Любомир Клисуров с юбилейна фотоизложба в Градската художествена галерия - Варна
Любомир Клисуров, едно от водещите имена в българската подводна снимка, събира своите паметни фрагменти от пет десетилетия насам в галерия в две от залита на Градската художествена изложба “Борис Георгиев ” - Варна. Експозицията се открива на 23 септември и ще може да се види до 11 октомври 2023. Изложбата гледа и към идния 80-годишен празник на уважавания морски откривател и фотограф, съдействал извънредно доста за популяризирането на Черно море и неговия подводен свят.
В дните преди откриването на изложбата си Любомир Клисуров описа пред Нина Локмаджиева истории от процеса на своята работа, напомни си срещи с отдадени на морето хора и със създанията от света на мълчанието.
Тази галерия обобщава един дълъг път за Вас, какъв е главният й акцент?
Замислил съм изложбата като сбогуване с моето дългогодишно занимание - подводната снимка - тя беше занимание в целия ми логичен професионален живот в Лабораторията по подводни проучвания в Института по океанология във Варна. И защото възрастта ми към този момент напредна мощно, а и прекосих през много тествания, взех решение да направя прощална фотосреща с моите другари, съученици, сътрудници и близки хора с тази галерия. Тя подчертава върху Черно море, несъмнено, само че включих в нея фрагменти и от топлите морета с коралови рифове като Червено море, Малдивите, Карибите и така нататък
Как стартира Вашата история, вашата обич с подводния свят. Много хора са влюбени в морето, само че го виждат като пейзаж да вземем за пример, какво Ви накара да търсите хубостта под вода?
Когато бях младеж през 50-те години, във Варна се организира седмица на френския филм - беше през 1956-57 година. Прожектираха кино лентата на Жак-Ив Кусто “В света на мълчанието ”. Акълът ми се взе тогава! И взех решение, че би трябвало обезателно да надникна в този свят. Освен това, вуйчо ми Коста Стойчев - правист, безгрижник и водолаз, ме възпламени в допълнение. Беше прочут като човек на живота, а неговият другар бай Захари Жандов донесе първите водолазни екипировки. По това време имах щастието да се срещна с двама варненци - Веселин Недев и Ангел Златанов, приключили също Механотехникума в града, които бяха положителни фотографи и леководолази.
Като едни положителни механически експерти те сами си проектираха херметични боксове, в които слагаха общоприети фотоапарати, несъмнено, от остарелия вид - лентови, лайка формат, и снимаха. Всъщност синът на Веселин - Юлиян Недев, в този момент не престава нашето дело. Те ме дозапалиха и аз взех решение, че в последна сметка няма за какво да се двоумя повече да се причисля към тези корифеи на подводната снимка. А другият човек е Захари Жандов, който беше добър другар на вуйчо ми и подсилваше желанието у мен да се занимавам с снимка. Той донесе някакви френски плавници, маски и други уреди. Имаше и един варненец - Антон Беджев, който гледаше професионално на влизането под вода и основа една група, наречена Подводна инженерна група, която се занимаваше с обслужване на язовири - разчистване и ремонт на стени, на кесони.
Как се снимаше аналогово под вода през тези години?
Тогава аз работех с лента, която има 36 фрагмента. И влизайки под вода, трябваше доста деликатно да си сортирам обектите за фотоси, тъй че всеки кадър да излезе успешен. Сега няма такива ограничавания с цифровата техника.
Вие сте приет ценител на Черно море, Вашият албум, който показа живота на Черно море под водата, публикуван от “Сталкер ” през 2007 година, остана историческа книга - същинска енциклопедия за флората и фауната.
Тогава “Сталкер ” с Димитър Трайчев и Милан Асадуров доста помогнаха да стане моята книга. Аз смятах да върша книгата единствено като албум - фотоси и под тях наименованието на обекта на български, вероятно британски, и латинското название. Но Трайчев сподели: “Как, ти би трябвало обезателно да опишеш историите на тези фотоси! ” Така и направих, и книгата излезе в
500 екземпляра на български и 500 на британски. Ще се веселя, в случай че посланията й доближат до идващите след нас.
Какво открихте в това сякаш нефотогенично наше море?
Защо избирам да фотографирам в Черно море и до момента? Защото е въпреки всичко нашето море и тъй като е море с доста история в него. Самото то е било сладководно езеро преди хиляди години и в този момент към момента могат да се срещнат живи същества, като някои риби да вземем за пример, които от сладководните времена са доживели до днешни дни. Едни от тях са попчетата - те са над 20 типа, съвсем 20 от които са от по този начин наречения ендемичен тип, а останалите са от сладководното време на Черно море. Има и още една причина да фотографирам толкоз доста в нашето море. Само в границите на моята дейна подводна активност - от 1961 година съм леководолаз (завърших тогава курсовете към Варненския леководолазен клуб), оттогава до момента виждам по какъв начин огромна част от животинския свят на Черно море стартира да изчезва лека-полека. Какво се случи с черноморската скумрия? Или с калкана, който беше обект на безжалостно избиване с тралене? И какво остана след дънното тралене с тежки тралове върху няколкото луксозни мидени полета против Варна на двайсетина метра дълбочина, които бях унищожени? А бяха витално нужната среда, над която дънните риби си хвърляха хайвера и употребиха мидите като хранителен запас.
На времето стигнах до концепцията в границите на 10-20 години да снима това, което мога, от нашето море - като живи същества, като биоценоза - риби, ракообразни, миди и прочие. И когато след 40-50 години някой от младите водолази реши да прави нещо сходно, ще може да види разликата - какво го е имало в моите фотоси и какво към този момент го няма в неговите. Т.е., приготвих с моите фотоси една база за бъдещо сравняване на това, което се случва с Черно море през годините.
Тази Ваша задача е като избавителна интервенция - избавителна за историческата фото памет за нашето море?
Така е, само че не напълно в цялостния й тип, тъй като възрастта и болесттите не ми дадоха опция да бъда деен до този миг.
С тази галерия в действителност отправяте едно обръщение към хората, които идват след нас. Какво бихте споделили на тези млади девойки и момчета, които ще се гмурнат в морето с фотокамера? Защото техниката се мени, само че погледът към подводния свят остава, нали? Какви качества са нужни за един сполучлив подводен фотограф.
Хубаво е да усети по какъв начин се отнася подводният скотски свят към индивида, който отива да го снима. Аз разбрах, че рибите и ракообразните в нашето море са доста внимателни и чувствителни към приближаването на човешко лице към тях. И с цел да направиш хубава фотография, като се доближиш оптимално към обекта си на снимане, не можеш да влезеш с акваланг, който бълва мехури и подвига звук. Затова взех решение, че ще върша моята снимка в режим на свободно гмуркане - без никакви акваланги и други дихателни устройства - със задържане на дишането или апнея, се гмуркам и в границите на минута и половина, най-вече две, аз би трябвало да се доближа до обекта, да си приготвя фототехниката и да си направя фотографията, след което да се махна колкото се може по-бързо, с цел да не стресирам животинчето. Трябва да си внимателен и да е ясно желанието, с което се доближаваш към обекта за фотография - той би трябвало да го усети, да не си мисли, че отиваш да го убиваш.
Имат ли нюх за това морските жители - по какъв начин схващат, че камерата не е оръжие?
Имат нюх, да. През всичките години, когато снимах на гмуркане, влизах два пъти денем и правех едно нощно сафари, което беше най-великолепното чувство в моя живот. Влизам самичък през нощта с един фенер, вързан за подводната ми мълния, над мен - звездите и луна, в случай че има, нито тон в близост - доста хубаво. Попадал съм в обстановки.
Обичах да вървя есенно време - след 15 септември по южното крайбрежие, аз обичам тези места най-много. Тогава хората се разбягват и се прибират по домовете си, и там през нощта да влизаш е една приказка, чува се бръмчене на риболовен лодки, които влизат за паламуд, аз се гмуркам, светкавицата ми блясва, те се чудят на какво се дължи това зарево, което тя излъчва във водата. Имах случай, когато лодка се приближи - видяла ме е като светлинен обект и като изплувах да си поема въздух, слушам на лодката да викат - “Какво е това, какво е това? ” дружно с ред неприлични думи. И крещя: “Човек е, човек е! ” - “Тъкмо щяхме да те гърмим със сигналния револвер ”, споделят. Само това ми оставаше, някой да ме гръмне.
Благодарение на моята брачна половинка Мариана, аз имах удоволствието да се усещам доста удобно в къмпингите на юг - тъкмо по тези места, които тази година станаха жертва на огромния проливен дъжд - Оазис, Арапя.
Кои морски жители са изключително сложни за снимане?
Имам другари харпунджии, които се занимават с отстрелване на риби под вода, и тъй като години наред се мъча да се доближа до лефер - доста го обичах и като риба за ястие, и като красива риба, попитах един от тези огромни харпунджии - Филип Малеев от София: “Абе, Филипе, какво би трябвало да направя, с цел да мога да се доближа до някой лефер да го фотографирам? ”. И той ми откри тайната: “Виж какво - гмуркаш се, лягаш на дъното, и дори очите ти не би трябвало да мигат и да се въртят. ” Ако са единични екземпляри или ято, те са любопитни и се доближават, с цел да те прегледат. Тогава аз си върша фотографията. В изложбата си имам фотоси на ято лефери и на една двойка огромни лефери. Така се снимат леферите.
На каква техника разчитахте през годините под вода?
За да не мъкна всякакви тежки техники, разчитах на амфибийната серия фотокамери Nikonos номера от 1 до 5, аз имам и първия, и последния модел. Първия ми го подари едно прелестно момиче, морска биоложка в Морската лаборатория на Университета на Северна Каролина, когато бях стипендиант на ЮНЕСКО при започване на 70-те години. Всъщност беше 1973 година и тази година стават 50 години, откогато фотографирам с професионална техника.
(Включва се Мариана Клисурова: “Любо навършва 80 години в този момент, на 17 октомври. Правим по-рано изложбата, само че тя си е празнична за нас. С нея означаваме 50 години от първото му гмуркане с професионален фотоапарат.
Впрочем то беше на Пуерто Рико. ”)
Какво от Вашите многочислени фотографии ще забележим в този момент в Градската художествена изложба на Варна?
Изложбата е в две зали на първия етаж на Галерията - едната зала е за Черно море, в другата са океански фотоси и фрагменти от Червено море - с цел да има повече цвят. Защото фактически в Черно море има дефицит на цветово многообразие. Изключение са актиниите, които “цъфтят ” нощем и са прелестни. Те си пускат пипалата нощно време и с тях притеглят към устата си зоопланктон - организми, рачета, дребни рибки. Океанските фотоси са най-различни - най-вече от Червено море, тъй като то е доста ефектно. Има го аленият цвят, който в нашето море съвсем липсва, има риби с най-разнообразни форми и цветове. Ако е рекъл бог, ще пристигна един другар - лекар физиолог от Спортна академия в София - Ганчо Матеев, който ще донесе цветни документални филмчета, които ще се прожектират в Галерията ( ”Ганчо е индивидът, който 30 години се гмурка дружно с Любо и на всички места вървят дружно, и аз постоянно съм била доста спокойна, тъй като той е с него ” - прибавя брачната половинка Мариана Клисурова). С Мариана каним всички другари на 23 септември в Градската художествена изложба да споделят нашия празник.
В дните преди откриването на изложбата си Любомир Клисуров описа пред Нина Локмаджиева истории от процеса на своята работа, напомни си срещи с отдадени на морето хора и със създанията от света на мълчанието.
Тази галерия обобщава един дълъг път за Вас, какъв е главният й акцент?
Замислил съм изложбата като сбогуване с моето дългогодишно занимание - подводната снимка - тя беше занимание в целия ми логичен професионален живот в Лабораторията по подводни проучвания в Института по океанология във Варна. И защото възрастта ми към този момент напредна мощно, а и прекосих през много тествания, взех решение да направя прощална фотосреща с моите другари, съученици, сътрудници и близки хора с тази галерия. Тя подчертава върху Черно море, несъмнено, само че включих в нея фрагменти и от топлите морета с коралови рифове като Червено море, Малдивите, Карибите и така нататък
Как стартира Вашата история, вашата обич с подводния свят. Много хора са влюбени в морето, само че го виждат като пейзаж да вземем за пример, какво Ви накара да търсите хубостта под вода?
Когато бях младеж през 50-те години, във Варна се организира седмица на френския филм - беше през 1956-57 година. Прожектираха кино лентата на Жак-Ив Кусто “В света на мълчанието ”. Акълът ми се взе тогава! И взех решение, че би трябвало обезателно да надникна в този свят. Освен това, вуйчо ми Коста Стойчев - правист, безгрижник и водолаз, ме възпламени в допълнение. Беше прочут като човек на живота, а неговият другар бай Захари Жандов донесе първите водолазни екипировки. По това време имах щастието да се срещна с двама варненци - Веселин Недев и Ангел Златанов, приключили също Механотехникума в града, които бяха положителни фотографи и леководолази.
Като едни положителни механически експерти те сами си проектираха херметични боксове, в които слагаха общоприети фотоапарати, несъмнено, от остарелия вид - лентови, лайка формат, и снимаха. Всъщност синът на Веселин - Юлиян Недев, в този момент не престава нашето дело. Те ме дозапалиха и аз взех решение, че в последна сметка няма за какво да се двоумя повече да се причисля към тези корифеи на подводната снимка. А другият човек е Захари Жандов, който беше добър другар на вуйчо ми и подсилваше желанието у мен да се занимавам с снимка. Той донесе някакви френски плавници, маски и други уреди. Имаше и един варненец - Антон Беджев, който гледаше професионално на влизането под вода и основа една група, наречена Подводна инженерна група, която се занимаваше с обслужване на язовири - разчистване и ремонт на стени, на кесони.
Как се снимаше аналогово под вода през тези години?
Тогава аз работех с лента, която има 36 фрагмента. И влизайки под вода, трябваше доста деликатно да си сортирам обектите за фотоси, тъй че всеки кадър да излезе успешен. Сега няма такива ограничавания с цифровата техника.
Вие сте приет ценител на Черно море, Вашият албум, който показа живота на Черно море под водата, публикуван от “Сталкер ” през 2007 година, остана историческа книга - същинска енциклопедия за флората и фауната.
Тогава “Сталкер ” с Димитър Трайчев и Милан Асадуров доста помогнаха да стане моята книга. Аз смятах да върша книгата единствено като албум - фотоси и под тях наименованието на обекта на български, вероятно британски, и латинското название. Но Трайчев сподели: “Как, ти би трябвало обезателно да опишеш историите на тези фотоси! ” Така и направих, и книгата излезе в
500 екземпляра на български и 500 на британски. Ще се веселя, в случай че посланията й доближат до идващите след нас.
Какво открихте в това сякаш нефотогенично наше море?
Защо избирам да фотографирам в Черно море и до момента? Защото е въпреки всичко нашето море и тъй като е море с доста история в него. Самото то е било сладководно езеро преди хиляди години и в този момент към момента могат да се срещнат живи същества, като някои риби да вземем за пример, които от сладководните времена са доживели до днешни дни. Едни от тях са попчетата - те са над 20 типа, съвсем 20 от които са от по този начин наречения ендемичен тип, а останалите са от сладководното време на Черно море. Има и още една причина да фотографирам толкоз доста в нашето море. Само в границите на моята дейна подводна активност - от 1961 година съм леководолаз (завърших тогава курсовете към Варненския леководолазен клуб), оттогава до момента виждам по какъв начин огромна част от животинския свят на Черно море стартира да изчезва лека-полека. Какво се случи с черноморската скумрия? Или с калкана, който беше обект на безжалостно избиване с тралене? И какво остана след дънното тралене с тежки тралове върху няколкото луксозни мидени полета против Варна на двайсетина метра дълбочина, които бях унищожени? А бяха витално нужната среда, над която дънните риби си хвърляха хайвера и употребиха мидите като хранителен запас.
На времето стигнах до концепцията в границите на 10-20 години да снима това, което мога, от нашето море - като живи същества, като биоценоза - риби, ракообразни, миди и прочие. И когато след 40-50 години някой от младите водолази реши да прави нещо сходно, ще може да види разликата - какво го е имало в моите фотоси и какво към този момент го няма в неговите. Т.е., приготвих с моите фотоси една база за бъдещо сравняване на това, което се случва с Черно море през годините.
Тази Ваша задача е като избавителна интервенция - избавителна за историческата фото памет за нашето море?
Така е, само че не напълно в цялостния й тип, тъй като възрастта и болесттите не ми дадоха опция да бъда деен до този миг.
С тази галерия в действителност отправяте едно обръщение към хората, които идват след нас. Какво бихте споделили на тези млади девойки и момчета, които ще се гмурнат в морето с фотокамера? Защото техниката се мени, само че погледът към подводния свят остава, нали? Какви качества са нужни за един сполучлив подводен фотограф.
Хубаво е да усети по какъв начин се отнася подводният скотски свят към индивида, който отива да го снима. Аз разбрах, че рибите и ракообразните в нашето море са доста внимателни и чувствителни към приближаването на човешко лице към тях. И с цел да направиш хубава фотография, като се доближиш оптимално към обекта си на снимане, не можеш да влезеш с акваланг, който бълва мехури и подвига звук. Затова взех решение, че ще върша моята снимка в режим на свободно гмуркане - без никакви акваланги и други дихателни устройства - със задържане на дишането или апнея, се гмуркам и в границите на минута и половина, най-вече две, аз би трябвало да се доближа до обекта, да си приготвя фототехниката и да си направя фотографията, след което да се махна колкото се може по-бързо, с цел да не стресирам животинчето. Трябва да си внимателен и да е ясно желанието, с което се доближаваш към обекта за фотография - той би трябвало да го усети, да не си мисли, че отиваш да го убиваш.
Имат ли нюх за това морските жители - по какъв начин схващат, че камерата не е оръжие?
Имат нюх, да. През всичките години, когато снимах на гмуркане, влизах два пъти денем и правех едно нощно сафари, което беше най-великолепното чувство в моя живот. Влизам самичък през нощта с един фенер, вързан за подводната ми мълния, над мен - звездите и луна, в случай че има, нито тон в близост - доста хубаво. Попадал съм в обстановки.
Обичах да вървя есенно време - след 15 септември по южното крайбрежие, аз обичам тези места най-много. Тогава хората се разбягват и се прибират по домовете си, и там през нощта да влизаш е една приказка, чува се бръмчене на риболовен лодки, които влизат за паламуд, аз се гмуркам, светкавицата ми блясва, те се чудят на какво се дължи това зарево, което тя излъчва във водата. Имах случай, когато лодка се приближи - видяла ме е като светлинен обект и като изплувах да си поема въздух, слушам на лодката да викат - “Какво е това, какво е това? ” дружно с ред неприлични думи. И крещя: “Човек е, човек е! ” - “Тъкмо щяхме да те гърмим със сигналния револвер ”, споделят. Само това ми оставаше, някой да ме гръмне.
Благодарение на моята брачна половинка Мариана, аз имах удоволствието да се усещам доста удобно в къмпингите на юг - тъкмо по тези места, които тази година станаха жертва на огромния проливен дъжд - Оазис, Арапя.
Кои морски жители са изключително сложни за снимане?
Имам другари харпунджии, които се занимават с отстрелване на риби под вода, и тъй като години наред се мъча да се доближа до лефер - доста го обичах и като риба за ястие, и като красива риба, попитах един от тези огромни харпунджии - Филип Малеев от София: “Абе, Филипе, какво би трябвало да направя, с цел да мога да се доближа до някой лефер да го фотографирам? ”. И той ми откри тайната: “Виж какво - гмуркаш се, лягаш на дъното, и дори очите ти не би трябвало да мигат и да се въртят. ” Ако са единични екземпляри или ято, те са любопитни и се доближават, с цел да те прегледат. Тогава аз си върша фотографията. В изложбата си имам фотоси на ято лефери и на една двойка огромни лефери. Така се снимат леферите.
На каква техника разчитахте през годините под вода?
За да не мъкна всякакви тежки техники, разчитах на амфибийната серия фотокамери Nikonos номера от 1 до 5, аз имам и първия, и последния модел. Първия ми го подари едно прелестно момиче, морска биоложка в Морската лаборатория на Университета на Северна Каролина, когато бях стипендиант на ЮНЕСКО при започване на 70-те години. Всъщност беше 1973 година и тази година стават 50 години, откогато фотографирам с професионална техника.
(Включва се Мариана Клисурова: “Любо навършва 80 години в този момент, на 17 октомври. Правим по-рано изложбата, само че тя си е празнична за нас. С нея означаваме 50 години от първото му гмуркане с професионален фотоапарат.
Впрочем то беше на Пуерто Рико. ”)
Какво от Вашите многочислени фотографии ще забележим в този момент в Градската художествена изложба на Варна?
Изложбата е в две зали на първия етаж на Галерията - едната зала е за Черно море, в другата са океански фотоси и фрагменти от Червено море - с цел да има повече цвят. Защото фактически в Черно море има дефицит на цветово многообразие. Изключение са актиниите, които “цъфтят ” нощем и са прелестни. Те си пускат пипалата нощно време и с тях притеглят към устата си зоопланктон - организми, рачета, дребни рибки. Океанските фотоси са най-различни - най-вече от Червено море, тъй като то е доста ефектно. Има го аленият цвят, който в нашето море съвсем липсва, има риби с най-разнообразни форми и цветове. Ако е рекъл бог, ще пристигна един другар - лекар физиолог от Спортна академия в София - Ганчо Матеев, който ще донесе цветни документални филмчета, които ще се прожектират в Галерията ( ”Ганчо е индивидът, който 30 години се гмурка дружно с Любо и на всички места вървят дружно, и аз постоянно съм била доста спокойна, тъй като той е с него ” - прибавя брачната половинка Мариана Клисурова). С Мариана каним всички другари на 23 септември в Градската художествена изложба да споделят нашия празник.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ
