Лъчезар Бояджиев е сред най-изявените в съвременното изкуство художници във

...
Лъчезар Бояджиев е сред най-изявените в съвременното изкуство художници във
Коментари Харесай

Лъчезар Бояджиев, художник: Да мислим повече за това, което оставяме, а не за онова, което сме заварили

Лъчезар Бояджиев е измежду най-изявените в актуалното изкуство художници във и от България. Негови творби са благосъстоятелност на влиятелни музейни сбирки по света. Множество са независимите му изложения и участията в общи експозиции в Европа, Северна Америка и Южна Америка, Азия и Австралия, в това число на биеналетата в Сао Пауло, Сидни, Гванджу. През разнообразни форми на изкуството интерпретира тематики като властта, вярата, поп-културата или пък опозиите частно-публично, тоталитаризъм-демокрация, локално-глобално.

Роден е през 1957 година, приключил е Националната художествена академия в София през 1980 година Съосновател е на Института за модерно изкуство в София. В момента в Софийската художествена изложба неговата ретроспективна галерия " Sic transit meda mundi (Настоящето е прекомерно късо и много тясно) " (до 11 март), а до 24 март в изложба Sariev Contemporary в Пловдив може да бъде забелязан планът му " Уютни дистопии ".

Свързан сте с постмодернизма, с Ню Йорк през 80-те и по-късно. Как гледате през днешния ден на тази връзка?

- Гледам с признателност, че научих съвсем всичко значимо в този град, в това число и, към 1981 година, какво е то това същински социализъм (Швеция, а не " С Българска комунистическа партия и Комунистическа партия на Съветския съюз напред! " ). И след това се веселя, че можах да споделя наученото с сътрудници и другари в София и България тогава, в средата на 80-те, когато никой от моето потомство нямаше опция да пътува. Става дума за другари и сътрудници от необятната интелектуална общественост в София от това време – и художници, изкуствоведи, фенове, а също по този начин и теоретици.

А наученото, споделеното беше от сферата на актуалното и модерното изкуство, инфраструктурните положения на интернационалния свят на изкуството, фигурата на куратора и биеналето, Венеция и " Документа ", МоМА и " Уитни ", Лео Кастели, Кийт Харинг, Христо и Жан-Клод и доста други; както и това, да вземем за пример, с какво Бодрийяр е значим за нас и за какво има връзка сред неговата доктрина на симулацията, симулакрума (със заличената разлика сред оригинал и копие) и късния социализъм – с очевадната разлика сред едния свят – това, за което Партията споделяше, че е в живота - на думи, и това същинското, което всички виждахме, че не е по този начин в действителния живот...

Днес, когато имаме Доналд Тръмп и " фалшив нюз ", брутални преиначавания на човешкото и принуждение над истината, умишлено втълпяване на боязън от другия и замяна на действителните проблеми с измислени фикции, целящи запазване на икономическото статукво (от мафиоиден тип), тези познания са ми по-важни от всеки път – тъй като ми е по-лесно да се ориентирам в живота. Трудно е да продаваш краставици на краставичар и аз доста рядко закупувам зарзават изобщо, камо ли от недостойни продавачи на ментета...

 От изложбата в СГХГ
© Цветелина Белутова, Капитал

От изложбата в СГХГ

В този ред на мисли, сещам се, че предходната година ходихте с червени токчета по бул. Витоша в акцията " Извърви километър в нейните обувки ". Какво могат да трансформират сходни жестове в среда, в която обществения спор се повлиява най-много от страсти, подправени вести и политически операции. Пример - подклажданите страхове към Конвенцията на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение.

- Как какво – мисля си, че един образец за приемливост няма да навреди. Няма нищо, но нищо нездравословно в това да " стъпиш в нечии обувки ", да се вживееш в другия вместо да го гониш, преследваш или насилваш... Това е човешки достойната позиция; всяко принуждение и втълпяване на боязън, несъразмерен изолационизъм под прикритието на патриотични и обичайни полезности е, като най-малко, израз на фрустрирано самочувствие. Аз нямам такова. Живея си в огромния свят и по никакъв начин не изпитвам завист на тези, които се лимитират до мислене и живот в триъгълника, затворен сред автомагистралите Хемус, Тракия и Струма... Всъщност, те май даже не образуват и триъгълник... Толкова по-зле за изолационизма – няма бъдеще, откакто даже и границите са противоестествени.

Как ви вълнува тематиката за националното - в настоящия подтекст, в който България ръководи съвета на Европа в София, а следващата година следва Пловдив да бъде Европейска столица на културата?

- А какво общо имат тези публични задължения и отговорности на интернационалната сцена с тематиката за националното? Тук става дума България да си свърши работата като поеме отговорност за това, че е модерна Европейска страна с избран имидж и, че има работа, която се чака страната да свърши. Ще е огромна неточност и висш акт на самозатваряне, в случай че единствената цел на тези задължения се окаже промоция на статуквото в страната през днешния ден – по този начин единствено ще се затвърдят куп печални статистики, които слагат България на Н-то място в света по корупция, независимост на самодейността, човешки и трудови права, екология, обучение и опазване на здравето, превоз и по този начин нататък.

С какво сме забавни на света?

- С такива като тебе и мене, като всички тези, които професионално, отговорно и по човешки уютно си гледат работата съгласно международните критерии и стандарти – със правдивост и европейски полезности на правовата и гражданска страна, без корупция и лакомия, без корист с природата и другия, без двуличие и политически игрички на дребно, без още толкоз доста неща, които нормално поставят България в ония жални и срамни статистики, които към този момент загатнах.

Със сигурност има неща от предишното, за които би трябвало да се грижим, и които са забавни за света тъкмо толкоз колкото са забавни за света и нещата от предишното на всички други нации по света За да се множат тези неща в бъдещето, които не сме създали ние в предишното и за които не може да се тупаме в гърдите. Например – в случай че дядо ти е изобретил кирилицата – да кажем, че имаш право да се тупаш в гърдите, само че откакто не е, то тогава най-добре ще е да се смириш и да изтърпиш, до момента в който не направиш нещо, с което да се гордеят внуците ти Трябва да мислим повече за това, което ще оставим, а не за това, което сме заварили.

Работите ви постоянно интепретират знаци и въпроси на религията. Защо?

- Това са знаци на вярата... Институционалната вяра от какъвто и да било тип, нейните въпроси и проблеми не ме интересува, както не ме интересуват и раздвоените синоди, назначените синоди и други такива институции на проведената вяра, които имат слаба връзка с обособения човек и от дълго време, най-малко от времето на Възраждането в България, не показват общностните въжделения на хората.

 От изложбата в СГХГ
© Цветелина Белутова, Капитал

От изложбата в СГХГ

Ти обаче несъмнено приказваш за това, че при започване на 1990-те години използвах образното завещание на иконата и църковната живопис – през репродукции в книги и албуми, с цел да изразя оня трагичен интервал на безпорядък и провал, на невъзможнст да се има вяра както в предишното преди 1989 по този начин и в бъдещето по-късно, което се вкарваше по проект и в къси периоди, евентуално в нечий интерес, а не с религия в добруването на индивида. Занимавах се тогава с тези знаци тъй като не можех да схвана по какъв начин по този начин в границите на 1-2 години някогашни партийни и комсомолски водачи се трансформираха от уж-комунисти в правоверни уж-християни – и в двата случая крадяха на пакост, нещо което и до ден сегашен не е напълно тъкмо отрефлектирано и изследвано... Почнаха да вървят не в Партийния дом, а в храма Св. Александър Невски и това някак си ме дразнеше.

Смятате, че " истината няма притежател ". Бих ви апострофирирал обаче, че пост-истината има притежател. Или притежатели. Например тези, които търгуват с персонални данни от цифровата среда. Например тези които употребяват Big Data с политически цели. Или тези, които извозват подчинените им служащи да стачкуват в центъра на София и им раздават трансперанти. Не е ли време да захвърлим истината в бунището на историята? Или пък да я хербаризираме в полето на изкуството и да не ни се постанова да се занимаваме повече с нея?

- Веднага откакто ми кажеш какво съгласно теб е " истина ", ще се задвижвам по отговора на тези въпроси Тук още веднъж ми идват на помощ знанията и уменията от 1980-те години в Ню Йорк... Тръмп е тъпо подражателство на минали величия. Няма да си отравям живота поради него и неговите гласоподаватели. Прекалено добре познавам Америка и не се колебая, че и той, и Републиканците от обкръжението му, ще бъдат изхвърлени от гласоподавателите. Нещо сходно важи и за България, от моя позиция – народът търпи доста, само че като му кипне работи бързо... Та – дано изчакаме преди да захвърляме истината където и да било... Да му мислят " изедниците ".

Правехте градски художествени разходки - в София и в Пловдив. Участвахте интензивно и във Визуалния семинар - все начинания, които премислят живота ни в общество в града и културната му среда в така наречен преход. В какво успяхме да преходим, живеейки в града, и в какво не успяхме?

- Успяхме да създадем градовете си по-съвременни и по-удобни. Не успяхме да го създадем с усет и мярка. И не съумяваме да ги създадем по-красиви, с по-малко белези на фрустрация – за каквито смятам както корпоративната реклама и архитектура, с които се занимавахме във Визулния семинар от 2003 до 2006 година, по този начин и сегашната вълна на сувенирни монументи из цялата страна – почтени национални герои получават монумент като за компютърна анимация, градовете замязват на гробищен парк с пресилени знаци наизуст, които единствено отвличат вниманието от насладата и опциите на живота през днешния ден, от мисълта за бъдещето и по този начин нататък.

За какво ни е изкуството през днешния ден?

- Пак за същото – с цел да направи живота по-красив, по-смислен, по-весел, по-разнообразен, по-дълъг даже...

Да обърнем внимание на някои от творбите в двете ви акту а лни изложения. Например знаковата ви работа " Неоголгота " може да се види в нов вид в СГХГ.

- Много от работите в изложбата са свързани с началото на 90-те години - тотално безредната обстановка на колапс на една догматична система и интродукцията на друга система, която идва по метод, който не е натурален.

 Изглед от
© Галерия Сариев

Изглед от " Уютни дистопии " в Пловдив

Пазарната стопанска система и парламентарната народна власт идват в подтекст, който е изгубил тези обичаи. Съответно, композицията от три разпънати публични мъжки костюми беше подигравателен коментар към тази нова религия в бизнеса и пазара. Оригиналната комбинация е 4.20, а тук са 3.50 м. Въпросът е в това, че през годините тази комбинация стартира да се асоциира с рецензия към неолиберализма. С рецензия върху неконтролирания капитализъм и глобализацията, което не е напълно тъкмо.

През 2007 работата бе купена от Музея за модерно изкуство на град Кумамото, Япония и от този момент не съм я виждал. Те самите имат компликации да я конфигурират, тъй като това е мека статуя, която приказва за отсъстващи тела, само че присъстващи черупки на бизнес, стопанска система и всички тези структури, които моделират живота ни без непосредствено да ни засягат. Сега взехме решение да я реконструираме като авторска имитация с добавка от алената врътовръзка на един политик, който от една година насам ни занимава с дивотиите си - Доналд Тръмп.

В изложбата може да се види и комбинация с мумии цялостни с въдух под налягане. Посланието е - " Поеми надълбоко въздух и задръж ". Така се споделя, когато ти вършат рентген. Какво демонстрира обаче вашият рентген в тази ситуация?

-
През 2011 година имаше годишнина от полета на Гагарин. Яра Бубнова курира галерия в Института за модерно изкуство в София. Тогава аз използвах една остаряла сувенирна мумия закупена от музея Метрополитън през 1993 година. Отдавна желаех да напрява нещо с нея, не знам какво. Накрая я напомпах, залепих лицето на Юрий Гагарин върху й и я обърнах с главата надолу. Работата се наричаше " Гагарин в пространството ". Защото саркофага на една мумия е капсула, която се движи във времето. А Гагарин се е движил в капсула, която се движи в пространството. И сега, в който обърнеш работата надолу с главата - стартира едно смешно срастване на стилистики, времена и пространства.

След това тази работа беше купена от колецията на EVN във Виена. А по-късно Дейвид Елиът хареса работата за биеналето в Киев. Разбрахме се да развия концепцията за надуваемите мумии - с персони от историята. Идеята е, че можеш да си напомпваш някоя от тези персони, които почиташ и да си гледаш неговата мумия - и когато не ти е нужна към този момент - да си я разпомпваш и да си я прибираш в килера. Тези, които включих в работата са Стив Джобс, Сталин, Мао, Лорънс Арабски.

И най-важното - Доби, домашния горски дух от Хари Потър? Когато бяха огромните демонстрации в Москва, в Русия от 2012 - времето на " Пуси Райът ", постоянно хората не можеха да сложат лицето на президента, тъй като това значи незабавна глоба. Затова те използваха лицето на Доби, който още с появяването на сериите за Хари Потър беше разгласен за цифров двойник на Путин. Това превръщане на персонажа на мен ужасно ми харесва.

 Из
© Галерия Сариев

Из " Уютни дистопии " в Пловдив

В цикъла ви с цифрова графика основан на снимка наименуван " Столове и знаци. Проект за мирна взаимна съ-идентификация ". Подреждате столове в разнообразни знаци - петолъчка, свастика.

- Идеята е от 1995. Първата реализация беше във Френския културен център, където имаше една прожекционна кабина и добра зала със сцена - т.е. висока позиция, и тези безумни столове с алена тапицерия. Бяха за времето си супер първокласни. А френския център беше най-отворен за българските художници. Та, от горната позиция - подредбата на столовете придобива формата на знаци. Както на британски се споделя - " да влезеш в непознати обувки ", тук става - да седнеш в нечий непознат знак. Обикновено за конфереции столовете се аранжират по някакъв неизвестен геометричен метод, тъй като е по-функционално. Но аз взех решение, че мога да ги аранжирам и като мъжки и женски знак, като кръст, Ин и Ян, звездата на Давид, полумесец и най-гадните знаци - петолъчка, свастика и сърп и чук. Идеята е, че всички сме на този свят и всички сме виновни, без значение какви сме.

В центъра на изложбата ви в изложба Sariev Contemporary в Пловдив е една печка, чийто кюнец е извърнат във вътрешността в нея. Произведението се споделя " Вечен припек ", 2018. Може ли такава печка да излъчва топлота или не може?

- Разбира се, че може... В изкуството хубостта, както и топлината, се намират в очите на фена, на публиката, на посетителя. Започнах да рисувам печки и да работя с действителни обекти – печките на компанията " Прити " и кюнци турско произвеждане 13 см, през 2010 година Тогава на село, в къщата на рода ми по бащина линия, оборудвах стаите за зимно ползване; печки и кюнци ми бяха пред очите непрестанно. После през 2011 година при една галерия в изложба в Русе – " Приятели ", която се обитаваше в остаряла луксозна градска къща в центъра на града, забелязах, че даже единствено наличието на тези обекти в пространството внушава на посетителя чувството за уют, грижа, овладяност и привлекателност даже и печките да са напълно нефункционални като отоплително тяло. Та от този момент печката за дърва с кюнец е значим детайл в работата ми – знак на сила, човешко другарство, уют.

Имате и друго произведение в изложбата в Пловдив - " Нов-открит байрак за изчезнала страна ". Въпросът за границите, страните и флаговете - сякаш е по-горещ, отколокото е бил през последните 50 години. Как вие гледате на него?

- Границите са изкуствени формирания, които са фунция (във времето и пространството) на съответни политически обстановки в света, на континета, в района или на полуострова. В една граница (или ограда) няма нищо човешко, нищо естествено. Границите са неестествен артикул на анти-човешки страхове от другия, на контракти сред велики или не чак до такава степен велики сили, които желаят да си уредят някакъв проблем и то съвсем постоянно за сметка на действителните хора, които живеят на действителни места, в действителни общности и така нататък

Този обект – златистият байрак с везана палма е емблема на изложбата " Уютни дитопии ". Флагът, палмата, златистият цвят на плата и зеленото на короната на палмата са все визуален-материален израз на мечтаното, на фантазията за топлота и уют, за " нещо ново под слънцето ", което да е за хората и да трае във времето. Това е флагът на една неразбираема мечата-утопия за всеобщ международен уют.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР