20 юни 1915 г. Умира екзарх Йосиф I
Известен като „ дипломатът в расо” и „ началникът на българската църква”, роденият в Калофер екзарх Йосиф Първи (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време. То съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните старания на младата ни страна, заровени с Ньойския кротичък контракт от 27 ноември 1919 година
В огромна част от тези знаменателни процеси взе участие и Лазар Йовчев, комуто ориста разпорежда управлението на родната ни черква в самото начало на руско-турската война (23 април 1877г.) и която той управлява с мъдрост и такт до самата си гибел на 20 юни 1915 година
Завършвайки локалното учебно заведение в Калофер, Лазар Йовчев става асистент на фамозния даскал Ботьо Петков. Съзирайки в него огромни упоритости за социална реализация, сестра му Рада, която го отглежда след гибелта на родителите им, го води в Цариград. В турската столица будният юноша постъпва във френското учебно заведение на лазаристите в предградието Бебек. Тук той се демонстрира като отличен възпитаник и след годишния изпит през 1863 година получава цялостна премия.
Впечатлен от триумфите му, маститият търговец и родолюбец Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, скланя калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж, с вярата, че един ден той ще поеме отговорностите на застаряващия национален преподавател Ботьо Петков, напомня уеб сайтът Калофер.бг.
От 1864г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва 6 години. Ако и да търпи ограничения, той приключва през 1867г. Философско-литературния факултет със степен „ бакалавър”, а правния през 1870г. със звание „ лисансие”.
Видял славата и крушението на Втората френска империя, той идва в Цариград през ноември 1870.
В Калофер той не се завръща, защото работи като редактор на реномираното списание „ Читалище”, в което разгласява провокиралия мощен публичен отзив превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „ За своеволното робство”, а по-късно е и секретар на Смесения екзархийски съвет, предназначен да създаде църковния правилник и да избере екзарха на българската черква, получила своята автономия на 28 февруари 1870 година
Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 година екзарх Антим, Лазар Йовчев приема да получи духовно звание. И защото потребностите от способни и просветени фрагменти за църквата ни са големи, е разумно единствено три месеца след замонашването си на 23 септември 1872 година той да е към този момент екзархов протосингел.
През идващите 4 години архимандрит Йосиф взе участие в построяването на църквата ни, подкрепя екзарха при срещите му с задграничните дипломати в Цариград и напълно закономерно през 1876г. става Ловчански митрополит, като след още една година, след преврата на туркофилската партия на доктор Стоян Чомаков, е натрапен и за български екзарх.
Приемайки поста на църковен началник във допустимо най-неблагоприятното време, Йосиф Първи не унива, а търпеливо, с доста такт и забележително дипломатическо умеене се старае пред турските управляващи да резервира колкото се може повече от правата, закрепени в султанския ферман, без да се оказва помощ на враговете на Русия, с цел да се запази екзархията читава и след войната.
Дълго време Йосиф е отшелник в напъните си за отстояване на българщината.
Особено му е тежко след научаване решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878г., когато има заплаха той да бъде екстрадиран от Цариград.
През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа рецесия. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с поддръжката на консервативния прелом на Александър Батенберг от 27 април 1881 година
Опарил се от недалновидната си постъпка, той избира да се дистанцира от бурния политически разгар в страната и да следи бързосменящите се събития от дистанцията на османската столица като грижливо записва всичките си усещания и размишления за нелеката българска орис в фамозния си дневник, който води от 1864 година до самата си гибел.
Поучителна е еволюцията, която той изживява по отношение на Стамболовото ръководство. Ако и да не утвърждава твърдия антируски курс на всесилния министър председател, екзархът поддържа патриотичните му начинания във връзка с църквата и турско-българското доближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и с издаването на екзархийския орган „ Новини” (6 юли1890), последвани от владишките берати за Велес и Неврокоп (12 април1894), чийто свършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от държавното управление на Стоилов на 26 октомври 1897 година като признателност за това, че не е подкрепило Гърция по време на рецесията, обвързвана с Критското въстание.
Йосиф Първи изживява няколко звездни мига в управническата си активност (той в никакъв случай не се залъгва, че е единствено нравствен шеф на българите, съзнавайки чудесно, че санът му е на първо място с политическа подплата). Освен насладата от издействаните берати, се прибавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната религия на 2 февруари 1896г., тържественото честване на 25 годишната му народополезна активност на 23 април 1902 година в Цариград, големите триумфи в просветното дело – при започване на 20 век Екзархията разполага с 920 учебни заведения, 1488 учители, 48 133 възпитаници и поддръжката на 1 051 936 души в Македония и Охридско от общо 1 459 792 християни.
Екзархът ловко лавира сред западните велики сили и Русия, сред Цариград и София, без да не помни, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) черква, сред еволюционистите и революционерите от Вътрешна македонска революционна организация, държейки непрекъснато под око домогванията на сърби, власи и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.
Песимистичните му изводи се удостоверяват изцяло от националната покруса от 1913г.
След изживяната еуфория от славните победи през 1912 година, очакванията свързани с примирието от 21 ноември 1912 година, рухването на Одрин на 13 март 1913 година и подписването на Лондонския мир от 17 май 1913 година, идва „ незаконното безумие” от 16 юни 1913 година, Междусъюзническата война и нейният провал, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни контракти от 28 юли и 16 септември 1913 година, с които България губи половината Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по-голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.
Катастрофата поставя завършек на активността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София болен, остарял,измъчван от скрупули и сломен от съдбовния излаз на националните битки. Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, макар че разпорежда огромни очаквания на интелигенцията ни, която би трябвало да извърши дълга си за възмогването на българския дух. Прозренията му имат темперамент на политически завет:
Особено внимание да се обърне на домашното образование и първичното учебно заведение,дето закон Божий и гражданското обучение да заемат едно от видните места.
Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 година се приема като национална покруса в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата международна война на страната на Централните сили.
Из дневника на екзарх Йосиф I
24 март 1915 година, неделя.
1) Целта на България е да се сплоти национално, като си вземе Македония, Одринско и Добруджа от Сърбия, Гърция, Турция и Румъния. Разбита и унижена от четворица неприятели, съюзени срещу нея, тя не може [сама нищо], с изключение на благодарение на едната от двете групи сили, която има интерес от една обединена България, като ѝ даде съдействието си, да реализира най-малко частично задачата си. Тия групи са: Германия и Австрия едната, и Русия, Англия и Франция, другата.
2) Първата група се стреми да се разшири на изток - Drang nach Osten и смята славянството за собствен исконен противник, смята го за гюбре, с което да тори своята равнища, стреми се към Солун и Цариград, [за] да се разшири в Мала Азия; тя е за Турция, Гърция и Румъния, [които са] неприятели на славизма и би желала да се изтрепеме ние със Сърбия, с цел да ѝ отворим пътя за Солен и Цариград.
3) На Русия [й] би трябвало Босфорът и Дарданелите, и да спре Германия и Австрия да не превземат Балканския полуостров и Мала Азия. Ако изиска да ни завладее ще срещне противодействие от Англия и [от] Франция, с цел да не скапе европейското равновесие, както и Германия и Австрия - [т. е.] цяла Европа. Русия не би била срещу Св. Стефанска България и в случай че сме откровени и откровени с нея, тя по би помогнала да ни се повърне една част от изгубеното. Кой ти скара с Русия? Стамболов и цар от боязън да не би да ни глътне Русия. Но от Германия и Австрия същата и [то] по-голяма заплаха. С Русия ще си запазим вярата и славянството..., по този начин щото от германизмът и от русизмът, германизмът е по-опасен и заплахата от Русия е прекомерно далечна.
4) Трябва единствено, като вземем присъединяване във войната, да не изчерпваме силата си и да [ни] бъде крепко обезпечено, че това, което ще ни признаят ще можем да го завладеем и задържим. Остава и да се види, коя от страните ще излезе победителка, тъй като България не може да води война, а [трябва] с малко жертви да вземе изгубеното. Като желаем Русия да излезе победителка, налага се дори на правилото на народността да стане съюз сред България, Сърбия, Гърция [Балкански съюз] и Румъния. Ако се изморят двете страни и сключат мир, ние би трябвало да останем от страната на Русия, като православна и славянска за в бъдеще.
5) Българската политика води княз Фердинанд, германец и католик, доведен от Стамболов и партията му да пази България от послушание на Русия, натрапен на Русия, и който в душата си е за католицизма и германизма, срещу православието и Русия.
6) При всичко, че България има Конституция, само че българския народ [е] и несформиран национално и политически, няма ръководеща класа, няма аристокрация, няма буржоазия, няма публично мнение; народ [от] 90 % селяни, с една интелигенция разделяна от царя на доста партии, с цел да се гони между тях, а той да владее и цари. На тая интелигенция безбожна и гладна той раздава властта поочередно да пристигна, да се поохрани и понакраде, и която преди всичко като несъстоятелна туря персоналния си интерес, а патриотизма за маска на всички предприятия, отгдето ще излезе гешефтът. Затова, когато дойдат на власт са лакеи пред царя и нямат мнение, и в случай че [случайно] имат, не смеят да го кажат. Той ги презира като безхарактерни и им постанова волята си, и той не си дава оставката (министъра), догдето [царят] не ги натири с метлата. В България цари персоналния режим. Царят вътрешно разделя, с цел да цари, а вънкашно хитрува сред силите и пропада сред два стола. Той е неутолим, грандоман, шмекер, не се задоволява с това, което е съгласно силите му и се мисли по-хитър от нсички велики господари, по тази причина опропасти и България, и себе си. Чрезмерно горделив, той смята всички българи за говедари и е умъртвил в тях самодейността. Той се обляга на държавното управление, на администрацията, която всяко държавно управление променява, на армията, която е разделил и по този начин господства опозиционната интелигенция; пресата е партизанска или подкупена и написа за пари, народът всеки път е с властта; дори и опозицията може да се подкупи и се подкупува от властта; и депутатите като им дават в този момент по 30 лв. дневно са подготвени да си седят все депутати и да вотират за властта. От 220 депутати 40 са социалисти – необятни или тесни, 60 земевладелци, които не са детайли да ръководят, а да разлагат, турците са всеки път за властта. Гешовата, Даневата и Малиновата партии [са] сякаш консервативни, [но] не са съгласни между тях. Радославовата, Тончевата и Генадиевата [партии са] сякаш демократични, [но] не са съгласни тоже да се съгласят и едните, и другите да желаят от царя да ръководят конституционно, и той ще се принуди да се подчини; да дефинират една политическа, национална, независеща от волята на царя [партия] и да поведат целия народ след себе си, каквото направиха партиите на всички страни, които влязоха във войната. Сега пък Гешовата и Даневата партии, които пропаднаха като бяха на власт от несръчност, и Чалиновата, на която царят е заречен, че ще я докара на власт, гледат по какъв начин да глътнат Радославовата [партия] сякаш за общото положително, с цел да му вземат мястото.
Партиите, подклаждани от царя, се гонят между тях, с цел да се докопат до властта, с цел да се охранят, турят персоналния интерес нагоре от отечествения. И от това черпи силата си персоналният режим на царя, който тоже туря своя персонален интерес нагоре от отечествения, и всичко – цар и партии са съгласни да поддържат този режим.
Църквата е слаба, духовенството просто, без схващане [от] потребността от дисциплинираност, с цел да пази своите ползи, без лична политика. Моята задача е да не се наемам в някаква партия, да съм законен с короната и властта и да виждам да приготвим духовенство, образовано и платено от страната, и да се вдигне схизмата, да намерим нещо, материална опора в Русия, и тука да уредим манастирите, да може дами да се поддържаме, тъй като един ден държавното управление ще приключи и това, което в този момент дава.”
Български екзарх Йосиф I, Дневник, С., 1992, с. 822-823.
В огромна част от тези знаменателни процеси взе участие и Лазар Йовчев, комуто ориста разпорежда управлението на родната ни черква в самото начало на руско-турската война (23 април 1877г.) и която той управлява с мъдрост и такт до самата си гибел на 20 юни 1915 година
Завършвайки локалното учебно заведение в Калофер, Лазар Йовчев става асистент на фамозния даскал Ботьо Петков. Съзирайки в него огромни упоритости за социална реализация, сестра му Рада, която го отглежда след гибелта на родителите им, го води в Цариград. В турската столица будният юноша постъпва във френското учебно заведение на лазаристите в предградието Бебек. Тук той се демонстрира като отличен възпитаник и след годишния изпит през 1863 година получава цялостна премия.
Впечатлен от триумфите му, маститият търговец и родолюбец Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, скланя калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж, с вярата, че един ден той ще поеме отговорностите на застаряващия национален преподавател Ботьо Петков, напомня уеб сайтът Калофер.бг.
От 1864г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва 6 години. Ако и да търпи ограничения, той приключва през 1867г. Философско-литературния факултет със степен „ бакалавър”, а правния през 1870г. със звание „ лисансие”.
Видял славата и крушението на Втората френска империя, той идва в Цариград през ноември 1870.
В Калофер той не се завръща, защото работи като редактор на реномираното списание „ Читалище”, в което разгласява провокиралия мощен публичен отзив превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „ За своеволното робство”, а по-късно е и секретар на Смесения екзархийски съвет, предназначен да създаде църковния правилник и да избере екзарха на българската черква, получила своята автономия на 28 февруари 1870 година
Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 година екзарх Антим, Лазар Йовчев приема да получи духовно звание. И защото потребностите от способни и просветени фрагменти за църквата ни са големи, е разумно единствено три месеца след замонашването си на 23 септември 1872 година той да е към този момент екзархов протосингел.
През идващите 4 години архимандрит Йосиф взе участие в построяването на църквата ни, подкрепя екзарха при срещите му с задграничните дипломати в Цариград и напълно закономерно през 1876г. става Ловчански митрополит, като след още една година, след преврата на туркофилската партия на доктор Стоян Чомаков, е натрапен и за български екзарх.
Приемайки поста на църковен началник във допустимо най-неблагоприятното време, Йосиф Първи не унива, а търпеливо, с доста такт и забележително дипломатическо умеене се старае пред турските управляващи да резервира колкото се може повече от правата, закрепени в султанския ферман, без да се оказва помощ на враговете на Русия, с цел да се запази екзархията читава и след войната.
Дълго време Йосиф е отшелник в напъните си за отстояване на българщината.
Особено му е тежко след научаване решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878г., когато има заплаха той да бъде екстрадиран от Цариград.
През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа рецесия. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с поддръжката на консервативния прелом на Александър Батенберг от 27 април 1881 година
Опарил се от недалновидната си постъпка, той избира да се дистанцира от бурния политически разгар в страната и да следи бързосменящите се събития от дистанцията на османската столица като грижливо записва всичките си усещания и размишления за нелеката българска орис в фамозния си дневник, който води от 1864 година до самата си гибел.
Поучителна е еволюцията, която той изживява по отношение на Стамболовото ръководство. Ако и да не утвърждава твърдия антируски курс на всесилния министър председател, екзархът поддържа патриотичните му начинания във връзка с църквата и турско-българското доближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и с издаването на екзархийския орган „ Новини” (6 юли1890), последвани от владишките берати за Велес и Неврокоп (12 април1894), чийто свършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от държавното управление на Стоилов на 26 октомври 1897 година като признателност за това, че не е подкрепило Гърция по време на рецесията, обвързвана с Критското въстание.
Йосиф Първи изживява няколко звездни мига в управническата си активност (той в никакъв случай не се залъгва, че е единствено нравствен шеф на българите, съзнавайки чудесно, че санът му е на първо място с политическа подплата). Освен насладата от издействаните берати, се прибавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната религия на 2 февруари 1896г., тържественото честване на 25 годишната му народополезна активност на 23 април 1902 година в Цариград, големите триумфи в просветното дело – при започване на 20 век Екзархията разполага с 920 учебни заведения, 1488 учители, 48 133 възпитаници и поддръжката на 1 051 936 души в Македония и Охридско от общо 1 459 792 християни.
Екзархът ловко лавира сред западните велики сили и Русия, сред Цариград и София, без да не помни, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) черква, сред еволюционистите и революционерите от Вътрешна македонска революционна организация, държейки непрекъснато под око домогванията на сърби, власи и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.
Песимистичните му изводи се удостоверяват изцяло от националната покруса от 1913г.
След изживяната еуфория от славните победи през 1912 година, очакванията свързани с примирието от 21 ноември 1912 година, рухването на Одрин на 13 март 1913 година и подписването на Лондонския мир от 17 май 1913 година, идва „ незаконното безумие” от 16 юни 1913 година, Междусъюзническата война и нейният провал, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни контракти от 28 юли и 16 септември 1913 година, с които България губи половината Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по-голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.
Катастрофата поставя завършек на активността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София болен, остарял,измъчван от скрупули и сломен от съдбовния излаз на националните битки. Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, макар че разпорежда огромни очаквания на интелигенцията ни, която би трябвало да извърши дълга си за възмогването на българския дух. Прозренията му имат темперамент на политически завет:
Особено внимание да се обърне на домашното образование и първичното учебно заведение,дето закон Божий и гражданското обучение да заемат едно от видните места.
Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 година се приема като национална покруса в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата международна война на страната на Централните сили.
Из дневника на екзарх Йосиф I
24 март 1915 година, неделя.
1) Целта на България е да се сплоти национално, като си вземе Македония, Одринско и Добруджа от Сърбия, Гърция, Турция и Румъния. Разбита и унижена от четворица неприятели, съюзени срещу нея, тя не може [сама нищо], с изключение на благодарение на едната от двете групи сили, която има интерес от една обединена България, като ѝ даде съдействието си, да реализира най-малко частично задачата си. Тия групи са: Германия и Австрия едната, и Русия, Англия и Франция, другата.
2) Първата група се стреми да се разшири на изток - Drang nach Osten и смята славянството за собствен исконен противник, смята го за гюбре, с което да тори своята равнища, стреми се към Солун и Цариград, [за] да се разшири в Мала Азия; тя е за Турция, Гърция и Румъния, [които са] неприятели на славизма и би желала да се изтрепеме ние със Сърбия, с цел да ѝ отворим пътя за Солен и Цариград.
3) На Русия [й] би трябвало Босфорът и Дарданелите, и да спре Германия и Австрия да не превземат Балканския полуостров и Мала Азия. Ако изиска да ни завладее ще срещне противодействие от Англия и [от] Франция, с цел да не скапе европейското равновесие, както и Германия и Австрия - [т. е.] цяла Европа. Русия не би била срещу Св. Стефанска България и в случай че сме откровени и откровени с нея, тя по би помогнала да ни се повърне една част от изгубеното. Кой ти скара с Русия? Стамболов и цар от боязън да не би да ни глътне Русия. Но от Германия и Австрия същата и [то] по-голяма заплаха. С Русия ще си запазим вярата и славянството..., по този начин щото от германизмът и от русизмът, германизмът е по-опасен и заплахата от Русия е прекомерно далечна.
4) Трябва единствено, като вземем присъединяване във войната, да не изчерпваме силата си и да [ни] бъде крепко обезпечено, че това, което ще ни признаят ще можем да го завладеем и задържим. Остава и да се види, коя от страните ще излезе победителка, тъй като България не може да води война, а [трябва] с малко жертви да вземе изгубеното. Като желаем Русия да излезе победителка, налага се дори на правилото на народността да стане съюз сред България, Сърбия, Гърция [Балкански съюз] и Румъния. Ако се изморят двете страни и сключат мир, ние би трябвало да останем от страната на Русия, като православна и славянска за в бъдеще.
5) Българската политика води княз Фердинанд, германец и католик, доведен от Стамболов и партията му да пази България от послушание на Русия, натрапен на Русия, и който в душата си е за католицизма и германизма, срещу православието и Русия.
6) При всичко, че България има Конституция, само че българския народ [е] и несформиран национално и политически, няма ръководеща класа, няма аристокрация, няма буржоазия, няма публично мнение; народ [от] 90 % селяни, с една интелигенция разделяна от царя на доста партии, с цел да се гони между тях, а той да владее и цари. На тая интелигенция безбожна и гладна той раздава властта поочередно да пристигна, да се поохрани и понакраде, и която преди всичко като несъстоятелна туря персоналния си интерес, а патриотизма за маска на всички предприятия, отгдето ще излезе гешефтът. Затова, когато дойдат на власт са лакеи пред царя и нямат мнение, и в случай че [случайно] имат, не смеят да го кажат. Той ги презира като безхарактерни и им постанова волята си, и той не си дава оставката (министъра), догдето [царят] не ги натири с метлата. В България цари персоналния режим. Царят вътрешно разделя, с цел да цари, а вънкашно хитрува сред силите и пропада сред два стола. Той е неутолим, грандоман, шмекер, не се задоволява с това, което е съгласно силите му и се мисли по-хитър от нсички велики господари, по тази причина опропасти и България, и себе си. Чрезмерно горделив, той смята всички българи за говедари и е умъртвил в тях самодейността. Той се обляга на държавното управление, на администрацията, която всяко държавно управление променява, на армията, която е разделил и по този начин господства опозиционната интелигенция; пресата е партизанска или подкупена и написа за пари, народът всеки път е с властта; дори и опозицията може да се подкупи и се подкупува от властта; и депутатите като им дават в този момент по 30 лв. дневно са подготвени да си седят все депутати и да вотират за властта. От 220 депутати 40 са социалисти – необятни или тесни, 60 земевладелци, които не са детайли да ръководят, а да разлагат, турците са всеки път за властта. Гешовата, Даневата и Малиновата партии [са] сякаш консервативни, [но] не са съгласни между тях. Радославовата, Тончевата и Генадиевата [партии са] сякаш демократични, [но] не са съгласни тоже да се съгласят и едните, и другите да желаят от царя да ръководят конституционно, и той ще се принуди да се подчини; да дефинират една политическа, национална, независеща от волята на царя [партия] и да поведат целия народ след себе си, каквото направиха партиите на всички страни, които влязоха във войната. Сега пък Гешовата и Даневата партии, които пропаднаха като бяха на власт от несръчност, и Чалиновата, на която царят е заречен, че ще я докара на власт, гледат по какъв начин да глътнат Радославовата [партия] сякаш за общото положително, с цел да му вземат мястото.
Партиите, подклаждани от царя, се гонят между тях, с цел да се докопат до властта, с цел да се охранят, турят персоналния интерес нагоре от отечествения. И от това черпи силата си персоналният режим на царя, който тоже туря своя персонален интерес нагоре от отечествения, и всичко – цар и партии са съгласни да поддържат този режим.
Църквата е слаба, духовенството просто, без схващане [от] потребността от дисциплинираност, с цел да пази своите ползи, без лична политика. Моята задача е да не се наемам в някаква партия, да съм законен с короната и властта и да виждам да приготвим духовенство, образовано и платено от страната, и да се вдигне схизмата, да намерим нещо, материална опора в Русия, и тука да уредим манастирите, да може дами да се поддържаме, тъй като един ден държавното управление ще приключи и това, което в този момент дава.”
Български екзарх Йосиф I, Дневник, С., 1992, с. 822-823.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ