Лихви банките не дават, а пенсионните фондове не печелят. Недоверието

...
Лихви банките не дават, а пенсионните фондове не печелят. Недоверието
Коментари Харесай

Как да се осигурява българинът за пенсия?

Лихви банките не дават, а пенсионните фондове не печелят. Недоверието към пенсионните системи пораства, а това ги подкопава в допълнение. Има ли излаз от пенсионната злополука, която се обрисува, написа в разбор за " Дойче веле " на проф. И. Дичев.

Зад една техническа привидно тематика като пенсиите надничат въпросите за отношението сред поколенията и за доверието в стабилността на света, в който живеем. Пенсионната система е пред тежка рецесия освен у нас. Световният стопански конгрес преди две години излезе с проучване, съгласно което, пенсионната „ адска машина “ цъка непреклонно: през 2050 дефицитът на шест от най-големите стопански системи (САЩ, Китай, Индия, Холандия, Канада, Япония) щял да бъде 400 трилиона $, т.е. четири пъти повече от цялата днешна международна стопанска система.

Катастрофата, която се обрисува, може би отстъпва единствено на това, което ни готвят климатичните промени. А аргументите в тази ситуация са още по-ясни. От една страна, имаме явлението демографски преход, където раждаемостта понижава паралелно с повдигането на стандарта. От друга, удължава се човешкият живот с помощта на фантастичния прогрес в медицината. Направете елементарна сметка: в случай че през въпросната 2050 год. човек в развития свят живее приблизително 105 години (нещо доста евентуално, съгласно специалистите) и в случай че е почнал работа на 25, на 65 той/тя ще е работил толкоз време, колкото и ще има право да получава пенсия.

Добавете към това възходящия брой на сами деца, върху които ще легне изработването на пенсии за двама родители, пък и за четирима прадеди (тенденцията е най-видима в Китай поради рестриктивната демографска политика за едното дете 1979-2015). Добавете възходящия брой хора, които не се обезпечават заради не флуидния трудов пазар и сенчестите зони в международната стопанска система. Последното касае най-вече хора в Индия, само че знаем, че този проблем го има и България, където е евентуално да се върнат в пенсионна възраст доста неосигурени, работили в чужбина.

Отказ по идеологически аргументи

У нас казусът от дълго време се дискутира; все по-ясно ни става, че по идеологически аргументи се отхвърляме от единственото решение, а точно стимулирането на имиграция на подобаващи популации, подготвени да работят и да раждат деца. В Япония също не желаят мигранти, само че там най-малко разчитат на роботи, каквито тук май скоро няма да се появят.

Постепенното повдигане на пенсионната възраст беше преглътнато, въпреки и след редица битки; хората у нас се пенсионират не с цел да лежат по тил, а с цел да могат да поработват към този момент в обстановка на избрана сигурност. Може би мечтая, само че ми се коства, че една стъпаловидна форма за приемане на осигурителни добавки би имала превъзходен резултат и би стимулирала хората да внасят доста повече пари в системата (по този метод биха могли да се трансформират добавките за стаж да вземем за пример, това би било опция на безусловния базов приход...).

Но тематиката на деня са частните форми на обезпечаване от по този начин наречения втори дирек, които трябваше да подпрат сякаш обреченото държавно обезпечаване. Всички схванаха разликата сред солидарната система, при която страната взима вноски и след това дава пенсии, като преразпределя към най-необлагодетелстваните; както и демократичния модел вид „ щурец и мравка “, въведен с това „ в допълнение “ обезпечаване: при него всеки получава това, което самичък си е икономисал, т.е. богатите и прозорливите - повече, бедните и безгрижните – по-малко, може и нищо. Причина за тази двоякост е спореният темперамент, характерен на концепциите ни за правдивост. Ако за пенсиите дава отговор единствено страната, няма да има тласък да внасяме повече. Ако е единствено частното обаче, отново неприятно, тъй като в случай че на следващия ден почнат да измират към нас хора без една стотинка, няма да издържим и отново ще променим модела.

Пенсионното обезпечаване (въведено първо от Бисмарк през 1889 год.) не освобождава старите; то отървава младите от моралния дълг да се грижат за родителите си - могат значи да си вдигнат чукалата и да си търсят щастието в модернизиращия се мобилен свят. Целта е всяко потомство да получи някаква сигурност и да се отърве от взаимозависимост. Резките промени обаче слагат тази сигурност под все по-голям напън. Държавата, поръчител на солидарния модел, се оказа нещо много ефимерно, изключително по периферията на развития свят: който е взимал пенсии през 90-те, ще разбере какво желая да кажа. Тогава, в еуфорията на глобализацията, демократичният модел изглеждаше надалеч по-сигурен. Та не бяха ли американските пенсионни фондове най-сигурният вложител?

Неочаквано обаче се оказа, че сходни фондове не печелят изключително доста. Дали казусът е във финансовата рецесия, довела до съвсем нулеви лихви и неспособност да се печели без риск (тези фондове имат възбрана за рискови вложения, нали следва да подсигуряват екзистенциална сигурност на обществото!). Дали има преднамереност, несръчност, високи такси – аз не знам. След медийни кавги доста обезпечени се върнаха към страната, за което се изля доста мастило и се взеха законодателни решения; през днешния ден пък научаваме, че наложителното в допълнение (частно) обезпечаване ще подсигурява на жителите най-малко да не изгубят парите, които са вложили. Което прави малко чудноват самия демократичен клон на пенсионното обезпечаване – първо наложително (за родените след 1959), в този момент пък с гаранция, че няма да загубиш парите си.

Усещане за сигурност?

Замислете се за това какъв брой бързо взеха да се разклащат устоите на света ни. За баба ми и дядо ми към момента беше явно, че би трябвало да инвестираш в децата си, които ще те гледат на старини. След това се появи всемогъщата страна – у нас комунистическа, в Европа - обществена. Тя обещаваше да взема решение всичките си проблеми на правилото на растежа – от ден на ден произвеждане, все повее хора, които да внасят в пенсионната система. Разклати се страната, взехме да не имаме вяра в безспирния напредък. Дойдоха фондовете, тържищата, икономическата лотария. Ама там има цикли, ту се печели, ту се губи и вярата в стабилността на света напълно залинява.

Българската междинна класа, която няма задоволително пари и умения, с цел да играе по тържищата, е в смут от това, че няма опора, за която да се хване. Купува жилища като най-сигурна инвестиция, само че към този момент няколко пъти този пазар се срутва, а и никой не знае какви ще са цените в обезлюдяващите се градове, каквито са половината в България. Лихви банките не дават, пенсионните фондове не печелят, златото го крадат...

Добавете към това и възходящото съмнение към пенсионните системи, коeто ги подкопава в допълнение. В момента, в който младежът, който преди малко е почнал професионалния си път, чуе за 400-те трилиона, надали ще се почувства стимулиран да внася осигуровки: „ Да се изпотрепвам аз, с цел да има пари за старците – айде де, ами за мен някой ден нали към този момент няма да има, системата гърми отвред “, вероятно си мислят мнозина по-млади. Усещане за сигурност и житейска вероятност може да пристигна, в случай че сме уверени, че в обществото ни има правдивост, грижа, разсъдък – само че при настоящето ожесточаване на егоизма сходни неща май звучат все по-екзотично.

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР