`Искам да бъда свободен`: 16 разказа за Васил Левски от 40 години изследване на делото му
Журналистът Димитър Дишев (1935–2012) основава един приключен облик на Апостола на свободата, като демонстрира голям брой разнообразни гледни точки за живота и делото на Дякона в сборника си с разкази „ Искам да бъда свободен ”.
В ново издание, което е на пазара от 2017 година, са събрани 16 художествени произведения на Димитър Дишев, които той е написал вследствие на близо 40 години задълбочени проучвания на историческите извори. Макар и художествена небивалица, те се придържат допустимо най-близо до познатите ни обстоятелства или най-малко до задоволително добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обграждане, неговото залавяне и последните дни от живота му.
Предлагаме ви фрагмент от описа „ Българинът, който обесиха ”, оповестен в книгата „ Искам да бъда свободен ”:
Изправен до вратата, той гледаше пандизчията и мълчеше. Българинът го погледна за момент и отвърна лице. Сабри Кадир усещаше, че мълчанието в стаята не е неудобно и с напрежение, а някак необичайно умерено и че повода за това е в характера на българина, чиято поза и израз на лицето като че ли споделяха: „ Стоиш там до вратата и може би искаш нещо да ми кажеш, само че то не ме интересува. Ти не си човек, с който мога да беседвам. Иди си в този момент “. Сабри Кадир се обърна и излезе.
„ Да – поклати глава. – Аз не съм като тези, с които той се схваща с едно кимване и с един взор, само че в нежеланието му да беседва с мен има нещо азиатско и неевропейско. Умният човек би трябвало да може да приказва и с враговете си. Умен ли е в действителност той? “
Шест пъти от четвърти до девети януари 1873 година Сабри Кадир изпращаше под усилена стража пандизчията в конака. На десети ръководителят на комисията още веднъж го повика и му сподели, че повече разпити няма да има. На въпроса му по какъв начин се държи пандизчията Сабри Кадир отговори, че мълчи и все мисли за нещо. „ Добре – сподели пашата. – Нека да мисли. Той знае, че ще бъде наказан на гибел. “
В канцеларията на конака Сабри Кадир прочете дубликат от изпратения в столицата протокол на изключителната комисия. „ Понеже всичко гореизложено е открито с категоричност – пишеше в него – то на съображение член 55, 56, 88 и 174, реши се упоменатият Дякон Левски да бъде наказан на гибел посредством обесване. Ако ваше превъзходителство одобрявате това, дано се издаде височайше ираде, с цел да се извърши тази смъртна присъда. Нека бъде съгласно вашата заповед. “
В идващите дни чакаха височайшето ираде. Затворникът беше все по този начин спокоен, даже повече спокоен, тъй като като че ли се бе отпуснал след края на разпитите.
Странна мисъл се появи в мозъка на офицера. Като се знае, че удавникът и за сламка се хваща, дали този гяурин в този момент не се надява, че откакто си е признал пред съда за осъщественото, султанът може да рече: „ Я го виж какъв е пехливанин! Да вземем да го оставим жив, че може да ни е потребен! “.
– Как мислиш, може ли Негово Величество султанът да се смили над тебе? – попита Сабри Кадир.
Затворникът за пръв път го погледна с интерес и даже с израз на любезност и като поклати глава, отговори:
– Няма да се смили.
Нищо повече не сподели или по-скоро отново сподели с взор: „ Иди си! “.
„ На какво може да се надява в този момент той? “ – се запита по-късно Сабри Кадир. Спомни си за един избягал от пандиза в Багдад кюрд, който преди бягството беше необичайно под напрежение и като че ли се вслушваше в нещо. През това време неговите хора на открито бяха работили за бягството му, бяха подкупили стражата и бяха приготвили облекла и скривалища. Дали и за този затворник не се крои бягство? Вгледа се отново в лицето на българина и не видя с напрежение очакване. Той седеше и мислеше с тип на човек, който необичайно е лишен от чувството за трагичността на ситуацията си и за него няма значение по какъв начин наподобява в очите на близките. „ Не наподобява на предстоящ български паша или популярен везир! “ – си сподели ненадейно Сабри Кадир. Нещо едновременно доста по-просто и доста по-сложно от везирско самочувствие показваше типът му.
„ Да, несъмнено! – си сподели удивено. – Не се бях сетил за това. “
Не разликата сред тукашните даскали, които един ден може да бъдат управници на освободената България и Мидхат паша е значима и забавна, а разликата сред тях и Мехмед Недим Кабръзлията и всички останали турски велики везири без Мидхат. Ако пандизчията, който Сабри пазеше, станеше огромен шеф в новата гяурска страна, той щеше да бъде друг от сегашните турски големци, тъй като е лишен от желанието да завоюва нещо за себе си. Тази истина беше по този начин явна, че Сабри Кадир даже не се опита да я подложи на подозрение.
Като мислеше, че не може да се ръководи страна с показваната от пандизчията спокойна замечтаност и че и в бъдещото гяурско царство ще има мехмеднедимовци, омертефиковци и енвербеязовци, Сабри Кадир искаше да рече: „ Лъжеш се, гяур ефенди! Вярно е, че не сте загнили като нас от хилядогодишно чорбаджуване, само че доста дребни душици и теглещи чергата към себе си има и измежду вас, нали виждам какви са другите обвиняеми. Ти си изключение, гяур ефенди, и щеше да бъдеш разочарован, в случай че в миналото трябваше да правиш страна с тези хора! Смъртта ще те избави от това оскърбление “.
В ново издание, което е на пазара от 2017 година, са събрани 16 художествени произведения на Димитър Дишев, които той е написал вследствие на близо 40 години задълбочени проучвания на историческите извори. Макар и художествена небивалица, те се придържат допустимо най-близо до познатите ни обстоятелства или най-малко до задоволително добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обграждане, неговото залавяне и последните дни от живота му.
Предлагаме ви фрагмент от описа „ Българинът, който обесиха ”, оповестен в книгата „ Искам да бъда свободен ”:
Изправен до вратата, той гледаше пандизчията и мълчеше. Българинът го погледна за момент и отвърна лице. Сабри Кадир усещаше, че мълчанието в стаята не е неудобно и с напрежение, а някак необичайно умерено и че повода за това е в характера на българина, чиято поза и израз на лицето като че ли споделяха: „ Стоиш там до вратата и може би искаш нещо да ми кажеш, само че то не ме интересува. Ти не си човек, с който мога да беседвам. Иди си в този момент “. Сабри Кадир се обърна и излезе.
„ Да – поклати глава. – Аз не съм като тези, с които той се схваща с едно кимване и с един взор, само че в нежеланието му да беседва с мен има нещо азиатско и неевропейско. Умният човек би трябвало да може да приказва и с враговете си. Умен ли е в действителност той? “
Шест пъти от четвърти до девети януари 1873 година Сабри Кадир изпращаше под усилена стража пандизчията в конака. На десети ръководителят на комисията още веднъж го повика и му сподели, че повече разпити няма да има. На въпроса му по какъв начин се държи пандизчията Сабри Кадир отговори, че мълчи и все мисли за нещо. „ Добре – сподели пашата. – Нека да мисли. Той знае, че ще бъде наказан на гибел. “
В канцеларията на конака Сабри Кадир прочете дубликат от изпратения в столицата протокол на изключителната комисия. „ Понеже всичко гореизложено е открито с категоричност – пишеше в него – то на съображение член 55, 56, 88 и 174, реши се упоменатият Дякон Левски да бъде наказан на гибел посредством обесване. Ако ваше превъзходителство одобрявате това, дано се издаде височайше ираде, с цел да се извърши тази смъртна присъда. Нека бъде съгласно вашата заповед. “
В идващите дни чакаха височайшето ираде. Затворникът беше все по този начин спокоен, даже повече спокоен, тъй като като че ли се бе отпуснал след края на разпитите.
Странна мисъл се появи в мозъка на офицера. Като се знае, че удавникът и за сламка се хваща, дали този гяурин в този момент не се надява, че откакто си е признал пред съда за осъщественото, султанът може да рече: „ Я го виж какъв е пехливанин! Да вземем да го оставим жив, че може да ни е потребен! “.
– Как мислиш, може ли Негово Величество султанът да се смили над тебе? – попита Сабри Кадир.
Затворникът за пръв път го погледна с интерес и даже с израз на любезност и като поклати глава, отговори:
– Няма да се смили.
Нищо повече не сподели или по-скоро отново сподели с взор: „ Иди си! “.
„ На какво може да се надява в този момент той? “ – се запита по-късно Сабри Кадир. Спомни си за един избягал от пандиза в Багдад кюрд, който преди бягството беше необичайно под напрежение и като че ли се вслушваше в нещо. През това време неговите хора на открито бяха работили за бягството му, бяха подкупили стражата и бяха приготвили облекла и скривалища. Дали и за този затворник не се крои бягство? Вгледа се отново в лицето на българина и не видя с напрежение очакване. Той седеше и мислеше с тип на човек, който необичайно е лишен от чувството за трагичността на ситуацията си и за него няма значение по какъв начин наподобява в очите на близките. „ Не наподобява на предстоящ български паша или популярен везир! “ – си сподели ненадейно Сабри Кадир. Нещо едновременно доста по-просто и доста по-сложно от везирско самочувствие показваше типът му.
„ Да, несъмнено! – си сподели удивено. – Не се бях сетил за това. “
Не разликата сред тукашните даскали, които един ден може да бъдат управници на освободената България и Мидхат паша е значима и забавна, а разликата сред тях и Мехмед Недим Кабръзлията и всички останали турски велики везири без Мидхат. Ако пандизчията, който Сабри пазеше, станеше огромен шеф в новата гяурска страна, той щеше да бъде друг от сегашните турски големци, тъй като е лишен от желанието да завоюва нещо за себе си. Тази истина беше по този начин явна, че Сабри Кадир даже не се опита да я подложи на подозрение.
Като мислеше, че не може да се ръководи страна с показваната от пандизчията спокойна замечтаност и че и в бъдещото гяурско царство ще има мехмеднедимовци, омертефиковци и енвербеязовци, Сабри Кадир искаше да рече: „ Лъжеш се, гяур ефенди! Вярно е, че не сте загнили като нас от хилядогодишно чорбаджуване, само че доста дребни душици и теглещи чергата към себе си има и измежду вас, нали виждам какви са другите обвиняеми. Ти си изключение, гяур ефенди, и щеше да бъдеш разочарован, в случай че в миналото трябваше да правиш страна с тези хора! Смъртта ще те избави от това оскърбление “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ