Българите, Слави и чалга-патриотизмът
Към политологическата терминология у нас след „ болшевик “, „ турчин “, „ олигарх “ и „ джендър “ тазгодишните избори прибавиха понятието „ чалгар “. Ако желаете да ненавиждате някого, а той не се вписва в предните категории – имате още един мотив за чисто естетическо гнусене.
Нямам желание тук да разисквам политическите хрумвания на господин Трифонов: те ми се виждат прекомерно елементарни и ултимативни, с цел да съумеят. Може би таман това се харесва на нашите съграждани, изморени от съмнения, уйдурми, обжалвания, болшинства и правосъдни абракадабри. Новата звезда на политическия небосвод дава обещание увереност – безапелационна като песните и скечовете му. А дали с изключение на увереност той има и съответните политически умения, ще разберем скоро.
Чалгата като феномен
Струва ми се обаче време да се замислим за феномена чалга, който към този момент три десетилетия гневи и останките от социалистическата интелигенция, и приватизаторите на „ достоверния “ фолклор, и новите проевропейски интелектуалци.
Първите я обругават, тъй като идва с новата капиталистическа класа, която показно използва ограбеното, кара бързи коли, купува силиконови хубавици. За музейните националисти чалгата е непозната, тъй като съдържа балкански, турски и даже - о боже! - цигански претекстове и по този начин ни връща към тези османски времена, когато музикалните културтрегери са ромите, които разнасят „ чалгията “ из района. А ние, както знаем, предишното си консумираме единствено в извънредно дестилиран тип. За третите пък чалгата е дивотия, която ни излага пред чужденците – би трябвало да слушаме, значи евроатлантически рок като естествена междинна класа, не да се кефим на едни ориенталски неща.
Важна тук не е самата поп-фолк музика, която не е по-проста от упоменатия рок, нито текстовете ѝ по-просташки от тези на американския рап. Подобни явления другаде назовават „ уърлд мюзик “ – локални етнически претекстове, приспособени към поп-ритмиката. Ще чуете нашата чалга да звучи на балканските празненства в Лондон и Берлин, където развеселени западноевропейци хапват кебапчета и хвърлят естетизирани гюбеци.
Обърнете се обратно – има ли друга културна промишленост във времето на прехода, която без държавна помощ, без щатове, а и оплювана от всички огромни медии да е съумяла толкоз доста? Киното? Литературата? Сред нейните бизнесмени е Митко Пайнера, който почва със съмнителни презаписи на дискове, с цел да стигне до транснационална телевизия, обичана на нашите сънародници по света. Другият исполин на тази нова просвета – новият политик Слави Трифонов.
Чалгата е един тип градски фолклор, въпреки че песните имат създатели, а изпълнителите – възнаграждения. Фолклор, тъй като с изключение на музиката тя включва телесни държания, тактики за свалки, невъзпитан комизъм, мятане на салфетки и така нататък. За разлика от музейния фолклор, охраняван от етнографи и фестивални журита, чалгата приспособява обичайните претекстове към живота в града или - към новата татковина, където е запратен емигрантът. Такива условно можем да назовем македонските песни от преди век, които хем припомнят за изгубения роден край, хем се пеят в градските кръчми под съпровод на съвременни принадлежности. Турбо-фолкът, първообраз на чалгата и румънското манеле, потегля през 1970-те, тъкмо когато Тито взема решение да отвори границите, с цел да попълнят емигрантите хазната му. Нов гърмеж на тази музика бяха 1990-те, когато се разпадна Югославия и музиката по едно и също време разпалваше национализмите, само че и тъгуваше за провалите, които те нанасят.
За чалга-патриотизма
Разбираме ли в този момент за какво съвсем една трета от нашите сънародници в чужбина гласоподаваха за Трифонов? Музиката за тях е татковина. Едва ли наблюдават какво тъкмо става в България, какви закони има да се одобряват и кой какво е откраднал, само че страстта на родното е неустоима. Във времето на италианското Рисорджименто сходна роля играе операта; хорът от „ Набуко “ на еврейските плебеи, оплакващи прелестната си, изгубена татковина, е подхванат от публиката, която с пеене прогонва австрийските офицери от залата; подемат го улиците, барикадите... Ще кажете Слави не е Верди. Не върша съпоставяне, просто пробвам да схвана страстта, която съумява да извика с „ Облаче ле бяло “ в единствения си избирателен концерт. Разбрал е, че във всеки национализъм има едно такова надълбоко чувство за загуба, предпочитание за завръщане – та даже у тези, които на никое място не са заминавали.
Ще кажете – не помня простотиите на Трифонов. Фолклорната музика в нашия район има две версии: мудна, тъжна и бърза, радостна. Когато следва първата, чалгата не се разграничава доста от социалистическата естрада; прочее също по този начин гальовен и угрижен в този си вид е и надалеч по-бруталният югославски турбо-фолк. Г-н Трифонов е в действителност доста прочувствен - случва му се даже да плаче на сцената, което необичайно контрастира с фигурата, прическата, самостилизацията му. Помага на деца с увреждания, бори се за всякакви сънародници, подарява пари. За този печален облик работи и слухът, че самичък е болен и публиката усеща, че е ужасно изпитание за него да излезе на сцената, да стои против прожекторите. Ореолът на персонално злощастие евентуално го разграничава в очите на хората от новата чалга-класа на показното ползване.
Българската аудитория го подцени?
В бързата си версия нашият фолклор пуска пиперливи смешки, осмива попове, султани, моми и ергени. При Трифонов тези трансгресии на положителния усет в скечовете стигат доста надалеч – едни превключват канала, има и други, които завеждат правосъдни каузи. Понякога в действителност е допълнително. Но ще сбъркаме в случай че пропуснем самоиронията в това, което прави. Виждаме го в розово сако, изплезен, на токчета, пее под съпровода на оркестър с име „ Ку-ку “. Тоталният подбив може да е ориентиран против политици, като в емблематичната ария на анти-Виденов митингите: „ Пътнико мил, пътнико офф “. В други случаи кикотът е на равнището на хлапашки абсурдизъм: „ Вчера в детската градина ток удари двама-трима “. Или вземете фамозното „ Ферари с цвят червен “, интерпретирано от умници като прослава на комунизма поради аления цвят. Иска да се обади на господ-бог, да уредят някои работи като предприемачи, единствено в случай че му откри телефона. С една дума: господин Трифонов съумя не просто да овладее чалга културата, само че и да ѝ се подиграе, с помощта на което и се задържа толкоз дълго на един хоризонт, където звездите другояче падат много бързо.
Защо го подцени българската гласност, за какво се направихме на сюрпризирани от политическия му триумф? Вероятно тъй като по никакъв начин не ни харесва преходът с новите му богаташи, с върволиците от емигранти и крадливите управници. Не ни харесва животът, в който се озовахме. Е да, но той е подобен: дерт, майтапи, попържни, шемет. С една дума – чалга.
Автор: Ивайло Дичев,
Нямам желание тук да разисквам политическите хрумвания на господин Трифонов: те ми се виждат прекомерно елементарни и ултимативни, с цел да съумеят. Може би таман това се харесва на нашите съграждани, изморени от съмнения, уйдурми, обжалвания, болшинства и правосъдни абракадабри. Новата звезда на политическия небосвод дава обещание увереност – безапелационна като песните и скечовете му. А дали с изключение на увереност той има и съответните политически умения, ще разберем скоро.
Чалгата като феномен
Струва ми се обаче време да се замислим за феномена чалга, който към този момент три десетилетия гневи и останките от социалистическата интелигенция, и приватизаторите на „ достоверния “ фолклор, и новите проевропейски интелектуалци.
Първите я обругават, тъй като идва с новата капиталистическа класа, която показно използва ограбеното, кара бързи коли, купува силиконови хубавици. За музейните националисти чалгата е непозната, тъй като съдържа балкански, турски и даже - о боже! - цигански претекстове и по този начин ни връща към тези османски времена, когато музикалните културтрегери са ромите, които разнасят „ чалгията “ из района. А ние, както знаем, предишното си консумираме единствено в извънредно дестилиран тип. За третите пък чалгата е дивотия, която ни излага пред чужденците – би трябвало да слушаме, значи евроатлантически рок като естествена междинна класа, не да се кефим на едни ориенталски неща.
Важна тук не е самата поп-фолк музика, която не е по-проста от упоменатия рок, нито текстовете ѝ по-просташки от тези на американския рап. Подобни явления другаде назовават „ уърлд мюзик “ – локални етнически претекстове, приспособени към поп-ритмиката. Ще чуете нашата чалга да звучи на балканските празненства в Лондон и Берлин, където развеселени западноевропейци хапват кебапчета и хвърлят естетизирани гюбеци.
Обърнете се обратно – има ли друга културна промишленост във времето на прехода, която без държавна помощ, без щатове, а и оплювана от всички огромни медии да е съумяла толкоз доста? Киното? Литературата? Сред нейните бизнесмени е Митко Пайнера, който почва със съмнителни презаписи на дискове, с цел да стигне до транснационална телевизия, обичана на нашите сънародници по света. Другият исполин на тази нова просвета – новият политик Слави Трифонов.
Чалгата е един тип градски фолклор, въпреки че песните имат създатели, а изпълнителите – възнаграждения. Фолклор, тъй като с изключение на музиката тя включва телесни държания, тактики за свалки, невъзпитан комизъм, мятане на салфетки и така нататък. За разлика от музейния фолклор, охраняван от етнографи и фестивални журита, чалгата приспособява обичайните претекстове към живота в града или - към новата татковина, където е запратен емигрантът. Такива условно можем да назовем македонските песни от преди век, които хем припомнят за изгубения роден край, хем се пеят в градските кръчми под съпровод на съвременни принадлежности. Турбо-фолкът, първообраз на чалгата и румънското манеле, потегля през 1970-те, тъкмо когато Тито взема решение да отвори границите, с цел да попълнят емигрантите хазната му. Нов гърмеж на тази музика бяха 1990-те, когато се разпадна Югославия и музиката по едно и също време разпалваше национализмите, само че и тъгуваше за провалите, които те нанасят.
За чалга-патриотизма
Разбираме ли в този момент за какво съвсем една трета от нашите сънародници в чужбина гласоподаваха за Трифонов? Музиката за тях е татковина. Едва ли наблюдават какво тъкмо става в България, какви закони има да се одобряват и кой какво е откраднал, само че страстта на родното е неустоима. Във времето на италианското Рисорджименто сходна роля играе операта; хорът от „ Набуко “ на еврейските плебеи, оплакващи прелестната си, изгубена татковина, е подхванат от публиката, която с пеене прогонва австрийските офицери от залата; подемат го улиците, барикадите... Ще кажете Слави не е Верди. Не върша съпоставяне, просто пробвам да схвана страстта, която съумява да извика с „ Облаче ле бяло “ в единствения си избирателен концерт. Разбрал е, че във всеки национализъм има едно такова надълбоко чувство за загуба, предпочитание за завръщане – та даже у тези, които на никое място не са заминавали.
Ще кажете – не помня простотиите на Трифонов. Фолклорната музика в нашия район има две версии: мудна, тъжна и бърза, радостна. Когато следва първата, чалгата не се разграничава доста от социалистическата естрада; прочее също по този начин гальовен и угрижен в този си вид е и надалеч по-бруталният югославски турбо-фолк. Г-н Трифонов е в действителност доста прочувствен - случва му се даже да плаче на сцената, което необичайно контрастира с фигурата, прическата, самостилизацията му. Помага на деца с увреждания, бори се за всякакви сънародници, подарява пари. За този печален облик работи и слухът, че самичък е болен и публиката усеща, че е ужасно изпитание за него да излезе на сцената, да стои против прожекторите. Ореолът на персонално злощастие евентуално го разграничава в очите на хората от новата чалга-класа на показното ползване.
Българската аудитория го подцени?
В бързата си версия нашият фолклор пуска пиперливи смешки, осмива попове, султани, моми и ергени. При Трифонов тези трансгресии на положителния усет в скечовете стигат доста надалеч – едни превключват канала, има и други, които завеждат правосъдни каузи. Понякога в действителност е допълнително. Но ще сбъркаме в случай че пропуснем самоиронията в това, което прави. Виждаме го в розово сако, изплезен, на токчета, пее под съпровода на оркестър с име „ Ку-ку “. Тоталният подбив може да е ориентиран против политици, като в емблематичната ария на анти-Виденов митингите: „ Пътнико мил, пътнико офф “. В други случаи кикотът е на равнището на хлапашки абсурдизъм: „ Вчера в детската градина ток удари двама-трима “. Или вземете фамозното „ Ферари с цвят червен “, интерпретирано от умници като прослава на комунизма поради аления цвят. Иска да се обади на господ-бог, да уредят някои работи като предприемачи, единствено в случай че му откри телефона. С една дума: господин Трифонов съумя не просто да овладее чалга културата, само че и да ѝ се подиграе, с помощта на което и се задържа толкоз дълго на един хоризонт, където звездите другояче падат много бързо.
Защо го подцени българската гласност, за какво се направихме на сюрпризирани от политическия му триумф? Вероятно тъй като по никакъв начин не ни харесва преходът с новите му богаташи, с върволиците от емигранти и крадливите управници. Не ни харесва животът, в който се озовахме. Е да, но той е подобен: дерт, майтапи, попържни, шемет. С една дума – чалга.
Автор: Ивайло Дичев,
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ