Любомир Кючуков е дипломат и бивш заместник-министър на външните работи.

...
Любомир Кючуков е дипломат и бивш заместник-министър на външните работи.
Коментари Харесай

Любомир Кючуков: Милитаризацията на Черно море е основен риск, кабинетът да изработи ясна позиция

Любомир Кючуков е посланик и някогашен заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за стопанска система и интернационалните връзки.

- Господин Кючуков, Институтът за стопанска система и интернационалните връзки (ИИМО) дружно с фондация „ Фридрих Еберт “ организирахте конференция с фокус върху резултатите от изборите в Турция и тяхното отражение върху ролята на страната в спора в Украйна. Какви са Вашите упования за външната политика на Анкара след вота? Повишават ли се възможностите на Турция да се трансформира в световен фактор?

- Турция към този момент се трансформира в доста мощен състезател на световно равнище – минимум във връзка с районните проблеми. И интернационалният интерес към изборите е задоволително удостоверение за това. Като следва да се означи, че изправени пред алтернативата непоклатимост или народна власт в Турция немалка част от главните интернационалните фактори (включително и в Европа) мълчешком отдаваха желания на стабилността.

Запазвайки положителни връзки както с Украйна (чрез доставка на оръжие, преди всичко дронове, а и с поддръжката си за Крим), по този начин и с Русия (чрез отхвърли да се причисли към санкциите), Ердоган си обезпечи необятно пространство за маневриране. Това му разреши да търси решение на доста от двустранните проблеми на страната – в това число в границите на НАТО: за обезвреждане активността на кюрдските деятели в Швеция и Финландия (блокирайки присъединението им към Алианса); за понижаване обществения напън от страна на Съединени американски щати и Европейски Съюз по повод правата на индивида в Турция, за необезпокоявани дейности в Северна Сирия по отношение на кюрдските формирования там и така нататък Същевременно той се ситуира като главния и за момента единствен посредник сред Русия и Украйна.

- Повечето прогнози, в това число и Вашата, сочат ескалация на спора Русия-Украйна и неговата глобализация. В същото време Турция е решена да обезпечи мир сред Москва и Киев – това най-малко бе посланието на Ердоган в телефонния му диалог с Владимир Путин (7 юни). Има ли шансове посредническата задача да успее тъкмо в този момент? Какви козове държи турският президент, с цел да се заеме с толкоз тежка задача?

- Отговорът дали Турция може да докара до преустановяване на военните дейности в Украйна е „ не ” - в този момент, и „ да ” – като политическа алтернатива. Не в този момент, тъй като нито Русия, нито Украйна, нито ние (ЕС и НАТО) сме подготвени да търсим решение посредством договаряния.
Да, тъй като в случай че и когато въпреки всичко се стигне до търсене на политическо решение, Ердоган към този момент се съобщи като претендент за медиатор. Турция се трансформира в най-атрактивната страна в спора, търсена от всички. Неслучайно Ердоган застана паралелно с генералния секретар на Организация на обединените нации Гутериш при единственото досега политическо съглашение – така наречен „ зърнена договорка ”. Ердоган държи в ръцете си два съществени коза: Босфорът и цялостният надзор върху страната. Казвайки „ Босфорът ”, имам поради стратегическото геополитическо състояние на Турция по отношение на огромна част от горещите точки в света – Близкия изток, източното Средиземноморие, Кавказ, Балканите, Черно море. Всичко това – през призмата на участието й в НАТО и смисъла й за сигурността на Алианса. Пълното преодоляване на страната от Ердоган пък му дава нужния народен запас, с цел да организира ясно дефинирана и дълготрайна политика на превръщането на Турция в районен водач и световен състезател. И той задоволително ловко осребрява (включително и буквално) този политически запас.

- Улеснява ли успеха на Ердоган по този начин наречената черноморска тактика на Съединени американски щати или в противен случай – постигането на цялостен синхрон сред американските и турските ползи става по-сложно и по-трудно?

- В исторически и стратегически проект Турция и Русия постоянно са били противници. Но през днешния ден политическата обстановка ги трансформира в сътрудници – въз основата на общия интерес да изолират другите световни играчи от решаването на районните проблеми (в Сирия, Либия, Кавказ и т.н.), които те да вземат решение в двустранен проект – без значение от противоположните си позиции и ползи по тях. От тази позиция новата черноморска тактика на Съединени американски щати явно ще би трябвало да бъде съобразена с турските позиции, в това число и през призмата на Конвенцията от Монтрьо за проливите, лимитираща непознатото военно наличие в Черно море. Впрочем, за България милитаризацията на Черно море и превръщането му в евентуална сцена на директна борба сред Русия и НАТО също крие доста съществени рискове и в случай че желае да работи отговорно, новото българско държавно управление би трябвало да направи доста изчерпателен разбор и да създаде ясна позиция по отношение на черноморската тактика на Съединени американски щати, почиваща на националните ползи и отчитаща рисковете за сигурността на страната.

- Докато в страстите и пристрастията си българското общество се люшка сред Русия и Украйна, сред Москва и Вашингтон, пропущаме ли да следим политиката на Турция в района? Доколко турските ползи съответстват с българските и до каква степен се разминават? Имат ли учредения изказванията на турски медии, че „ ориста на Балканите е в ръцете на Ердоган “?

- В двустранен проект през последното десетилетие както динамичността, по този начин и дневният ред на българо-турските връзки се диктуваха от Анкара. Те бяха персонализирани, като професионалната експертиза бе значително отстранена. От българска позиция това ги направи непоследователни, безредни и конюнктурни, като в изчерпателен проект те бяха доминирани от тематиката за бежанците, което постоянно поставяше България в по-неблагоприятна позиция. Поради липса на интерес от българска страна бе прекъсната активността на Комисията по нерешените въпроси. Това остави на назад във времето редица проблеми, които България в течение на доста години се опитваше да реши с Турция, като в същото време лиши страната ни и от инструмент за балансиране на турския напън по повод контрола върху мигрантските потоци.

Ердоган влезе в политически спор с идеолога на неоосманизма Давутоглу, само че продължава да се придържа към неговите хрумвания. Профилирайки се като неоосмански водач, той разчита на два коза – национализма и следената ислямизация. Интересно е, че обществото се оказа по-чувствително от страната във връзка с неоосманистката политика на Ердоган: гласоподавателите в България и на Балканите гласоподаваха преобладаващо за опозиционния водач Калъчдароглу тъй като за тях неоосманизмът е мотив за терзание – за разлика от тези в Западна Европа, за които той е мотив за национално самочувствие и те със доста болшинство поддържаха Ердоган.

- Редовно държавно управление с изразителен евроатлантически профил бе основано. Къде може да сгреши то във външно-политически проект, откакто към този момент е натоварено с съмнения за прекомерна преданост към съдружниците на България? Бе упрекнато даже, че предава националните ползи.

- След три години и пет парламентарни избора България имаше остра потребност от постоянно, политически подкрепено държавно управление. Боя се обаче, че формулата на актуалното държавно управление и методът му на образуване не дават особени мотиви за оптимизъм. На процедура ние се сдобихме с държавно управление на недоверието: взаимно, сред сътрудниците, което те неведнъж декларираха; и публично, провокирано от отхода на участващите в ръководството политически обединения от главните тези, с които те се явиха на изборите. Всичко това може да се окаже един доста ефикасен метод за дискредитация точно на евроатлантическите хрумвания, в името на които бе заявено съставянето на държавното управление.
В подтекста и на изтеклите в общественото пространство изказвания на политици от тези обединения за ролята на непознати посолства в политическия развой в страната, то явно публичните упования са натоварени с редица подозрения и терзания по отношение на вероятно по-активно ангажиране на България във войната в Украйна.

- Има опасения, че България ще бъде въвлечена в спора. Споделяте ли ги? Какво бихме могли да дадем, с какво да се ангажираме?

- Всяка ескалация на спора крие опасности за прерастването му в световен. Това може да бъде резултат както от излизането на боевете отвън територията на Украйна, по този начин и от присъединяване на непознати военнослужащи във военните дейности в самата Украйна. Впрочем, този развой към този момент тече, доколкото има непрекъснати офанзиви в Русия. Качествено нова обстановка ще имаме обаче, в случай че в спора се включат страни членки на НАТО. Очевидно в случай че идната ракета, било то вследствие на провокация или на инцидентен случай, която падне на територията на страна членка на НАТО и убие нейни жители бъде съветска, а не украинска, то тогава нашата реакция напълно няма да бъде толкоз успокояваща колкото беше през ноември предходната година.

Особено притеснително наподобява и изказването на някогашния общоприет секретар на НАТО Расмусен от последните дни, че в случай че на срещата на НАТО във Вилнюс през юли Украйна не получи гаранции за сигурността си от страна на Алианса, то може да се пристъпи към основаване на коалиция на искащите (споменават се Полша и балтийски държави), която да изпрати свои войски в Украйна. Това би означавало пряк боен спор НАТО-Русия с всички произлизащи от това последици.
България не може да бъде неутрална, само че не следва да бъде пасивна в този спор. Не може да бъде неутрална, тъй като е налице съветска военна намеса по отношение на непозната страна и тъй като България като член на Европейски Съюз и НАТО има своите задължения. Но не следва да бъде пасивна точно в границите на Европейски Съюз и НАТО, където да аргументира своите ползи и позиции при взимането на общите решения – а те са свързани с преустановяване на военните дейности и търсене на решение на спора в политическото поле. Защото ние сме една от страните, които са най-близко до военните дейности и главните рискове за нас са свързани с вероятно преобразяване на Черно море в регион на дейни бойни дейности или с въвличането на страни членки на НАТО непосредствено във войната.  

- Безспорна е горещата връзка на новия ни външен министър Мария Габриел с Брюксел. Отчитате ли някакви разлики сред ползите на Европа (ЕС) с тези на Вашингтон във връзка с войната в Украйна и риска тя да докара до нова Желязна завеса?

- Различия в ползите има, разлики в политиките – не. Войната предефинира логиката на политическите процеси. Европейски Съюз де факто се отхвърли от упоритостта си да реализира стратегическа автономност. Свидетели сме на процеси, обозначавани с британския термин секюритизация – когато сигурността е доминантният фактор в интернационалните връзки и всички решения са подчинени на този приоритет. Което в на практика проект значи милитаризация – в това число и прехвърлянето на стопанската система на Европейски Съюз на военни релси, дефинирано като цел от Борел. С цялата абсурдност на сходно изказване, само че може да се твърди, че през днешния ден решенията в Европейски Съюз се взимат от НАТО. Като ние сме на път да отидем оттатък „ желязната завеса ” – става дума за безусловно разкачване на континента, за спиране на всевъзможни контакти сред Русия и Европа: политически, стопански, финансови, търговски, транспортни, културни, спортни. За страдание, когато и както да приключи тази война (изхождайки от оптимистичната хипотеза, че тя няма да прерасне в глобална) ние ще сме очевидци на един надълбоко разграничен и дълготрайно конфронтиран свят, доминиран от милитаризацията и битката за сфери на въздействие, при ерозия на интернационалните институции и интернационалното право и неявяване на взаимно доверие и разговор, където рискът от парещ спор може да се окаже доста по действителен, в сравнение с замръзналата непоклатимост на Студената война.

Източник: epicenter.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР