Като погубихте душата заради света, вие изгубихте всичко - небето,

„ Като погубихте душата поради света, вие изгубихте всичко - небето, парадайса, безконечния живот, Бога. И така, каква изгода за индивида, в случай че придобие света, свършващ за него дружно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? “

Св. Илия Минятий, свещеник Кефалонийски (1669 ~ 1714)

За душата ╫ Слово в Третата Неделя на Великия пост

„ Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? “ (Марк. 8:36)

Светът и душата - ето два предмета, които индивидите не могат да познаят, тъй като човешкото умозаключение е лъжовно. Целият техен разум е като че ли концентриран в зрението - индивидите ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, в сравнение с би следвало; не виждат душата и въобще не я ценят така, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; „ лживи сынове человечестии в мерилех “ [Пс. 61:10, „ Лъжовни са синовете човешки в претеглянето “, т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят само мъртвите.

Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна популярност, хубост и благосъстояние. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата поради света, вие изгубихте всичко - небето, парадайса, безконечния живот, Бога. И така, каква изгода за индивида, в случай че придобие света, свършващ за него дружно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква изгода, само че в противен случай - велика загуба. О, в случай че единствено узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но по какъв начин така? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем напълно добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме какъв брой мъчно се добиват неговите богатства, по какъв начин горчиви са насладите от тях, по какъв начин бързо свършват. Виждаме какъв брой грижи, страхове, злоба, разорения потресават, отслабват, вгорчават и дори унищожават цялото светско благоденствие. Виждаме какъв брой премеждия и заболявания, какъв брой войни извън и подли замисли двоумят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат така бързо, и полските цветя не вехнат така елементарно, нито мълниите небесни се разсейват така незабавно, както бързо изтича, елементарно увяхва и незабавно се стопява всяка наслада, удоволствие и наслада на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, тъй като го виждаме. Ала в действителност не знаем какво е душата, тъй като не виждаме нито хубостта, нито природата на душата. Затова през днешния ден желая да приказвам за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и в случай че един път я погубим, губим я вечно.

Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, само че малко подобаващи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида  погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно създание, което не може да бъде сменено с нищо друго.

Творческата Премъдрост и мощ Божия показала три особености при основаването на индивида. Преди всичко, с една дума Той основал всичко небесно и земно; рекъл - и тутакси се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкоз доста животни и растения по земята. „ Заповяда - и се сътвориха “ (Пс. 148:5). Но при основаването на индивида Той освен изрекъл словото Си, само че авансово като че ли помислил и се посъветвал, тъй като изначало рекъл: „ да сътворим индивида “ (Бит. 1:26), като че ли приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. „ О, знамение - споделя той, - всичко се довежда до съществуване с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към основаването на индивида Творецът на всичко пристъпва премислено “. По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал единствено „ да бъде “ и нищо повече не е правил. А за основаването на индивида Той и приказвал, и действувал. За да сътвори тялото, взел с божествените Свои ръце (това би трябвало да се схваща в смисъл, отговарящ Богу) и слепил праха, „ като взе пръст от земята “ (Бит. 2:7 по слав. превод); с цел да сътвори душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: „ вдъхна в лицето му дихание за живот “. Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е основано по облик Божий. С тая чест се удостоил само и единствено индивидът, сътворен по облик и сходство на Бога. Но индивидът е облик и сходство на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, защото по природа Бог е безтелесен; само че по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното достойнство.

(Душата е) облик Божий в три връзки - по природа, по берекет и по популярност. По природа, защото при основаването й тя е формирана по Божий образ; по мозъка си е сходна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разсъдък е сходна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е сходна на Светия Дух, извора на всички богатства. По берекет - при възсъздаването тя става сходна с облика на Самия Син Божий посредством усиновяването, както споделя ап. Павел: „ които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с облика на Сина Му “ (Рим. 8:29). По популярност - в блаженството тя посредством силата на Божествената Светлина ще схване облика на Самия Бог; „ гледайки славата Господня - споделя същият Апостол, - се преобразяваме в същия облик, от популярност в популярност “ (II Кор. 3:18). И Иоан споделя: „ ще бъдем сходни Нему, тъй като ще Го забележим както си е “ (I Иоан. 3:2). И така, който пита какво е душата, дано знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща хубост на душата! Как вие, християни, си представяте Царството небесно, райското самодоволство, славата на праведниците? Това не е нищо друго, с изключение на съзерцаване на Божието Лице. Тъй прелестен е Ликът Божий, че светите ангели са подготвени постоянно да го гледат. Те с жадност гледат тоя изобилен извор на непристъпната Светлина. Затуй и Петър споделя: „ в което желаят да надникнат Ангелите “ (I Петр. 1:12). Ако Той единствено за момент би се явеше в пъкъла, пъкълът щеше да се трансформира в парадайс, и в случай че Той единствено за момент се скриеше от парадайса - раят щеше да се трансформира в пъкъл. Образ на този Божествен Лик е душата. И така, какъв откуп ще даде човек за душата си? С какво може той да размени едно така прелестно създание, сходно на което не може да се откри нито на небето, нито на земята? И съзерцавайки в душата си такава хубост, мога ли по-късно да виждам към някоя друга хубост на тоя свят? Почитам дъсчицата, върху която е изрисуван обликът на царя или на някой придворен, чунким няма да уважавам душата си, в която Бог е начертал Своя облик? Когато опозорявам душата си с плътско въжделение, аз като че ли мятам в тиня и нечистотия облика Божий и не осъзнавам, че правя велико зло! О, душа! Колко постоянно те унизявам! О, Боже, по какъв начин търпиш Ти такова огорчение! Напълно заслужено е изказванието, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, само че и нищо не ценим така малко, както душата. Та ние продаваме това многоценно богатство за някаква греховна приятност, траеща единствено момент! Ние заменяме душата за незначително благосъстояние! Ние я предаваме за еднодневния искра на краткотрайната популярност!…

И така, човеколюбивият Бог има подобен популярен промисъл, че когато позволява върху нас тестване или наказване, или когато разрешава на дявола да ни изкушава и вреди в най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той въпреки всичко му заповядва: „ единствено душата му резервира “, с цел да бъде деликатен и да не аргументи някаква щета на душата, тази единородна щерка на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-много на Ангела-пазител, да я покрива, да се грижи за нея и да я пази „ от ужасите нощем, от стрелата, която лети през деня, от ходещата в тъмата язва, от болестта, която опустошава по пладне “ (Пс. 90:5-6). И за какво? „ Затуй, тъй като всички останали неща са доста - споделя Златоуст, - и дори едно от тях да потърпи щета, използуваме услугите на друго “, и по-нататък: „ в случай че през днешния ден едно се изгуби, на следващия ден ще се откри, както и Иов намерил това двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало, и в случай че нея погубим, с какво ще живеем? “ Ето за какво в случай че загубим съкровищата си, недвижимите си парцели, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, достойнството, само че освен това опазим душата си - нищо не сме изгубили. Но в случай че и душата си сме погубили - всичко е изгубено. Да загубиш всичко, в случай че душата е непокътната - това е нищожно. Ако придобиеш всичко, но погубиш душата си - никаква изгода. Единствено душата е, което дава на индивидите живот на тоя свят и което вдъхва вяра за благословен живот в парадайса. Ако нея сме погубили - изгубили сме и света, и парадайса, изгубили сме всичко. Защо? „ Ако нея погубим, с какво ще живеем? “

Безсмъртието е другото удивително преимущество на душата. Този суетлив и тлеещ свят с всичко красиво, положително и скъпо в него има предназначен край. " тъй като е временен обликът на тоя свят " (I Кор. 7:31). Рано или късно ще пристигна гибелта и с нея за нас ще пристигна краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато губим всичко, или ние оставяме всичко, когато умираме. „ Всяка плът е трева, и всичката й хубост е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва “ (Ис. 40:6-7). В нас безсмъртна е единствено душата, която постоянно живее и в никакъв случай не умира. „ Защото каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? “ (Марк. 8:36). Ако изгубя някаква движимост, още веднъж мога да я придобия, в случай че изгубя достойнството си, мога отново да я възвърна, в случай че изгубя свободата си, мога да я изплатя, в случай че изгубя здравето си, мога да се изцеля, в случай че изгубя самия си живот даже, мога да възкръсна. Тъй имам вяра аз: очаквам възкресението на мъртвите. Но в случай че душата си погубя, няма към този момент откуп, няма излекуване, няма възкресение. Изгубил съм я веднаж вечно! О, да можеше това „ веднаж вечно “ да влезе в нашия разум и сърце! Бог е основал парадайса и ада; първият е място на безконечния живот, вторият - на безконечната тъга. Там са душите на праведните, тук - на грешниците: „ И тия ще отидат във безконечна тъга, а праведниците - в живот безконечен “ (Мат. 25:46). Ключовете от парадайса Той съобщи в човешки ръце: „ ще ти дам - споделя Той на Петра и всички апостоли, - ключовете на царството небесно “ (Мат. 16:19). Ключовете от пъкъла не са дадени ни на индивидите, нито на ангелите - тях ги държи Сам Бог. Той Сам споделя това в първата глава на Откровението: „ имам ключовете на пъкъла “ (1:18). Но по какъв начин така ключовете на парадайса, на чертога Божий, на царския чертог на божествената популярност Той даде в ръце на индивиди, т.е. на Своите раби, а ключовете на пъкъла, на страшната тюрма на външната мрачевина, мястото на измъчваните с страдания души, Бог, Цар и Господ, Сам задържал при Себе Си? Да. То е, с цел да ни даде да разберем, че в тоя живот, единствено щом желаяме да отворим парадайса за избавление на душата си в него, ние елементарно намираме ключовете. Те са връчени на индивиди тук, долу на земята. Стига единствено да се обърнем, ние тутакси ги намираме в ръцете на епископа или на всеки свещеник. Но в случай че пристигна естествена или неочаквана гибел и ни откри (не дай, Боже!) обременени със всемирски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на пъкъл, тогава къде ще намерим ключове, с цел да отворим пъкъла и спасим оттова душата си? Тях не ги има човек, не ги е получил ангел, тях ги държи Сам Бог. Тогава Той, Съдия без благосклонност, не отваря, тъй като вратата е заключена. „ Няма вяра за избавление, тъй като в пъкъла смирение няма “. И така, нещастната душа, заключена в пъкъла един път, вечно ли е заключена? Завинаги! Погинала веднаж, вечно ли към този момент е погинала? Завинаги!

О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още в този момент целият свят с всичко прелестно и положително в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най-прекрасното творение, тъй като ти си облик Божий; ти си най-драгоценния парцел, тъй като изгубя ли тебе, изгубвам всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те един път - значи изгубил съм те завинаги. И за какво ми е да те затривам? Мигар си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен зложелател? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляда пъти повече от тоя суетлив и тлеещ свят, той или няма душа, или е неподобаващ да я има.  

Разпнати Иисусе мой, Сине на живия Бог! Ти даде Своето дихание, с цел да създадеш тая душа; проля кръвта Си, с цел да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, с цел да я омиеш; откри и второ кръщение, с цел да я очистиш; подготви софра от Твоите пречисти Тайни, с цел да я нахраниш; устрои тук Църквата, с цел да я осветиш; а оттатък - парадайса, с цел да й дариш самодоволство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята последна доброта, с цел да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което единствено може да стори нашето извънредно зло, с цел да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, само че да запазим душата. Понеже спасим ли я веднъж, спасяваме я вечно. „ Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? “ Дарувай ни Твоята берекет, с цел да придобием душата си за Твоето царство. Амин.

* Светител Илия Минятий
Източник със съкращения:
Изображение: Св. Илия Минятий, свещеник Кефалонийски (1669 ~ 1714), greekencyclopedia.com