Юлия Кръстева не е нито невинна, нито до край виновна, твърди спецът по ДС Христо Христов
Журналистът Христо Христов, който от години посвещава работата си на активността на Държавна сигурност, съобщи, че както крайните обвинители, по този начин и оневиняващите Юлия Кръстева позволяват неточност в преценката.
" Вече съм изцяло уверен, че ние, българите, сме най-великите и най-разбиращите – освен от политика, футбол и всичко останало, само че и от досиетата на тоталитарната Държавна сигурност . Пиша тези редове с неприкрита подигравка, тъй като останах учуден от крайните и изцяло противоположни и неточни оценки, направени по случая след всеобщото запознаване с персоналното и работно дело на агент/секретен помощник „ САБИНА”, написа журналистът в уеб страницата desebg.com
" Най-напред в някои електронни уеб сайтове се появиха преписани от работното дело на конфиденциален помощник „ САБИНА” извадки с нейните „ доноси” и с жар я заклеймяваха като „ доносник”. Тези публикации бяха съпроводени от персонални авторски мнения, раздаващи безвъзмездни, само че великодушни морални оценки, громящи Кръстева, нещо което в България доста обществени фигури с ненаситност вършат за щяло и нещяло. Проблемът е, че лицата, позволяващи си обществено разпределяне на морални оценки, не са одобрявани еднопосочно в обществото точно от морални съображения, а някои от тях даже са показали нееднократно, че са скарани с разбирането за морал и уместност.
В този миг се запитах коя година сме, тъй като сходно обществено нахвърляне против избрана личност ме върна към времето на комунистическия режим, когато компартията разполагаше с желязна пропагандна система за обществено линчуване на неуместни хора, било те в страната или и отвън нея ", разяснява Христов. И добавя:
" Малко по-късно се появиха позиции на други обществени персони, които акцентираха причини и доводи от небрежно прочетеното досие на „ САБИНА”, които сложиха под подозрение нейното агентурно минало.
Така да вземем за пример уважаваната от мен поетеса, книжовен критик и академични учител проф. Миглена Николчина, която персонално се познава с Кръстева, съобщи пред Нова телевизия, че си е отдъхнала, когато е видяла в досието, че няма нищо писано от известния езиковед.
Културологът Ивайло Дичев, наблягайки, че не е юрист на Кръстева, пък непосредствено и изрично заключи, че „ да се твърди, че [Кръстева] е била сътрудник е абсурдно”. По думите му „ това е историята на едно несполучлива разработка, евентуално опит за отчитане на точки от сътрудник „ Любомиров “. Само дето проф. Дичев по този начин е прочел архивните материали по делото, че въобще не е схванал, че „ Любомиров” не е никакъв сътрудник, а е работният псевдоним на оперативния служащ от Първо основно ръководство на Държавна сигурност (ПГУ, външнополитическото разузнаване, б.а.), работещ под дипломатическо прикритие в посолството на Народна република България в Париж, който реализира връзката и срещите със конфиденциален помощник „ САБИНА” в продължение на три години. Журналистката Петя Владимирова отиде по-далеч в собствен коментар за уеб страницата dnevnik.bg, потвърждавайки, че „ подобен закон [за досиетата] развращава сетивата ни за положително и зло”. Тя също заключи, че от досието „ изобщо не произтича, че тя е сътрудничила на Държавна сигурност. В него... няма нито един написан от Кръстева текст”.
И двете крайни позиции са неправилни,
счита Христов. И слага въпроса дали изобщо това, което е предоставено като информация от комисията по досиетата е изцяло, или има документи, които са били унищожени с времето. Ето какво написа журналистът:
" Опирайки се на персоналния си дълготраен и пореден опит при проучването на архивите на тоталитарните комунистически служби (от 1998 година насам) обаче си разрешавам да изразя ясна позиция, че и двете крайни позиции, образци от които показах нагоре, са неправилни и неприемливи. От обвиняванията, квалификациите и нападките против Юлия Кръстева няма безусловно никаква изгода, тъй като както споделих, този метод приравнява почитателите му с практиката на самата комунистическа тоталитарна система, която сякаш самите те отхвърлят. Да заемеш оневинителна позиция, правейки неправилни и несъстоятелни заключения и пренебрегвайки избрани документи по досието, наблягайки неналичието на други такива, също не носи никаква изгода. И в двете позиции прозира субективизъм и пристрастност, подбудени от разнообразни претекстове.
Впечатляващо е, че всички, които разясниха наличието на досието на Юлия Кръстева, изключително тези които заеха оправдателна позиция, пропуснаха един главен факт, предопределящ погрешността на техните изводи.
А това е въпросът за целостта на досието. Първият, който всеки, който посегне съм него би трябвало да си зададе. Това ли са всички материали по него, има ли неналичия и в случай че „ да”, за какво, каква е повода то да е прочиствано?
Онези които четат досие на Държавна сигурност за първи път даже не са се замисляли над сходен въпрос и наивно одобриха, че по този начин наподобяват и това е наличието на всяко от досиетата на Държавна сигурност. Нещо изцяло обикновено предвид на неналичието на опит, което ги слага в позиция на подведени. Следователно техните разсъждения още през цялото време са обречени да тръгнат в неправилна посока.
Има ли доказателства, че наличието на делото не е в цялост? Да, и те се виждат от пръв взор. По делото освен липсват съществени документи, наложителни при разкриване на дело, само че има и фрапиращи несъответствия.
Липсват предложение за осъществяване на вербовка, отчет за осъществена вербовка, проект за работа с агента/секретния помощник за съответната година и неговото управление, образование и образование. Все съществени документи по инструкцията за работа с оперативния доклад на Първо основно ръководство на Държавна сигурност. Това не значи, че в никакъв случай не ги е имало. Напротив, те са наложителни и върху тях има наказания на съответния началник на отдел или зам.-началник на Първо главно управление (на ДС). Тогава стои въпроса за какво не попадат по делото? Отговорът е, че тези документи биха дали светлина за задачите и дилемите на Държавна сигурност при метода към привличането на „ САБИНА” и техните взаимоотношения. Тези документи биха разрешили да се създадат по-точни заключения.
Безпрецедентно по досието „ САБИНА” е, че то сякаш е прекъснато през 1973 година, документите в него са прошнуровани и подпечатани за предаване в списък, само че то не е свалено в списък. Напротив, Първо главно управление (на ДС) е траяло да реализира контакти със секретния помощник посредством разнообразни оперативни служащи, да натрупа документи отвън разпоредбите на оперативния доклад.
Нещо повече, след 1973 година се вижда, че има инструкции по „ САБИНА”, дадени от Центъра (под Център разузнаването отбелязва разследващото ръководство в София, б.а.). Уж делото е прекъснато, а работата със „ САБИНА” продължава?! Няма подобен „ филм” в Държавна сигурност. Това е крещящо противоречие.
Всъщност по делото няма и протокол за предаване на досието в списък, какъвто се изисква от инструкциите за действен доклад. И това е по този начин, тъй като в един избран миг досието е изборно прочистено. Преномерирането на страници от делата също навежда на този извод. Затова в моя разбор аз написах, че до 2009 година, когато наследникът на Първо главно управление (на ДС) – Националната разследваща работа предава досието на Комисията по досиетата, то е могло да бъде манипулирано/прочиствано.
Има и очевадно противоречие сред срещите на оперативните служащи под пркритие със „ САБИНА” и признатите от нея устни агентурни сведения. Това провокира резонния въпрос по какъв начин са предадени сведенията, за които по делото няма информации за осъществени срещи? Защо липсват документи за тези срещи и под каква форма са предадени тези сведения? Защото явно без среща сред сътрудника и оперативния служащ няма по какъв начин сведенията да са излъчени под джука форма.
Неприсъщо е за разузнаването да има все по-засилващ се интерес към „ САБИНА”, да има инструкции от Центъра и когато тя към този момент става професор във Франция и придобива известност в интелектуалния хайлайф на Париж внезапно през 1978 година материалите по досието да секнат . Къде се изпарява интереса на Първо главно управление (на ДС) към нея и каква е повода за това? Материалите по досието не дават отговор на този въпрос, тъй като са прочистени.
Неслучайно през 1977 година в Първо главно управление (на ДС) е обещано напътствие при питане по оперативния доклад за Юлия Кръстева, да се дава отговор, че делото ѝ е заето, т.е. да не се дава достъп до него при интерес към лицето от други структури на Първо главно управление (на ДС) или на Държавна сигурност. А през 1991 година действен служащ от Националната разследваща работа да изиска и да се среща с делото. Интересно за какво, откакто режимът към този момент е паднал и Националната разследваща работа има други цели ", изрича подозренията си журналистът. Той показва една забележима разлика сред отношението на Държавна сигурност към Георги Марков и Юлия Кръстева и пита следното:
Защо Юлия Кръстева е „ САБИНА”, а писателят Георги Марков е „ СКИТНИК”?
" Нито един анализатор на проблема Кръстева дотук не показа обстановката с нея, разриваща се в края на 60-те години и през 70-те години на предишния век, с политиката на тоталитарната комунистическа страна към българите зад граница.
Правя го тук. Българска комунистическа партия разделя доста ясно българите зад граница на два вида. Първият е български жители, които са лоялните към Българска комунистическа партия и мероприятията ѝ. Вторият е български жители, които са избрани като изменници на родината (ИР) и са част от така наречен вражеска българска емиграция.
За първият вид – лоялните – тоталитарният режим не ползва рестрикции. Те могат гладко да се връщат в Народна република България, техните близки относително елементарно да пътуват в чужбина и т. н. Българска комунистическа партия употребява лоялните в своята политика очевидно, а Държавна сигурност ги употребява неявно като ги вербува и реализира цели на режима, които той не може да реализира по законен път.
За представителите на „ вражеската” емиграция е немислимо те да се върнат в Народна република България, защото след оставането им на Запада против тях незабавно се изфабрикуват задочни присъди и са застрашени от затвор. Техните близки в България са подложени на тормоз и събирането на фамилиите в страната или в чужбина не се позволи от Държавна сигурност и режима. Ако тези „ изменници на Родината”, избрали свободата, са обществени фигури режимът обществено ги жигосва като предатели.
Би било потребно, когато разсъждаваме и оценяваме документите по обещано досие, отнасящо се за българи, живеещи по времето на комунизма зад граница, да забележим, в която категория ги е сложил комунистическият режим.
В досието на Юлия Кръстева това е изцяло очевидно. На нея ѝ е позволено да специализира във Франция, имало е негласна спогодба преди да замине, че ще се върне и няма да се омъжва, която тя не е спазила.
Но по-късно тя контактува с щатни представители на Държавна сигурност, които явно познава и други сътрудници на Държавна сигурност, отзовава се на срещите с тях разяснява избрани въпроси. Този избор е персонален и никой с днешна дата няма право нито да я съди, нито да я упреква. Използвам нейния случай, само, с цел да направя паралел.
Не подлага на критика режима в България, тъй като автоматизирано той ще я причисли към „ вражеската” емиграция. Няма проблеми да посещава посолството на Народна република България в Париж, основно при проблеми с пътувания на нейните родители до Видно от досието на една среща с офицера от Държавна сигурност под прикритие Владимир Костов – „ КРЪСТЕВ” самата тя отхвърля намеците, че „ не демонстрира подготвеност да оказва помощ на нашата страна или че се ангажира с противни на нашите тези”.
Направила го е един път при подписването на зов от група френски интелектуалци в отбрана на жертвите от закононарушенията в Чехословакия през 1968 година (смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския контракт, б.а.) и както сама показва – „ нямала метод да откаже. Но отвън този случай твърди, че в никакъв случай нито обществено, нито иначе се е заела с антибългарска или антисъветски прояви”. Тази позиция е следвана най-малко до края на 70-те години. Затова и Юлия Кръстева участва в архивите на Държавна сигурност като " САБИНА ", тъй като Държавна сигурност, знае, че може да я употребява ", споделя още Христов.
" Вече съм изцяло уверен, че ние, българите, сме най-великите и най-разбиращите – освен от политика, футбол и всичко останало, само че и от досиетата на тоталитарната Държавна сигурност . Пиша тези редове с неприкрита подигравка, тъй като останах учуден от крайните и изцяло противоположни и неточни оценки, направени по случая след всеобщото запознаване с персоналното и работно дело на агент/секретен помощник „ САБИНА”, написа журналистът в уеб страницата desebg.com
" Най-напред в някои електронни уеб сайтове се появиха преписани от работното дело на конфиденциален помощник „ САБИНА” извадки с нейните „ доноси” и с жар я заклеймяваха като „ доносник”. Тези публикации бяха съпроводени от персонални авторски мнения, раздаващи безвъзмездни, само че великодушни морални оценки, громящи Кръстева, нещо което в България доста обществени фигури с ненаситност вършат за щяло и нещяло. Проблемът е, че лицата, позволяващи си обществено разпределяне на морални оценки, не са одобрявани еднопосочно в обществото точно от морални съображения, а някои от тях даже са показали нееднократно, че са скарани с разбирането за морал и уместност.
В този миг се запитах коя година сме, тъй като сходно обществено нахвърляне против избрана личност ме върна към времето на комунистическия режим, когато компартията разполагаше с желязна пропагандна система за обществено линчуване на неуместни хора, било те в страната или и отвън нея ", разяснява Христов. И добавя:
" Малко по-късно се появиха позиции на други обществени персони, които акцентираха причини и доводи от небрежно прочетеното досие на „ САБИНА”, които сложиха под подозрение нейното агентурно минало.
Така да вземем за пример уважаваната от мен поетеса, книжовен критик и академични учител проф. Миглена Николчина, която персонално се познава с Кръстева, съобщи пред Нова телевизия, че си е отдъхнала, когато е видяла в досието, че няма нищо писано от известния езиковед.
Културологът Ивайло Дичев, наблягайки, че не е юрист на Кръстева, пък непосредствено и изрично заключи, че „ да се твърди, че [Кръстева] е била сътрудник е абсурдно”. По думите му „ това е историята на едно несполучлива разработка, евентуално опит за отчитане на точки от сътрудник „ Любомиров “. Само дето проф. Дичев по този начин е прочел архивните материали по делото, че въобще не е схванал, че „ Любомиров” не е никакъв сътрудник, а е работният псевдоним на оперативния служащ от Първо основно ръководство на Държавна сигурност (ПГУ, външнополитическото разузнаване, б.а.), работещ под дипломатическо прикритие в посолството на Народна република България в Париж, който реализира връзката и срещите със конфиденциален помощник „ САБИНА” в продължение на три години. Журналистката Петя Владимирова отиде по-далеч в собствен коментар за уеб страницата dnevnik.bg, потвърждавайки, че „ подобен закон [за досиетата] развращава сетивата ни за положително и зло”. Тя също заключи, че от досието „ изобщо не произтича, че тя е сътрудничила на Държавна сигурност. В него... няма нито един написан от Кръстева текст”.
И двете крайни позиции са неправилни,
счита Христов. И слага въпроса дали изобщо това, което е предоставено като информация от комисията по досиетата е изцяло, или има документи, които са били унищожени с времето. Ето какво написа журналистът:
" Опирайки се на персоналния си дълготраен и пореден опит при проучването на архивите на тоталитарните комунистически служби (от 1998 година насам) обаче си разрешавам да изразя ясна позиция, че и двете крайни позиции, образци от които показах нагоре, са неправилни и неприемливи. От обвиняванията, квалификациите и нападките против Юлия Кръстева няма безусловно никаква изгода, тъй като както споделих, този метод приравнява почитателите му с практиката на самата комунистическа тоталитарна система, която сякаш самите те отхвърлят. Да заемеш оневинителна позиция, правейки неправилни и несъстоятелни заключения и пренебрегвайки избрани документи по досието, наблягайки неналичието на други такива, също не носи никаква изгода. И в двете позиции прозира субективизъм и пристрастност, подбудени от разнообразни претекстове.
Впечатляващо е, че всички, които разясниха наличието на досието на Юлия Кръстева, изключително тези които заеха оправдателна позиция, пропуснаха един главен факт, предопределящ погрешността на техните изводи.
А това е въпросът за целостта на досието. Първият, който всеки, който посегне съм него би трябвало да си зададе. Това ли са всички материали по него, има ли неналичия и в случай че „ да”, за какво, каква е повода то да е прочиствано?
Онези които четат досие на Държавна сигурност за първи път даже не са се замисляли над сходен въпрос и наивно одобриха, че по този начин наподобяват и това е наличието на всяко от досиетата на Държавна сигурност. Нещо изцяло обикновено предвид на неналичието на опит, което ги слага в позиция на подведени. Следователно техните разсъждения още през цялото време са обречени да тръгнат в неправилна посока.
Има ли доказателства, че наличието на делото не е в цялост? Да, и те се виждат от пръв взор. По делото освен липсват съществени документи, наложителни при разкриване на дело, само че има и фрапиращи несъответствия.
Липсват предложение за осъществяване на вербовка, отчет за осъществена вербовка, проект за работа с агента/секретния помощник за съответната година и неговото управление, образование и образование. Все съществени документи по инструкцията за работа с оперативния доклад на Първо основно ръководство на Държавна сигурност. Това не значи, че в никакъв случай не ги е имало. Напротив, те са наложителни и върху тях има наказания на съответния началник на отдел или зам.-началник на Първо главно управление (на ДС). Тогава стои въпроса за какво не попадат по делото? Отговорът е, че тези документи биха дали светлина за задачите и дилемите на Държавна сигурност при метода към привличането на „ САБИНА” и техните взаимоотношения. Тези документи биха разрешили да се създадат по-точни заключения.
Безпрецедентно по досието „ САБИНА” е, че то сякаш е прекъснато през 1973 година, документите в него са прошнуровани и подпечатани за предаване в списък, само че то не е свалено в списък. Напротив, Първо главно управление (на ДС) е траяло да реализира контакти със секретния помощник посредством разнообразни оперативни служащи, да натрупа документи отвън разпоредбите на оперативния доклад.
Нещо повече, след 1973 година се вижда, че има инструкции по „ САБИНА”, дадени от Центъра (под Център разузнаването отбелязва разследващото ръководство в София, б.а.). Уж делото е прекъснато, а работата със „ САБИНА” продължава?! Няма подобен „ филм” в Държавна сигурност. Това е крещящо противоречие.
Всъщност по делото няма и протокол за предаване на досието в списък, какъвто се изисква от инструкциите за действен доклад. И това е по този начин, тъй като в един избран миг досието е изборно прочистено. Преномерирането на страници от делата също навежда на този извод. Затова в моя разбор аз написах, че до 2009 година, когато наследникът на Първо главно управление (на ДС) – Националната разследваща работа предава досието на Комисията по досиетата, то е могло да бъде манипулирано/прочиствано.
Има и очевадно противоречие сред срещите на оперативните служащи под пркритие със „ САБИНА” и признатите от нея устни агентурни сведения. Това провокира резонния въпрос по какъв начин са предадени сведенията, за които по делото няма информации за осъществени срещи? Защо липсват документи за тези срещи и под каква форма са предадени тези сведения? Защото явно без среща сред сътрудника и оперативния служащ няма по какъв начин сведенията да са излъчени под джука форма.
Неприсъщо е за разузнаването да има все по-засилващ се интерес към „ САБИНА”, да има инструкции от Центъра и когато тя към този момент става професор във Франция и придобива известност в интелектуалния хайлайф на Париж внезапно през 1978 година материалите по досието да секнат . Къде се изпарява интереса на Първо главно управление (на ДС) към нея и каква е повода за това? Материалите по досието не дават отговор на този въпрос, тъй като са прочистени.
Неслучайно през 1977 година в Първо главно управление (на ДС) е обещано напътствие при питане по оперативния доклад за Юлия Кръстева, да се дава отговор, че делото ѝ е заето, т.е. да не се дава достъп до него при интерес към лицето от други структури на Първо главно управление (на ДС) или на Държавна сигурност. А през 1991 година действен служащ от Националната разследваща работа да изиска и да се среща с делото. Интересно за какво, откакто режимът към този момент е паднал и Националната разследваща работа има други цели ", изрича подозренията си журналистът. Той показва една забележима разлика сред отношението на Държавна сигурност към Георги Марков и Юлия Кръстева и пита следното:
Защо Юлия Кръстева е „ САБИНА”, а писателят Георги Марков е „ СКИТНИК”?
" Нито един анализатор на проблема Кръстева дотук не показа обстановката с нея, разриваща се в края на 60-те години и през 70-те години на предишния век, с политиката на тоталитарната комунистическа страна към българите зад граница.
Правя го тук. Българска комунистическа партия разделя доста ясно българите зад граница на два вида. Първият е български жители, които са лоялните към Българска комунистическа партия и мероприятията ѝ. Вторият е български жители, които са избрани като изменници на родината (ИР) и са част от така наречен вражеска българска емиграция.
За първият вид – лоялните – тоталитарният режим не ползва рестрикции. Те могат гладко да се връщат в Народна република България, техните близки относително елементарно да пътуват в чужбина и т. н. Българска комунистическа партия употребява лоялните в своята политика очевидно, а Държавна сигурност ги употребява неявно като ги вербува и реализира цели на режима, които той не може да реализира по законен път.
За представителите на „ вражеската” емиграция е немислимо те да се върнат в Народна република България, защото след оставането им на Запада против тях незабавно се изфабрикуват задочни присъди и са застрашени от затвор. Техните близки в България са подложени на тормоз и събирането на фамилиите в страната или в чужбина не се позволи от Държавна сигурност и режима. Ако тези „ изменници на Родината”, избрали свободата, са обществени фигури режимът обществено ги жигосва като предатели.
Би било потребно, когато разсъждаваме и оценяваме документите по обещано досие, отнасящо се за българи, живеещи по времето на комунизма зад граница, да забележим, в която категория ги е сложил комунистическият режим.
В досието на Юлия Кръстева това е изцяло очевидно. На нея ѝ е позволено да специализира във Франция, имало е негласна спогодба преди да замине, че ще се върне и няма да се омъжва, която тя не е спазила.
Но по-късно тя контактува с щатни представители на Държавна сигурност, които явно познава и други сътрудници на Държавна сигурност, отзовава се на срещите с тях разяснява избрани въпроси. Този избор е персонален и никой с днешна дата няма право нито да я съди, нито да я упреква. Използвам нейния случай, само, с цел да направя паралел.
Не подлага на критика режима в България, тъй като автоматизирано той ще я причисли към „ вражеската” емиграция. Няма проблеми да посещава посолството на Народна република България в Париж, основно при проблеми с пътувания на нейните родители до Видно от досието на една среща с офицера от Държавна сигурност под прикритие Владимир Костов – „ КРЪСТЕВ” самата тя отхвърля намеците, че „ не демонстрира подготвеност да оказва помощ на нашата страна или че се ангажира с противни на нашите тези”.
Направила го е един път при подписването на зов от група френски интелектуалци в отбрана на жертвите от закононарушенията в Чехословакия през 1968 година (смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския контракт, б.а.) и както сама показва – „ нямала метод да откаже. Но отвън този случай твърди, че в никакъв случай нито обществено, нито иначе се е заела с антибългарска или антисъветски прояви”. Тази позиция е следвана най-малко до края на 70-те години. Затова и Юлия Кръстева участва в архивите на Държавна сигурност като " САБИНА ", тъй като Държавна сигурност, знае, че може да я употребява ", споделя още Христов.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ