Носталгия по соца: когато билетчето от 6 ст. е висша ценност
Когато си обезкуражен, даже социализмът се трансформира в мечтано " ярко минало ". Нищо, че билетчето от 6 ст. и кренвиршите с " възвишен усет " са химера, с която някои желаят да зачеркнат европейското бъдеще на България.
Носталгията по миналото е напълно човешка. Колкото повече минават годините, толкоз повече тъгуваш по младостта. А и паметта е доста по-отчетлива за случки от детството и юношеството, в сравнение с за по-късни събития. Като погледнеш обратно, има толкоз пропуснати благоприятни условия и толкоз пропиляно време. С напредъка на годините от ден на ден осъзнаваш, че си смъртен, нищо че го знаеш от дребен.
Когато гледаш остарели фотоси от фамилния албум, от родното място, от родината, само се умиляваш. Защото разбираш хода на времето – не бързаш да кажеш дали преди е било по-зле или по-добре. Мъдростта те е научила, че просто е било по-различно, било е друго време. Радостите и страданията ти тогава провокират единствено една беззлобна горест по нещо окончателно отминало. Което е скъпо точно като такова и може да ти носи единствено нега.
Когато се вкопчваш в предишното
Колективната памет за предишното обаче може да е напълно друга. И не тъй като е обща, а освен твоя. А тъй като ражда смисли в сегашното, за което няма по какъв начин да си безусловно умен. За сегашното още няма пожълтели снимки, то още не е окончателен свършек на нещо, което е такова, каквото е. Особено в случай че нямаш въображение и сили да го погледнеш от бъдещето. И да си кажеш – не, това не е сегашното, което желая, и мога да го трансформира. Тогава се вкопчваш в предишното и го привиждаш като бъдеще. Миналото става опрощение за твоето настояще – като изчезнала химера, която съживяваш в този момент.
Но нали не ти е останал живец да се радваш на сегашното - такова, каквото е, или сили да го променяш, търсиш себеподобни да го възвеличаеш. Големите идеологически разкази за предишното стават персонално кредо, с което осмисляш сегашното си. Социализмът например е светлото минало, което незаслужено е заровено и си мечтаеш да се върнеш в него. Колкото повече се вкопчваш в този роман – и с това го превръщаш в мощна идеология, толкоз повече преправяш паметта за личното си минало. То към този момент като че ли единствено приказва с твоите уста – все по-еднозначно, все по-плакатно и все по-немъдро.
Евтиния и обилие?
Как това е било време на евтиния и обилие. Как трамвайното билетче е било 6 стотинки и сме яли кренвирши за 3,60 лева, които „ като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушено прясно телешко месо “. Нямат значение свидетелствата на тези, които и тогава, и в този момент споделят, че не ядат това, което сами създават в месокомбинатите. И че споменът за оня несравним усет е и поради доста по-рядката консумация на месо и извънредно бедния подбор тогава, на които в годините след това си обръгнал.
Идеологическият роман може даже филията с мехлем от прасето на един някогашен министър председател да показа освен като беднотия, само че и като несравним деликатес. Просто тъй като е от личното детство. Но в този случай не приказва детството - идеологическият кинематограф преподрежда персоналните ти мемоари.
И същинските данни
И тогава обективните данни нямат никакво значение. Например тези от проучването на Мартин Иванов, Ралица Ганева и Калоян Ганев от Софийския университет, които сътвориха показател на цените, с който можем да съпоставяме какво при соца или даже по-рано би коствало в днешни пари. Според този показател кг бял самун през 1985 година за 40 стотинки тогава ни е коствал в действителност 2,40 лева днешни пари, пералня „ Перла-05 “ за 620 лева ни е коствала сегашните 3170 лева, а междинната пенсия от 91 лева е днешните 549 лева
А „ днешни пари “ значи по-точно стойностите преди инфлацията и пандемията – към 2020 година. Изследователите слагат в една потребителска кошница 10 съществени храни от по кг или литър – самун, брашно, захар, мляко, олио, вино, ракия и други и мерят какъв брой от тях може да се купи със междинната заплата в „ златните години на социализма “ и какъв брой в този момент. Оказва се, че тогава е можело да се купят 14 колички, до момента в който през 2020 година - 22 колички. И че в действителност в никакъв случай до момента не сме живели по-богато – нито при „ златния социализъм “, нито при „ златния капитализъм “ от края на 1930-те и началото на 1940-те.
Разбира се, обществените неравенства през днешния ден са големи и това води до безизходност измежду огромни групи хора – неслучайно, въпреки и с леко усъвършенстване, сме едвам 77-и в международния показател на щастието, зад нас на Балканите са единствено Северна Македония и Турция. Щастието има, несъмнено, и манталитетни измерения (все мрънкаме, все сме недоволни), тъй като и доста по-бедни от нас общества са доста по-щастливи.
Лесен обект за операция
Но тези обезкуражени хора стават лесен прицел за пропагандата. Многобройни Facebook групи и уеб сайтове са основани или завладяни от кремълските хибридчици, с цел да идеализират комунистическото минало. Да го трансфорат в обща утопична памет за не да го съживят, а с цел да зачеркнат европейското бъдеще на Бълтария. Да трансфорат страната в своя губерния, като прекършат публичните старания за повече правда, по-малки обществени неравенства и повече благополучие. И вместо средностатистическият българин да може да си купува кренвирши освен от 10, само че и от 40 лева – от каквото си желае месо „ с възвишен сок “, да се тъпче с нискокачествени салами и да плаче по „ невероятните “ и „ евтини “ кренвирши от 3,60, които демокрацията, Брюксел и Вашингтон са му лишили.
Затова би трябвало да си почтен с предишното – единствено тогава можеш да си самостоятелен в сегашното. Да опазиш личния многолик, радостно-тъжен роман за него. И да го оставиш да почива там, където му е мястото – в предишното. Иначе даже кренвиршите, с които тогавашният ледник „ Мраз “ в никакъв случай не е бил цялостен, ще са необичайност и в днешния ледник.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя Веселин Стойнев и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
Носталгията по миналото е напълно човешка. Колкото повече минават годините, толкоз повече тъгуваш по младостта. А и паметта е доста по-отчетлива за случки от детството и юношеството, в сравнение с за по-късни събития. Като погледнеш обратно, има толкоз пропуснати благоприятни условия и толкоз пропиляно време. С напредъка на годините от ден на ден осъзнаваш, че си смъртен, нищо че го знаеш от дребен.
Когато гледаш остарели фотоси от фамилния албум, от родното място, от родината, само се умиляваш. Защото разбираш хода на времето – не бързаш да кажеш дали преди е било по-зле или по-добре. Мъдростта те е научила, че просто е било по-различно, било е друго време. Радостите и страданията ти тогава провокират единствено една беззлобна горест по нещо окончателно отминало. Което е скъпо точно като такова и може да ти носи единствено нега.
Когато се вкопчваш в предишното
Колективната памет за предишното обаче може да е напълно друга. И не тъй като е обща, а освен твоя. А тъй като ражда смисли в сегашното, за което няма по какъв начин да си безусловно умен. За сегашното още няма пожълтели снимки, то още не е окончателен свършек на нещо, което е такова, каквото е. Особено в случай че нямаш въображение и сили да го погледнеш от бъдещето. И да си кажеш – не, това не е сегашното, което желая, и мога да го трансформира. Тогава се вкопчваш в предишното и го привиждаш като бъдеще. Миналото става опрощение за твоето настояще – като изчезнала химера, която съживяваш в този момент.
Но нали не ти е останал живец да се радваш на сегашното - такова, каквото е, или сили да го променяш, търсиш себеподобни да го възвеличаеш. Големите идеологически разкази за предишното стават персонално кредо, с което осмисляш сегашното си. Социализмът например е светлото минало, което незаслужено е заровено и си мечтаеш да се върнеш в него. Колкото повече се вкопчваш в този роман – и с това го превръщаш в мощна идеология, толкоз повече преправяш паметта за личното си минало. То към този момент като че ли единствено приказва с твоите уста – все по-еднозначно, все по-плакатно и все по-немъдро.
Евтиния и обилие?
Как това е било време на евтиния и обилие. Как трамвайното билетче е било 6 стотинки и сме яли кренвирши за 3,60 лева, които „ като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушено прясно телешко месо “. Нямат значение свидетелствата на тези, които и тогава, и в този момент споделят, че не ядат това, което сами създават в месокомбинатите. И че споменът за оня несравним усет е и поради доста по-рядката консумация на месо и извънредно бедния подбор тогава, на които в годините след това си обръгнал.
Идеологическият роман може даже филията с мехлем от прасето на един някогашен министър председател да показа освен като беднотия, само че и като несравним деликатес. Просто тъй като е от личното детство. Но в този случай не приказва детството - идеологическият кинематограф преподрежда персоналните ти мемоари.
И същинските данни
И тогава обективните данни нямат никакво значение. Например тези от проучването на Мартин Иванов, Ралица Ганева и Калоян Ганев от Софийския университет, които сътвориха показател на цените, с който можем да съпоставяме какво при соца или даже по-рано би коствало в днешни пари. Според този показател кг бял самун през 1985 година за 40 стотинки тогава ни е коствал в действителност 2,40 лева днешни пари, пералня „ Перла-05 “ за 620 лева ни е коствала сегашните 3170 лева, а междинната пенсия от 91 лева е днешните 549 лева
А „ днешни пари “ значи по-точно стойностите преди инфлацията и пандемията – към 2020 година. Изследователите слагат в една потребителска кошница 10 съществени храни от по кг или литър – самун, брашно, захар, мляко, олио, вино, ракия и други и мерят какъв брой от тях може да се купи със междинната заплата в „ златните години на социализма “ и какъв брой в този момент. Оказва се, че тогава е можело да се купят 14 колички, до момента в който през 2020 година - 22 колички. И че в действителност в никакъв случай до момента не сме живели по-богато – нито при „ златния социализъм “, нито при „ златния капитализъм “ от края на 1930-те и началото на 1940-те.
Разбира се, обществените неравенства през днешния ден са големи и това води до безизходност измежду огромни групи хора – неслучайно, въпреки и с леко усъвършенстване, сме едвам 77-и в международния показател на щастието, зад нас на Балканите са единствено Северна Македония и Турция. Щастието има, несъмнено, и манталитетни измерения (все мрънкаме, все сме недоволни), тъй като и доста по-бедни от нас общества са доста по-щастливи.
Лесен обект за операция
Но тези обезкуражени хора стават лесен прицел за пропагандата. Многобройни Facebook групи и уеб сайтове са основани или завладяни от кремълските хибридчици, с цел да идеализират комунистическото минало. Да го трансфорат в обща утопична памет за не да го съживят, а с цел да зачеркнат европейското бъдеще на Бълтария. Да трансфорат страната в своя губерния, като прекършат публичните старания за повече правда, по-малки обществени неравенства и повече благополучие. И вместо средностатистическият българин да може да си купува кренвирши освен от 10, само че и от 40 лева – от каквото си желае месо „ с възвишен сок “, да се тъпче с нискокачествени салами и да плаче по „ невероятните “ и „ евтини “ кренвирши от 3,60, които демокрацията, Брюксел и Вашингтон са му лишили.
Затова би трябвало да си почтен с предишното – единствено тогава можеш да си самостоятелен в сегашното. Да опазиш личния многолик, радостно-тъжен роман за него. И да го оставиш да почива там, където му е мястото – в предишното. Иначе даже кренвиршите, с които тогавашният ледник „ Мраз “ в никакъв случай не е бил цялостен, ще са необичайност и в днешния ледник.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя Веселин Стойнев и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ