Време и натиск |
„ Изкуплението Шоушенк ” беше огромен филм, всички сме го гледали по осем пъти.
За тези, които инцидентно не са – младият и надарен банков чиновник Анди Дюфрейн е незаслужено тикнат в пандиза, тъй като е приет за отговорен за убийството на жена си, което в действителност не е направил. Той не може да се помири с несправедливата присъда – върти-суче – и за петнайсет или седемнайсет години, ползвайки едно малко, геоложко чукче, съумява да прокопае тунел и да избяга, а на всичкото от горната страна – и да отмъкне парите на корумпирания шеф на пандиза Шоушенк. И всичко завършва отлично. Някъде към края на кино лентата се изрича и изречението, което в действителност е поантата на кино лентата. Тя звучеше горе долу по този начин – няма невъзможни неща, би трябвало единствено време и напън.
Достатъчно време в което да се реализира непрекъснат напън.
Когато хората бъдат подложени на тествания, на ограничения или репресии – те реагират със опозиция.
Но тук има един забавен подробност – хората са изменчиви и непостоянни; институциите са твърди и безконечни. Хората се раждат и умират, губят духа си, трансформират полезностите си, отчайват се, предават се, възторгват се или плачат – само че институциите работят като машина. Машина, която е захапала ръкава на служащ и с неумолима мощ и неизменност го притегля, малко по малко, с цел да го смачка и смели със стоманените си челюсти.
Хората имат храброст и яд, хората имат лирика и порив, имат смут и ентусиазъм към независимост – машината на институциите има време и напън. Тя смазва, тя прегазва, тя пречупва гръбнаци, смазва воли, унищожава човешките събрания и придвижвания, прегазва пориви и възторзи, попарва желания и най-после гаси светлината.
When the music`s over – turn out the lights
В „ Чумата ” Камю споделя: Нашата обич безспорно беше още в нас, само че чисто и просто към този момент безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като закононарушението или присъдата. Тя се беше трансформирала към този момент единствено в безнадеждно самообладание и настойчиво очакване. Затова държанието на някои наши съграждани подсещаше дългите опашки пред магазините за хранителни артикули из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирие, същото добродушно самообладание, по едно и също време безгранично и лишено от илюзии.
Ние живеем във време на пандемия. И тя, това е явно, се движи като машина. Със своя логичност. В мотора на тази машина стоят институциите. Те надали са „ мозъка ” на тази машина. Те по-скоро са буталата и. Те се хранят с пандемия, между другото. По образеца на Цицерон сме длъжни да си кажем: Qui bono?
Тоест – когато имаме закононарушение, постоянно би трябвало да се запитаме: Кой е миропомазан?
Време и напън.
Хората стартират да привикват с рестриктивните мерки. Хората стартират да привикват с потиснатостта. Хората стартират да привикват с умората.
Хората стартират да привикват с подчинението. Хората стартират да привикват със сивотата. Хората стартират да привикват с унижението.
Хората стартират да привикват със загубите. Хората стартират да привикват с несправедливостите. Хората стартират да привикват с грубостта на машината, наречена институции – която добива постепенно, с нечовешка поредност, все по-голяма власт и мощ.
Трябват единствено време и напън. Върху храброто, само че неустойчиво схващане на хората. Те ще се бунтуват против всичко, което ги гнети. Но – до време. След това ще привикнат. Ще притихнат. Ще изгубят сетивност. И ще спрат да се бунтуват.
Тревите, стояли дълго време под бетонна плоча в никакъв случай не порастват буйни и зелени. Те остават бледи и анемични даже и когато слънцето се върне.
Винаги се питаме Qui bono? – само че към този момент не знаем за какво. Дори и да знаем отговора – какво ще създадем? Ние сме към този момент бледи треви, дълго сме стоели под бетонна плоча.
Не знаем дали някой е правил този опит: Да даде на концлагеристите от Гулаг или от Дахау (да речем) оръжие и да ги остави сами – против техните надзиратели и екстерминатори (как звучи!). Но аз бих предположил: концлагеристите не биха създали с това оръжие нищо на своите мъчители. Те са към този момент прегоряла трева – бетонната плоча ги е обезличила. Тя ги е лишила от живото предпочитание за отмъщение и дори – за правдивост.
В „ Изкуплението Шоушенк ” един от героите – живял в пандиза петдесет години – беше пуснат на независимост и заживя самичък и уединен в огромния град. Имаше и работа и квартира. Институциите се бяха погрижили (по някаква общоприета дехуманизирана стратегия за реинтегриране на пандизчии в обществото) да си има всичко. Храна, работа и заслон. И той изкара по този начин седмица. След това се обеси. Той беше трева, стояла прекалено много под бетонната плоча.
Не желая да си представям какви ще станем. Ако на институциите се разреши да ползват безнаказано напън толкоз време, колкото преценяват. Бетонната плоча може да аргументи необратими последици.
Все още има късмет.
За тези, които инцидентно не са – младият и надарен банков чиновник Анди Дюфрейн е незаслужено тикнат в пандиза, тъй като е приет за отговорен за убийството на жена си, което в действителност не е направил. Той не може да се помири с несправедливата присъда – върти-суче – и за петнайсет или седемнайсет години, ползвайки едно малко, геоложко чукче, съумява да прокопае тунел и да избяга, а на всичкото от горната страна – и да отмъкне парите на корумпирания шеф на пандиза Шоушенк. И всичко завършва отлично. Някъде към края на кино лентата се изрича и изречението, което в действителност е поантата на кино лентата. Тя звучеше горе долу по този начин – няма невъзможни неща, би трябвало единствено време и напън.
Достатъчно време в което да се реализира непрекъснат напън.
Когато хората бъдат подложени на тествания, на ограничения или репресии – те реагират със опозиция.
Но тук има един забавен подробност – хората са изменчиви и непостоянни; институциите са твърди и безконечни. Хората се раждат и умират, губят духа си, трансформират полезностите си, отчайват се, предават се, възторгват се или плачат – само че институциите работят като машина. Машина, която е захапала ръкава на служащ и с неумолима мощ и неизменност го притегля, малко по малко, с цел да го смачка и смели със стоманените си челюсти.
Хората имат храброст и яд, хората имат лирика и порив, имат смут и ентусиазъм към независимост – машината на институциите има време и напън. Тя смазва, тя прегазва, тя пречупва гръбнаци, смазва воли, унищожава човешките събрания и придвижвания, прегазва пориви и възторзи, попарва желания и най-после гаси светлината.
When the music`s over – turn out the lights
В „ Чумата ” Камю споделя: Нашата обич безспорно беше още в нас, само че чисто и просто към този момент безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като закононарушението или присъдата. Тя се беше трансформирала към този момент единствено в безнадеждно самообладание и настойчиво очакване. Затова държанието на някои наши съграждани подсещаше дългите опашки пред магазините за хранителни артикули из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирие, същото добродушно самообладание, по едно и също време безгранично и лишено от илюзии.
Ние живеем във време на пандемия. И тя, това е явно, се движи като машина. Със своя логичност. В мотора на тази машина стоят институциите. Те надали са „ мозъка ” на тази машина. Те по-скоро са буталата и. Те се хранят с пандемия, между другото. По образеца на Цицерон сме длъжни да си кажем: Qui bono?
Тоест – когато имаме закононарушение, постоянно би трябвало да се запитаме: Кой е миропомазан?
Време и напън.
Хората стартират да привикват с рестриктивните мерки. Хората стартират да привикват с потиснатостта. Хората стартират да привикват с умората.
Хората стартират да привикват с подчинението. Хората стартират да привикват със сивотата. Хората стартират да привикват с унижението.
Хората стартират да привикват със загубите. Хората стартират да привикват с несправедливостите. Хората стартират да привикват с грубостта на машината, наречена институции – която добива постепенно, с нечовешка поредност, все по-голяма власт и мощ.
Трябват единствено време и напън. Върху храброто, само че неустойчиво схващане на хората. Те ще се бунтуват против всичко, което ги гнети. Но – до време. След това ще привикнат. Ще притихнат. Ще изгубят сетивност. И ще спрат да се бунтуват.
Тревите, стояли дълго време под бетонна плоча в никакъв случай не порастват буйни и зелени. Те остават бледи и анемични даже и когато слънцето се върне.
Винаги се питаме Qui bono? – само че към този момент не знаем за какво. Дори и да знаем отговора – какво ще създадем? Ние сме към този момент бледи треви, дълго сме стоели под бетонна плоча.
Не знаем дали някой е правил този опит: Да даде на концлагеристите от Гулаг или от Дахау (да речем) оръжие и да ги остави сами – против техните надзиратели и екстерминатори (как звучи!). Но аз бих предположил: концлагеристите не биха създали с това оръжие нищо на своите мъчители. Те са към този момент прегоряла трева – бетонната плоча ги е обезличила. Тя ги е лишила от живото предпочитание за отмъщение и дори – за правдивост.
В „ Изкуплението Шоушенк ” един от героите – живял в пандиза петдесет години – беше пуснат на независимост и заживя самичък и уединен в огромния град. Имаше и работа и квартира. Институциите се бяха погрижили (по някаква общоприета дехуманизирана стратегия за реинтегриране на пандизчии в обществото) да си има всичко. Храна, работа и заслон. И той изкара по този начин седмица. След това се обеси. Той беше трева, стояла прекалено много под бетонната плоча.
Не желая да си представям какви ще станем. Ако на институциите се разреши да ползват безнаказано напън толкоз време, колкото преценяват. Бетонната плоча може да аргументи необратими последици.
Все още има късмет.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ