Коронавирус
Коронавирус хвърли международната политическа клика в разгула на логореята. Наивни българи въжделеят нашенските политичеки шайки да се обединят, но когато се сплотяват, то не е за положително. Ако обединяването правеше силата, двайсет парламентарни простака щяха да вършат един интелигентен човек; сборът от професорите по физика, космология и математика - един Айнщайн.
Преди да са патология, разните там микроби, бактерии и вирусни варианти бяха литературни щедьоври:
“Любов по време на холера ” от Маркес,
“Чумата ” от Камю,
“Пир во время чумы ” от Пушкин,
“Алената чума ” от Джек Лондон,
“Щамът Андромеда ” от Майкъл Крайтън,
“Калки ” от Гор Видал
и перлата в короната - десетте разгулни дни
- “Декамерон ” от Бокачо.
И всички те са художествена имунизация срещу страховите нeврози, които “щабът ” на Мутафчийски патетично ни насаждаше.
Уловен в международните търговски мрежи като “Данон ”, линее и постепенно издъхва лактобацилус булгарикус, потурчен под име “йогурт ” (видяхте ли кой кому сменя името?).
За последно “ура! ” чух: “дистанциони представления ”, “дистанционно образование ” и “грипна почивка ”. Благодарение на ковид....
Адски комичен вирус, ей! Главният прокурор не може да го арестува, различен хитрец желае въоръжените сили да се намесят, само че нали още нямаме F-16 вирусът си хвърка. Върна ме в детството, когато ми споделяха да си мия ръцете и да си кихам в кърпичката, не против хората. Както едно време.
Тогава след всенародния печал за годишнината от обесването на Левски идваше 24 май, най-българският празнк. Децата в Царство България манифестирахме; размахвахме български знаменца и пеехме:
“Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз мощ нова,
съдбините си ти възобнови!
...
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей! ”
Хлапетата в царството знаехме, че думите са на Михайловски, мелодията на Пипков.
Преживях 9 септември 1944 година и 10 ноември 1989 година, тъй че живях в три строя. Одъртях, но, смешна чудноватост като ковид не видях, въпреки да видях всевъзможни щуротии; да вземем за пример когато се развихри криворазбраната народна власт, първият американеещ се начален преподавател, нов Киряк Стефчов, връчи на 24 май на момиченцата вместо знаменца бастунчета и помпони, и момиченцата заподскачаха като американски мажоретки.
В Царство България ние, седемгодишни първолачета с прехапани от усърдие езичета и омацани с мастило ръце пишехме с химикалки с писец топнат в мастилница дебели и тънки чертички, ченгелчета и бастунчета в нашите тетрадки с необятни и тесни редове, и корици с щампованите ликове на Ботев и Левски. Още не бе масовизирано американското откритие the ballpoint-pen (химикалката) и ние предпочитахме перодръжките, тъй като превръщаш счупения писец в острие на фунийка, която изстрелваш със сарбакан (тръбичката оръжие, предходник на лъка и стрелата). Имахме часове по правопис и калиграфия (калиграфия). Учехме се на “писмо и четмо ” на възрастта, в която сегашните деца не четат, а пишат (they chat like chatterboxes). И се масовизира вторичната, т.е. функционалната неграмотност; минат ли три секунди, престават да схващат какво четат и какво чуват.
Ние, четящите скорозрейки знаехме наизуст какво споделили Ботев и Левски, само че четяхме каквото ни падне. Попадна ни Робърт Бърнс, поетът на шотландците, който ни подейства като single malt scotch, когато Владо Свинтила преведе стихотворенията “Финдли ” и “В цъфналата ръж ” и български певачки и певаци им се нахвърли като орда башибозук, неразбирайки, че Бърнс не е за устите им лъжица и без да питат Владо Свинтила, отнесоха се с него като към текстописец на гнусните им клипове.
Когато признателните шотландци посмъртно изваяли монумент от безценен черен гранит на Робърт Бърнс, бедната му майка споделила:
- Роби, Роби, ние поискахме самун, те ни дадоха камък.
Неотдавна годишнината от обесването на Левски бе почетена с разнообразни инициативи; възпитаници и ученички четяха детско бездарните си произведения, които назоваха есета и стихове, кметове и кметици рецитираха папагалски заучени баналности. Но словeсно слабите дечурлига излязоха мощни русувачи, артисти, гайдарчета и гусларчета. Защо е по този начин, не зная. Претендира, че знае Готхолд Лесинг (Laokoon: Oder, Über die Grenzen der Malerei und Poesie).
Цитирана беше и биографката на Левски Мерсия Макдермот, чието име (пуста британска фонетика!) се произнася Мърша М’кдърмът). Младежи, който не четат, а пишат, споделяха какво биха запитали Дякона, в случай че го срещнеха.
Аз, старецът, бих го запитал къде му е гробът и за какво написал в тефтерчето си „ Народе ” с четири въпросителни, наподобяващи на бесилки. Какво значи тази главоблъсканица от четири питанки????
Къде му е гробът през днешния ден никой не знай, през днешния ден никой не знай; Николай Хайтов сочеше подземието на черквичката Света Петка в подлеза сред ЦУМ и „ Шератон ”, историците споделиха „ Кой знай ”. И аз не зная, и аз съм безпомощен пред главоблъсканицата с четирите питанки. Единствени доктор Дариткова и освирканите Йорданка Фандъкова и Цвета Караянчева знаят всичко. Персоните, които оплюха изпадналите в невъзможност медсестри1 са политически мърши, съскащи и плюещи жлъч.
Чини ми се, че едничък П. Р. Славейков разгадал енигмата с четирите питанки на Дякона:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да правят.
Всичко тежко, всичко мъчително е за нас!
" Аз не зная! " " Аз не мога! " - общ е глас,
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можем, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си ихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърни,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика: яман ни е нам фурия,
а всякому мерамът е разруха...
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
отново ще кажа и с това ще да свърша...
П. Р. Славейков ни упреква в безучастие. Ала той подбуди към деяние софийската не четяща, а чатеща юноша и тя вандалски откърти и открадна бастуна на сина му Пенчо от паметника на площад " Славейков ".
Край на тази писаница.
/ DI copyright
Преди да са патология, разните там микроби, бактерии и вирусни варианти бяха литературни щедьоври:
“Любов по време на холера ” от Маркес,
“Чумата ” от Камю,
“Пир во время чумы ” от Пушкин,
“Алената чума ” от Джек Лондон,
“Щамът Андромеда ” от Майкъл Крайтън,
“Калки ” от Гор Видал
и перлата в короната - десетте разгулни дни
- “Декамерон ” от Бокачо.
И всички те са художествена имунизация срещу страховите нeврози, които “щабът ” на Мутафчийски патетично ни насаждаше.
Уловен в международните търговски мрежи като “Данон ”, линее и постепенно издъхва лактобацилус булгарикус, потурчен под име “йогурт ” (видяхте ли кой кому сменя името?).
За последно “ура! ” чух: “дистанциони представления ”, “дистанционно образование ” и “грипна почивка ”. Благодарение на ковид....
Адски комичен вирус, ей! Главният прокурор не може да го арестува, различен хитрец желае въоръжените сили да се намесят, само че нали още нямаме F-16 вирусът си хвърка. Върна ме в детството, когато ми споделяха да си мия ръцете и да си кихам в кърпичката, не против хората. Както едно време.
Тогава след всенародния печал за годишнината от обесването на Левски идваше 24 май, най-българският празнк. Децата в Царство България манифестирахме; размахвахме български знаменца и пеехме:
“Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз мощ нова,
съдбините си ти възобнови!
...
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей! ”
Хлапетата в царството знаехме, че думите са на Михайловски, мелодията на Пипков.
Преживях 9 септември 1944 година и 10 ноември 1989 година, тъй че живях в три строя. Одъртях, но, смешна чудноватост като ковид не видях, въпреки да видях всевъзможни щуротии; да вземем за пример когато се развихри криворазбраната народна власт, първият американеещ се начален преподавател, нов Киряк Стефчов, връчи на 24 май на момиченцата вместо знаменца бастунчета и помпони, и момиченцата заподскачаха като американски мажоретки.
В Царство България ние, седемгодишни първолачета с прехапани от усърдие езичета и омацани с мастило ръце пишехме с химикалки с писец топнат в мастилница дебели и тънки чертички, ченгелчета и бастунчета в нашите тетрадки с необятни и тесни редове, и корици с щампованите ликове на Ботев и Левски. Още не бе масовизирано американското откритие the ballpoint-pen (химикалката) и ние предпочитахме перодръжките, тъй като превръщаш счупения писец в острие на фунийка, която изстрелваш със сарбакан (тръбичката оръжие, предходник на лъка и стрелата). Имахме часове по правопис и калиграфия (калиграфия). Учехме се на “писмо и четмо ” на възрастта, в която сегашните деца не четат, а пишат (they chat like chatterboxes). И се масовизира вторичната, т.е. функционалната неграмотност; минат ли три секунди, престават да схващат какво четат и какво чуват.
Ние, четящите скорозрейки знаехме наизуст какво споделили Ботев и Левски, само че четяхме каквото ни падне. Попадна ни Робърт Бърнс, поетът на шотландците, който ни подейства като single malt scotch, когато Владо Свинтила преведе стихотворенията “Финдли ” и “В цъфналата ръж ” и български певачки и певаци им се нахвърли като орда башибозук, неразбирайки, че Бърнс не е за устите им лъжица и без да питат Владо Свинтила, отнесоха се с него като към текстописец на гнусните им клипове.
Когато признателните шотландци посмъртно изваяли монумент от безценен черен гранит на Робърт Бърнс, бедната му майка споделила:
- Роби, Роби, ние поискахме самун, те ни дадоха камък.
Неотдавна годишнината от обесването на Левски бе почетена с разнообразни инициативи; възпитаници и ученички четяха детско бездарните си произведения, които назоваха есета и стихове, кметове и кметици рецитираха папагалски заучени баналности. Но словeсно слабите дечурлига излязоха мощни русувачи, артисти, гайдарчета и гусларчета. Защо е по този начин, не зная. Претендира, че знае Готхолд Лесинг (Laokoon: Oder, Über die Grenzen der Malerei und Poesie).
Цитирана беше и биографката на Левски Мерсия Макдермот, чието име (пуста британска фонетика!) се произнася Мърша М’кдърмът). Младежи, който не четат, а пишат, споделяха какво биха запитали Дякона, в случай че го срещнеха.
Аз, старецът, бих го запитал къде му е гробът и за какво написал в тефтерчето си „ Народе ” с четири въпросителни, наподобяващи на бесилки. Какво значи тази главоблъсканица от четири питанки????
Къде му е гробът през днешния ден никой не знай, през днешния ден никой не знай; Николай Хайтов сочеше подземието на черквичката Света Петка в подлеза сред ЦУМ и „ Шератон ”, историците споделиха „ Кой знай ”. И аз не зная, и аз съм безпомощен пред главоблъсканицата с четирите питанки. Единствени доктор Дариткова и освирканите Йорданка Фандъкова и Цвета Караянчева знаят всичко. Персоните, които оплюха изпадналите в невъзможност медсестри1 са политически мърши, съскащи и плюещи жлъч.
Чини ми се, че едничък П. Р. Славейков разгадал енигмата с четирите питанки на Дякона:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да правят.
Всичко тежко, всичко мъчително е за нас!
" Аз не зная! " " Аз не мога! " - общ е глас,
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можем, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си ихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърни,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика: яман ни е нам фурия,
а всякому мерамът е разруха...
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
отново ще кажа и с това ще да свърша...
П. Р. Славейков ни упреква в безучастие. Ала той подбуди към деяние софийската не четяща, а чатеща юноша и тя вандалски откърти и открадна бастуна на сина му Пенчо от паметника на площад " Славейков ".
Край на тази писаница.
/ DI copyright
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ