Какво ще напишеш за мен, пита ме Радина в края

Какво ще напишеш за мен, пита ме Радина в края на диалога ни. В него има хубаво кафе, яркочервени ягоди, красиво подредена кухня с панорама към вътрешен двор в центъра на София в жилището, в който Радина живее в този момент, има въпроси и доста безмълвие. Ще напиша тъкмо това – давам отговор й. Радина Кърджилова е без грим.Това е първият ни диалог, в който отхвърля да приказва за персоналния си живот. Преди четири години бях на посетители у двама им с Деян. Тя беше бременна с втория им наследник Йоан. Деян ѝ правеше капучино, до момента в който говорехме. Бяха чествали Коледа с Ася Ингилизова – майката на първородния му наследник – Деян-младши. Тогава Радина мечтаеше да се върне на сцена и мечтаеше за огромни функции. И ето – фантазиите се сбъдват. И животът постоянно върви единствено и само напред.Радина е номинирана за „ Икар “ за ролята на Медея в едноименния театър в Народния спектакъл, режисиран от Деклан Донелан. Много е добра на сцена в „ Нора “, „ Разходка с Гогол “, „ Венецианският търговец “, „ Хага “, „ Бащата “, „ Частици жена “. През април ще я забележим в сериала на Българска национална телевизия „ Те, вълните “. Ролите ѝ са доста разнообразни. Радина е в сезона на Радина. „ Медея “ Няколко седмици преди диалога ни я виждам в „ Медея “ (за който е номинирана за „ Икар “). Спектакълът на Деклан Донелан е забавно прекарване през цялото време, когато като част от публиката се оказваш на Голяма сцена. В центъра виждаш прегърнати Велислав Павлов и Радина Кърджилова в функциите на Язон и Медея. Впечатляващо е. Все едно наблюдаваш подготовка, само че спектакълът те всмуква в трагичността на митологичния сюжет. Енергията те завихря и без да усетиш по какъв начин, се озоваваш изстрелян на античен площад в Коринт преди десетки епохи. Грозотата на болката, отчаянието, ужасът на Медея, хаосът, в който я хвърля измяната на обичания ѝ, потапят феновете в безпътицата и неналичието на бъдеще за героинята. Любовта ѝ е предадена, самата тя е зачеркната като жена, животът ѝ губи смисъл. Чувствата ѝ са толкоз оголени, толкоз обществени. Докато виждам спектакъла, се запитвам дали самата Радина не се усеща от време на време тъкмо по този начин. И до каква степен това, което се случва на сцена, е отражение на моменти от нейния живот. „ Категорично не е – дава отговор ми тя. – „ Медея “ е роля, за която съм мечтала, за която доста се вълнувах, за която поставих големи старания и доста труд в създаване на облика, само че няма паралел сред нея и персоналния ми живот. “ „ Тоест? Не се чувстваш предадена от Деян? “ „ Не – споделя Радина. – Аз си потеглих. “ Животът е непрекъсната смяна. Деклан Донелан щеше да слага „ Макбет “ в Народния спектакъл – продължава Радина, – и се явих на кастинг с монолог на лейди Макбет. Бях много обезпокоена. Деклан ме прекъсна няколко пъти. След седмица от театъра ми се обадиха за втори кастинг. Бях подготвена с още един монолог, само че Деклан ми заяви, че желае да направи „ Медея “ и аз да съм в основната роля. За няколко секунди не осъзнавах какво ми споделя. Може би в първата ни среща съм му направила по-силно усещане – като актриса, може би и като човек. Бях доста щастлива от новината.

Сред публиката на представлението „ Медея “ в Народния спектакъл е и Цветана Манева, която на финала подарява цветя на Радина.
Каза ми: „ Браво, момиче – споделя Радина, – страхотна си! “ Имахме опция да си поговорим. Цветана Манева следи моята работа от много време и съм признателна, че имаше опция да пристигна. Знам, че е играла Медея в Античния спектакъл в Пловдив също боса и че и за нея тази роля е била огромно предизвикателство. Тежка роля! Но пък това е героиня с доста желязна логичност. За Медея измяната, което ѝ се случва, е знак на изтриване. Темата на спектакъла е да не бъдеш премахнат, да не бъдеш пропуснат. С какво те промени и предизвика работата ти с Деклан Донелан? За първи път съм режисирана от някой, който с толкоз огромно схващане и тактичност подготвя артиста. Много работихме с телата ни, с очите. Учехме се да не изпускаме колегата си от взор, което беше доста значимо и за самия театър. Правихме извършения за насърчаване на сетивност към пространството, с цел да имаш визия къде се намираш и да го обиграваш по разнообразни способи. Работихме доста с текста и с това той да доближава до индивида, към който е ориентиран. Деклан ни даваше задания, с които да ни води. Как се усещаш в общуването си с публиката и с неналичието на граници сред вас? За мен е доста огромен опит и всякога друг. Зависи от публиката и от настроението ми. Много е друго, когато си на сцената и долу е мрачно. Някак си можеш да владееш публиката. Стресът не е толкоз огромен, както когато е ярко и виждаш всички. Най-големият ми боязън беше допирът и физическият контакт със феновете и това нахлуване в непознатото пространство на гледащия. Ти гледаш хората в очите и не знаеш те вътрешно в какъв миг са, дали не носят някакви контузии от предишното, свързани с тематиката на представлението. За да вляза в спектакъла, са ми нужни най-малко час и половина да бъда на сцената. Или сама. Минавам си текста най-малко два пъти. Натрупвам опит с всяко последващо зрелище. Надграждам интуитивно. След края на спектакъла нуждая се да мълча известно време и да остана сама, само че животът бързо навлиза през пролуките на вратите и прозорците. Как се чувстваш сега, в който излизаш на сцена? Сърцето ми е в гърлото. Всеки път. Много мисля. Усещането е доста изключително, изключително с Медея. Някак си все едно нещо те завихря и те изплюва най-после. И всичко това се случва за доста малко време. Спектакълът е доста недопечен, като парче сурово месо. Имам възприятието, че сте голи от самото начало. Играем вабанк. Преди да излезеш на сцената, има нещо изключително. Има някаква стена, която сякаш пробиваш. Успяваш ли да чуеш себе си, мислите си и възприятията си при толкоз огромна гласност на сцената и в живота ти? (Разширява очи.) Не. Ха-ха-ха. В България да си прочут е доста накриво, даже перверзно. Хората се занимават с персоналния ти живот. Може би в Европа и Америка е още по-ужасно, само че е толкоз натоварващо и изморително да четеш за себе си всевъзможни нелепости. Имам възприятието, че всички ме сочат: „ Тя, тя, тя! Дайте да я разясняваме, да приказваме за нея, да разберем какво ѝ се случва. Къде живее, с кого живее, добре ли е, зле ли е. Какво си е направила на лицето? Гърди има ли, дупе има ли... “ Не знам с какво толкоз съм забавна. Не си ли мечтаеше да станеш известна? Това е част от актьорската специалност? Вероятно по филмите или в визиите на 15-16-годишните. Известността би трябвало да дефинира думата триумф като създател, като човек. Исках да стана актриса, тъй като ме влечеше театърът. Исках да влизам в функции, да си партнирам с хора. За мен актьорството е работа и наслаждение. И съм доста щастлива, че мога да предпочитам функциите си. Това е огромна привилегия! Предпочитам хората да ме свързват с работата ми на сцена, а не с това с кого си лягам и с кого се разсънвам.