съизмеримо с равнищата на демографията, тоест и в двете може да открием вилнеещи рецесии, които се задълбочават с всеки минал ден. Все отново за какво свързвам демокрацията с демография?Освен чисто етимологическия генезис, който е общ ( и двете думи идват от старогръцки), демокрацията и демографията са двете водещи понятия, касаещи просперитета на дадена нация.
Демокрацията в България, доколкото действително съществува, е прийом на политическия хайлайф да безчинства от името на народа. Колкото по-голям % от хората са незадоволително образовани, обществено подвластни и стопански подчинени, толкоз по-добре за ръководещите, без значение кои са те ( партия, цвят и т.н.). Всъщност политиката и демокрацията не са се трансформирали доста още от античен Рим, където сентенциите „ Разделяй и владей “ и „ Хляб и зрелища за народа “ са били съществени механизми за власт. Българската нация е мощно разединена, сложена на кръстопът, по отношение на своето бъдеще, до момента в който младежите, които са действителният демографски капацитет, гарантиращ оцеляването на страната, можещ да се пребори с политическите и стопански рецесии, корупцията и беззаконието, е заставен да търси прехранване в разнообразни географски ширини. Удобно, нали?
Сега, дано за момент си представим България малко по-различна. С 9-10 милионно население, по-голямата част, от което е грамотно и трудоспособно. Едно общество, което има самочувствието и увереността да поеме отговорност за бъдещето, което не би позволило един политически хайлайф да се подиграва с пенсионери и инвалиди. Едно общество, което не би позволило да убиват децата и родилките по лечебните заведения, а институциите и частните компании да си трансферират виновността за качеството на асфалта, след следващия ден на народен печал, поради произшествия по пътищата. Едно общество, което би се противопоставило по всякакъв начин на корупцията, политическата измама и на политици, за които оставката е фантазия, въпреки родовете им да са окупирали цели браншове на властта. Тогава към този момент демокрацията би имала напълно различен смисъл, друг от днешния.
Реалността, в която живеем е част от самите ни показа и до момента в който не ги променим, тя също няма да се промени. Днес не харесваме политиците и институциите, само че продължаваме да гласуваме за тях, или още по-лошо- не гласуваме изобщо. Не харесваме дупките по пътищата, само че когато ги асфалтират караме с 30 км над ограничаването и предизвикваме ПТП, не харесваме съдилищата, само че постоянно самите ние не съблюдаваме закона.
От това да приказваш за политика и да правиш политика разликата е огромна. От това просто да искаш смяна и да я носиш в себе си- също.
Патриотизмът не се показва единствено в таченето на обичаите и заучаването на историята. Патриот не значи „ бит родината, ненавижда страната “. Патриотизмът на първо място е отговорност, която не се състои единствено в това да пееш с цялостно гърло национални песни, или да облечеш носия. Съединението на България не е направено по този метод, и е нито ПР ход на ръководещите, нито щастливо стичане на събитията. То е заедно изпитание, еманацията на жаждата за правдивост на една нация.. Отговорността пред обществото, смелостта да отстояваш себе си, човечността към близък, познаването на историята, само че и мисълта за бъдещето- това би трябвало да са актуалните постулати на патриотизма- същите, които накараха предците ни, преди 133 години, да се преборят с следващата неправда.
Ако фрагментацията в обществото е навлязла в своя разцвет и всички порти на държавническо мислене са окончателно затворени от обръчи компании, политики, провеждани с години, само че на парче и за избрани кръгове, политици, изгубени в превода и такива, считащи себе си за „ бащици “, истински Кубратовци в юрта с пръчки, само че не с цел да ги съединят, а възпламенят? Ако стените на Рилския манастир паднат и свети Иван се изправи, а Левски скърши бесилото и ни огледа още веднъж, в случай че се чуе викът на тези, които паднаха при Ахелой, Клокотница, Търново и Шипка, а Охрид и Черно море забушуват? Тогава ще стихне ли саморазрущителният ентусиазъм на цялостен един народ?Защото почитайки традициите и историята си, ние се прекланяме пред предишното, помнейки от къде идваме. Но на къде отиваме? Изборът е наш, „...времето нас обръща, и ние него обръщаме... “
Автор: Иван Велков
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ