Легендата на бокса България и най-успешен спортист в историята на

...
Легендата на бокса България и най-успешен спортист в историята на
Коментари Харесай

Ивайло Маринов на 60: Най-голямото ми постижение в живота е семейството

Легендата на бокса България и най-успешен състезател в историята на Варна – Ивайло Маринов, чества през днешния ден своя 60-годишен празник. За Ивайло всичко е казано и написано, приказката му на кръга е пресъздадена в книга и филм, а следва и втори подобен.
 Легендарният Ивайло Маринов на 60

Олимпийски, международен и четирикратен европейски първенец, притежател на Световната купа, Ивайло ще бъде запомнен с неподражемото си майсторство и неповторимия танц на кръга, с които превръщаше бокса в изкуство. Неслучайно експертите са единомислещи, че различен като него няма да се роди.

Ивайло Маринов е спечелил първата международна купа за родния бокс – в Мюнхен през 1982 година.

Най-добър боксьор на България за XX век, Спортист №1 на Варна за XX век и Почетен жител на Варна, а на Олимпиадата в Сеул реализира нещо, което надали ще бъде повторено – състезател от Варна да вземе олимпийско злато като настоящ играч на варненски клуб. По това време Ивайло се състезава за ФСФД „ Черно море”. Осем години по-късно различен варненец - Даниел Петров, също става олимпийски първенец, само че с екипа на Левски. По случай своя празник Ивайло Маринов се връща към паметните си моменти на кръга в извънредно изявление за „ Петел”.

---

- Г-н Маринов, какво помните от първите си стъпки в спорта?

- Като всяко малко момче, ритах топка в махалата, а в края на 60-те започнах да играя футбол проведено в децата на Спартак при Герасим Калугеров, лека му пръст. Минах през детския отбор и юношита младша възраст на клуба. Спомням си, че като дете връщах топките на мачовете на мъжете, а на почивката сред двете полувремена всички деца играехме мачле на терена. По време на едно от тях, когато вратарят на Сливен се връщаше на вратата за второто полувреме, аз го излъгах и той сподели: „ Брей, от теб ще стане футболист.”

- Как се запалихте по бокса?

- Мой другар тренираше бокс до стадион „ Спартак”. Един ден ми сподели, ела при мен, да видиш по какъв начин е. Отидох и повече не излязох от залата. Случи се през 1977 година. Първият ми треньор беше Петър Ганчев, Бог да го елементарни. Той има и най-голяма заслуга за построяването ми като боксьор. Само седем месеца, откакто започнах с бокса, завоювах и първата си шампионска купа – на държавното за юноши старша възраст в Бургас.

- Първият ви огромен орден при мъжете е бронзов от Олимпиадата в Москва през 1980-а.

- Можеше да е от различен метал, само че шансът не бе с мен на ½-финала с кубинеца. Мачът вървеше в моя изгода, само че след един удар във втория рунд, си счупих дясната ръка. До края тя остана свита, само че не се отхвърлих. Нямаше обаче и по какъв начин да го блъскам, гледах единствено да не разрешавам той да ме удря. Логично изгубих по точки и останах с бронза.

- Година по-късно ставате за първи път европейски първенец в Тампере, а през 1982-ра в Мюнхен печелите и международната купа.

- Във Финландия нямах проблеми в нито един мач, а в Германия съумях да донеса първия златен орден от шампионат на планетата за българския бокс. В Мюнхен обаче бе доста мъчно. На ½-финала играч на КНДР ме удари в брадичката и ме прати в нокдаун във втория рунд. Това обаче толкоз ме подразни, че до края съм го засипал с точни и безпощадни удари. Честно казано, откакто ме удари за първи и финален път, повече нищо не помня от мача. Свестих се чак в съблекалнята и първите ми думи са били: „ Победих ли?”. На финала против мен беше южнокореец. Бързо натрупах преднина в точките и до края „ танцувах” и се забавлявах на кръга.

- Няма по какъв начин да не ви върна към най-скъпата ви европейска купа – втората за Вас, която е извоювана в Двореца на културата и спорта във Варна през 1983-та?

- Пълна зала за всеки мой мач, доста другари, фенове, нямах право да ги отчайвам. Печелех безапелационно по точки всяка среща, а в борбата за златото тряваше да се изправя против моя другар от Италия Тодиско, Вечна му памет. Преди мача го разходих във Варна, демонстрирах му заблежителностите на града ни, само че на финала го победих. Миговете след награждаването в никакъв случай няма да ги не помни. Хората ме хвърляха във въздуха, носеха ме на тил. Бях задоволен, че им донесох такава наслада, че ги направих щастливи.

- И идва Олимпиадата в Сеул през 1988-а, вашият връх в бокса. Върнете се 32 години обратно и разкажете какво се случи.

- В Сеул бях решен да дам всичко от себе си, с цел да взема единственото златно отличие, което ми липсваше. По пътя към финала завоювах четири победи с очевидно предимство – против филипинец, руснак и още двама. Така се изправих в съдбоносен мач за огромната купа в категория до 48 кг против Майкъл Карбахал от Съединени американски щати. Преди финала бях спокоен и убеден в силите си. Дори преди да потегли от хотела, изпуших половин цигара на терасата в стаята ми. Старши треньорът Николай Джелатов ме видя и ми сподели: „ Не се притеснявай, моето момче, пуши си...” В трите рунда от по 3 минути бях във вихъра си. Нанесох му доста тежки удари, несъмнено, получих и аз удари, само че не толкоз съществени. Нито за момент не съм се съмнявал, че ще победя. Не помня също да е имало сериозен интервал в някой от трите рунда, нито противникът да ме е сложил напрегнат. С оглед на това, което видяха, съдиите имаха единствено едно решение – да ми присъдят победа с очевидно предимство с 5:0 гласа. Този успех бе и най-големият връх в моята кариера. След като се върнах във Варна, ме наградиха с Волга и 2500 щатски $, а медалът стои и до момента на видно място в моето жилище. Подарил съм огромна част от оценките и купите си на музеи, само че златото от Сеул ще си остане единствено за мен.

- След това излизате на гурбет в Югославия. Какво си спомняте?

- За двете години там завоювах най-вече пари в бокса. Последната ми европейска купа през 1991-а, я взех, когато се боксирах за Партизан (Белград).

- Съжалявахте ли, че се разминахте с още популярност и огромни пари при експертите?

- Не. Благодарение на наш управител с контакти в Съединени американски щати, изиграх 5 професионални мача в България и взех победи във всеки един от тях. Американците желаеха да продължа на профи кръга на тяхна територия и пристигнаха на договаряния в Шведския хотел край Варна. Те упорстваха, обаче да отида първоначално самичък, а аз желаех да взема жена си и щерка си. В последна сметка отхвърлих, защото не си представях да остана една година в чужбина без фамилията си.

- Г-н Маринов, имате доста трофеи и медали, само че кое е най-голямото ви достижение в живота?

- Семейството, несъмнено. Без него нямаше да реализира всичко това. Щастлив съм, че Пенка е моя брачна половинка, а моя щерка е Неда, която си взе устойчиво момче за мъж и двамата ме подариха с прелестната внучка Ивайла.



- Как ще отпразнувате юбилея?

- Тържеството го отсрочвам във времето, защото съблюдавам ограниченията и рестрикциите за битка с COVID-19. Извинявам се на всички мои близки и другари, които бях поканил на празника, само че здравето е най-важно и би трябвало да сме виновни към себе си. Когато пандемията отшуми, ще отпразнуваме юбилея ми, както прилича.

Недко Петров, „ Петел”
Източник: sportal.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР