Комунистическото ни минало се превърна в бъдеще*
Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при акомодацията ни към европейската политическа просвета и разпоредбите на Европейски Съюз за разделянето на управляващите и върховенството на закона, толкоз по-често се връщам в сантименталното и еуфорично начало на прехода, когато в действителност си вярвахме, че " комунизмът си отива ".
Като народен представител в 36-то националното заседание (от 4 ноември 1991 година до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по обучение и просвета, и по външна политика. Идвайки в Народното събрание от университетските среди, бях напряко покъртен, когато видях онлайн какво съставляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – руски ученици. Тогава си мислех, че всяко начало е мъчно, само че когато станем членове на Европейски Съюз и НАТО, всички тези " скелети от аления дрешник " ще се радват на подобаващ отдих… Каква доверчивост! Днес учителките комунистки отново са тук и отново са същите, плачат и стачкуват за по-високи заплати, само че не престават да дават частни уроци, без да заплащат и един лев налози. Да не приказваме за кариерните дипломати. Много от тях и през днешния ден заемат основни външнополитически постове, откакто се оказа, че с изключение на руски ученици, са били и почтени сътрудници на Държавна сигурност.
Никога през тези към този момент толкоз далечни 1991-92 година, даже и за момент не съм си и помислял, че 10 години след приемането ни в Европейски Съюз ще живеем в неуместната и неповторима от всяка позиция " страна на двамата генерали ". Държава, представляваща странна комбинация от опити за провинциална рационализация и нестанала декомунизация, в чиято " злокобна " политическа атмосфера надали не всекидневно се нагнетява голямо напрежение, заредено с разнопосочни сили на отвращение и обезсърчение.
Естествено, не са изчезнали и очакванията за смяна. На пръв взор те звучат прелестно, само че все по-наивно и идеалистично. И по какъв начин да бъде по различен метод, откакто борбата за осъществяване на лустрация се води на разнообразни равнища към този момент 30 години, за жалост несполучливо. Последните безрезултатни опити за приемане на закон за лустрацията бяха в 41-то Народно събрание, когато към момента имаше ПГ " Синя коалиция ". Агентите на Държавна сигурност освен имат своя " парламентарна група " във всички парламенти след 1989 година, само че не престават да пъплят като големи мутирали хлебарки по върховете на политиката, бизнеса и медиите.
Винаги съм бил уверен, че свободата на словото и правото на информация са най-безспорните завоевания на българската народна власт след 1989 година Тази независимост, която най-вече ни липсваше, сякаш най-бързо се възприе като даденост, която никой към този момент не може да ни отнеме. Никога не съм си и представял, че сериозната плуралистична политическа публицистика и журналистика ще остане единствено отдалечен спомен от първите години на прехода.
Да, всички виждахме и коментирахме притеснителните трендове в натрупването на проблемите със собствеността и политиката на медиите. Медийната среда опростяваше и се профанизираше пред очите ни, само че в никакъв случай не съм очаквал, че още веднъж ще преживеем политико-икономическа симбиоза сред власт и медии, както беше при комунизма. Така стигаме до най-важния въпрос, който през днешния ден ни вълнува – може ли журналистическото слово да е свободно, в случай че медиите са подвластни политически и стопански? Или, в случай че става дума за нас, жителите, въпросът можем да го зададем и по различен метод. Има ли въобще смисъл свободното ни политическо или гражданско слово, в случай че няма къде да го кажем или напишем, с цел да може и някой различен, с изключение на родственици и другари, да ни чуе или прочете? КОЙ, КОЙ ще ни каже? ТОЙ, несъмнено, с перверзната поддръжка, която получи за неуместния си медиен закон…
Най-опасната за демокрацията прилика, обаче, с времето към 1989 година, е невижданото неглижиране и унижение на институциите, на което сме очевидци през днешния ден. Според ГЕРБ институциите, процедурите и разделянето на управляващите единствено затрудняват и слагат трудности пред " вожда и учителя ", избран за " европейска персона на годината " и поел " отговорността " да бъде (единственият) реализатор и представител на националните въжделения.
Не е инцидентно, да вземем за пример, че за първи път след 1989 година, имаме толкоз политически импотентен парламент като 44-то Народно събрание, изцяло некадърен да свърши нещо потребно за обществото. Парламент, който трансформира всеки спор в най-жалък просташки фарс и в който класическата демократична координатна система „ ляво-център-дясно “ е сменена с нова – леплив популизъм и клиентелизъм, където към този момент няма идеология и където лявото и дясното постоянно се оказват от една и съща страна на барикадата. Така, както се случи при рестартирането на " неуместния " план " Белене ", подплатено с " русофилски " военен дух.
Горчивите аналогии с 1989 година надалеч не свършват дотук. Те са систематични и генетични по своя темперамент и въплъщават дълбокото същностно сходство сред късния „ перестроечен социализъм “ след 1985 година и днешния " националпопулизъм ". Не можем да не споменем, да вземем за пример, аналогията сред екстремистката настъпателност в политическата, медийната и публичната среда в България по време на така наречен " Възродителен развой " и днешното невиждано назидателно говорене и заплашително политическо държание на " Обединените патрЕоти ", членове на ръководещата коалиция.
Методите са разнообразни, само че задачата е една и съща – профанизация и обезсмисляне на едно от най-големите ни благосъстояния – сполучливото общуване на разнообразни култури, етноси и религии. Но както се споделя в някои " реалити формати " – не сменяйте програмата, тъй като " най-интересното занапред следва ". Манипулативната медийна подготовката за следващите локални, европейски и парламентарни избори (предсрочни, схваща се) тече с цялостна мощ, като резултатите към този момент са известни и се разясняват неведнъж тъкмо там, където би трябвало. Чакаме единствено горещия хепиенд, когато целият доскорошен партиен хайлайф (с дребни попълнения) ще се намести още веднъж в парламентарната къща на " Биг Брадър ", като съвпадението с буквите на бъдещия победител в изборите не е инцидентно. В името на политическата непоклатимост всички позиции в Народното събрание и държавното управление " Борисов 4 " ще са раздадени още преди изборите, като още по-обединените " патрЕоти " ще дават отговор особено (и) за междуетническите и междурелигиозни връзки.
Най-сетне, след 30 годишни космополитни лутания в европейското и световното пространство, още веднъж ще намерим и своята „ свята “ българска православна еднаквост. На Черни връх, в деня на конституирането на новия парламент ще стартира градежът на великански светещ православен кръст. Той ще бъде издигнат със средства от еврофондовете и ще се вижда в задачите Западни Балкани, даже и в Брюксел.
Автор: Аспарух Панов
Заглавието е на редакцията
Като народен представител в 36-то националното заседание (от 4 ноември 1991 година до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по обучение и просвета, и по външна политика. Идвайки в Народното събрание от университетските среди, бях напряко покъртен, когато видях онлайн какво съставляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – руски ученици. Тогава си мислех, че всяко начало е мъчно, само че когато станем членове на Европейски Съюз и НАТО, всички тези " скелети от аления дрешник " ще се радват на подобаващ отдих… Каква доверчивост! Днес учителките комунистки отново са тук и отново са същите, плачат и стачкуват за по-високи заплати, само че не престават да дават частни уроци, без да заплащат и един лев налози. Да не приказваме за кариерните дипломати. Много от тях и през днешния ден заемат основни външнополитически постове, откакто се оказа, че с изключение на руски ученици, са били и почтени сътрудници на Държавна сигурност.
Никога през тези към този момент толкоз далечни 1991-92 година, даже и за момент не съм си и помислял, че 10 години след приемането ни в Европейски Съюз ще живеем в неуместната и неповторима от всяка позиция " страна на двамата генерали ". Държава, представляваща странна комбинация от опити за провинциална рационализация и нестанала декомунизация, в чиято " злокобна " политическа атмосфера надали не всекидневно се нагнетява голямо напрежение, заредено с разнопосочни сили на отвращение и обезсърчение.
Естествено, не са изчезнали и очакванията за смяна. На пръв взор те звучат прелестно, само че все по-наивно и идеалистично. И по какъв начин да бъде по различен метод, откакто борбата за осъществяване на лустрация се води на разнообразни равнища към този момент 30 години, за жалост несполучливо. Последните безрезултатни опити за приемане на закон за лустрацията бяха в 41-то Народно събрание, когато към момента имаше ПГ " Синя коалиция ". Агентите на Държавна сигурност освен имат своя " парламентарна група " във всички парламенти след 1989 година, само че не престават да пъплят като големи мутирали хлебарки по върховете на политиката, бизнеса и медиите.
Винаги съм бил уверен, че свободата на словото и правото на информация са най-безспорните завоевания на българската народна власт след 1989 година Тази независимост, която най-вече ни липсваше, сякаш най-бързо се възприе като даденост, която никой към този момент не може да ни отнеме. Никога не съм си и представял, че сериозната плуралистична политическа публицистика и журналистика ще остане единствено отдалечен спомен от първите години на прехода.
Да, всички виждахме и коментирахме притеснителните трендове в натрупването на проблемите със собствеността и политиката на медиите. Медийната среда опростяваше и се профанизираше пред очите ни, само че в никакъв случай не съм очаквал, че още веднъж ще преживеем политико-икономическа симбиоза сред власт и медии, както беше при комунизма. Така стигаме до най-важния въпрос, който през днешния ден ни вълнува – може ли журналистическото слово да е свободно, в случай че медиите са подвластни политически и стопански? Или, в случай че става дума за нас, жителите, въпросът можем да го зададем и по различен метод. Има ли въобще смисъл свободното ни политическо или гражданско слово, в случай че няма къде да го кажем или напишем, с цел да може и някой различен, с изключение на родственици и другари, да ни чуе или прочете? КОЙ, КОЙ ще ни каже? ТОЙ, несъмнено, с перверзната поддръжка, която получи за неуместния си медиен закон…
Най-опасната за демокрацията прилика, обаче, с времето към 1989 година, е невижданото неглижиране и унижение на институциите, на което сме очевидци през днешния ден. Според ГЕРБ институциите, процедурите и разделянето на управляващите единствено затрудняват и слагат трудности пред " вожда и учителя ", избран за " европейска персона на годината " и поел " отговорността " да бъде (единственият) реализатор и представител на националните въжделения.
Не е инцидентно, да вземем за пример, че за първи път след 1989 година, имаме толкоз политически импотентен парламент като 44-то Народно събрание, изцяло некадърен да свърши нещо потребно за обществото. Парламент, който трансформира всеки спор в най-жалък просташки фарс и в който класическата демократична координатна система „ ляво-център-дясно “ е сменена с нова – леплив популизъм и клиентелизъм, където към този момент няма идеология и където лявото и дясното постоянно се оказват от една и съща страна на барикадата. Така, както се случи при рестартирането на " неуместния " план " Белене ", подплатено с " русофилски " военен дух.
Горчивите аналогии с 1989 година надалеч не свършват дотук. Те са систематични и генетични по своя темперамент и въплъщават дълбокото същностно сходство сред късния „ перестроечен социализъм “ след 1985 година и днешния " националпопулизъм ". Не можем да не споменем, да вземем за пример, аналогията сред екстремистката настъпателност в политическата, медийната и публичната среда в България по време на така наречен " Възродителен развой " и днешното невиждано назидателно говорене и заплашително политическо държание на " Обединените патрЕоти ", членове на ръководещата коалиция.
Методите са разнообразни, само че задачата е една и съща – профанизация и обезсмисляне на едно от най-големите ни благосъстояния – сполучливото общуване на разнообразни култури, етноси и религии. Но както се споделя в някои " реалити формати " – не сменяйте програмата, тъй като " най-интересното занапред следва ". Манипулативната медийна подготовката за следващите локални, европейски и парламентарни избори (предсрочни, схваща се) тече с цялостна мощ, като резултатите към този момент са известни и се разясняват неведнъж тъкмо там, където би трябвало. Чакаме единствено горещия хепиенд, когато целият доскорошен партиен хайлайф (с дребни попълнения) ще се намести още веднъж в парламентарната къща на " Биг Брадър ", като съвпадението с буквите на бъдещия победител в изборите не е инцидентно. В името на политическата непоклатимост всички позиции в Народното събрание и държавното управление " Борисов 4 " ще са раздадени още преди изборите, като още по-обединените " патрЕоти " ще дават отговор особено (и) за междуетническите и междурелигиозни връзки.
Най-сетне, след 30 годишни космополитни лутания в европейското и световното пространство, още веднъж ще намерим и своята „ свята “ българска православна еднаквост. На Черни връх, в деня на конституирането на новия парламент ще стартира градежът на великански светещ православен кръст. Той ще бъде издигнат със средства от еврофондовете и ще се вижда в задачите Западни Балкани, даже и в Брюксел.
Автор: Аспарух Панов
Заглавието е на редакцията
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ