Откъс от "Шемет на скептицизма" на Емил Мишел Чоран
Издателство " Изток Запад "
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Шемет на скептицизма " с създател Емил Мишел Чоран, възложен от Издателство " Изток Запад ".
Роденият през 1911 година в Разшинари до Сибиу (Румънска Трансилвания) Емил Мишел Чоран, приключва философския факултет на Букурещкия университет, специализира една година в Берлин и от 1937 година до гибелта си (април 1995 г.) живее в Париж, Франция. " Шемет на скептицизма " – заглавие, препоръчано от преводача Красимир Мирчев – е том, чието наличие е конкретизирано през март 1990 година в мансардното апартаментче на парижкия площад " Одеон ", където писателят прекарва повече от четирийсет години.
Издаден за пръв път през 1996 година, той съдържа напълно три от десетте книги, написани от Чоран на френски – втората, шестата и предпоследната, и е побрал някои от най-кратките текстове на създателя, както и най-дългия. Това е релативно цялостно показване на тематиките, до които се допира мисълта на Чоран, разгласяване на непрекъснатите, даже натрапчиво звучащи в нея претекстове.
Превод от френски Красимир Мирчев
Откъс от раздел
Силогизми на горчивината (1952)
Жизненост на любовта
Принасят на отегчението единствено еротичните натури, авансово разочаровани от любовта.
***
Една отиваща си обич е толкоз плодоносно философско тестване, че трансформира и бръснаря в противник на Сократ.
***
Изкуството да обичаме? Умение да се съчетава вампирски характер с дискретността на анемония.
По ламтеж за терзания и страдалческо озлобление единствен ревнивецът може да се мери с мъченика. Но единия го канонизират, а на другия се присмиват.
***
Защо " ковчегът на брака " (the Marriage hearse)? Защо не ковчегът на любовта? – Жалко, че Блейк е сложил това ограничаване!
***
Онан, Сад, Мазох – какви късметлии! Имената им, както и подвизите им, няма да отшумят.
***
Жизненост на Любовта: незаслужено ще е да злословим против възприятие, надживяло романтизма и бидето.
***
Който е протегнал ръка на живота си поради една уличница, реализира по-всеобхватен и по-дълбок опит от героя, раздрусал света.
***
Кой би се хабил в сексуалността без вярата да изгуби свяст за малко повече от секунда, за цялостен живот?
***
Мечтая си от време на време за обич далечна и въздушна, напомняща шизофрения на парфюм...
***
Да чувстваш мозъка си: събитие еднообразно пагубно и за мисълта, и за мъжеството.
***
Погребваш чело сред две гърди, сред два континента на Смъртта...
***
Монах и месар са се счепкали вътре във всяко предпочитание.
***
Единствени изиграните пристрастености, лицемерните прехласвания имат нещо общо с духа, със самоуважението; откровените усеща приказват за неуважение на себе си.
***
Да бе му провървяло в любовта, Адам щеше да ни спести Историята.
***
Винаги съм си мислил, че Диоген би трябвало да е претърпял на млади години някакъв любовен срив: човек не се впуска в пътя на злостта, в случай че не е подбуден от венерическа болест или от някоя нетърпима слугиня.
***
Има осъществявания, които прощаваме единствено на себе си: представим ли си някой, жарък в прочут жанр грухтене, става невероятно да му подадем ръка.
***
Плът и състрадание са несъвместими: оргазмът би трансформирал един светец във вълк.
***
След метафорите – аптеката. Така се износват огромните усеща. Започваш като стихотворец, завършваш като гинеколог! Няма по-окаяна орис от тази на влюбения.
***
Обявяваш война на жлезите, а се влачиш по стомах след изпаренията на някоя повлекана... Какво е силата на гордостта против литургията на миризмите, против зоологическия тамян?
***
Представа за обич, по-чиста от пролет, която, наскърбена от разврата на цветята, би обляла в сълзи корените им...
***
Мога да схвана и да оправдая отклоненията в любовта и във всичко; само че просто мозъкът ми не го побира, че се срещат импотентни и измежду простаците.
***
Сексът: балканизация на телата, хирургия и пепел, животинство на някогашен светец, врявата на смехотворно и незабравимо проваляне...
***
В сластта, както и в суматохата, се завръщаме към корените си; незаслужено напъденото шимпанзе най-накрая се явява в популярност – едвам изкрещи.
***
Зрънце подигравка в секса изкривява използването му и трансформира практиканта в " шегобиец " на Вида.
***
Две отрудени жертви, възторгнати от мъчението си, от звуковото си потене. Какъв парад единствено ни постановат сериозността на сетивата и важниченето на тялото!
Кикот измежду пъшкането – единственият метод да осуетим наредбите на кръвта, помпозността на биологията.
***
Кой не е изслушвал изповедта на някой несретник, до който Тристан би приличал на сводник?
***
Достойнството на любовта е в отрезвялата деликатност, надживяла мига на секретирането.
***
Да знаеха импотентните какъв брой майчинска е природата по отношение на тях, щяха да благославят съня на жлезите и да го възхваляват по кьошетата.
***
Откак Шопенхауер бе осенен от нелепото ентусиазъм да изведе сексуалността до метафизика, а Фройд – да размени двусмислените намеци с псевдонаука за нашите разстройства, благоприлично е куцо и сакато да ви занимава със " смисъла " на своите подвизи, свянове и триумфи. Всички изповеди с това стартират, всички диалози с това приключват. Скоро връзките ни с другите ще се сведат до регистрация на същински или мислени оргазми... Това е участта на опустошената ни от ретроспекции и анемия раса: да се възпроизвежда словесно, да споделя за нощите си, като преувеличава несполуките или успехите им.
***
Колкото по-обръгнал е един дух, толкоз по-голяма е заплахата да реагира като госпожичка, в случай че го порази любовта.
***
Два пътя се отварят пред мъжа и дамата: жестокостта и безразличието. По всичко проличава, че ще заловен втория, че няма да има нито пояснения, нито раздор посред им, а ще не престават да се раздалечават, че педерастията и онанизмът, възхвалявани в учебни заведения и храмове, ще завладеят тълпите, че куп анулирани пороци ще възвърнат жизнеността си и че научни процедури ще заменят рандемана на спазъма и проклятието на двойката.
***
Смес от анатомия и възторг, апотеоз на неразрешимостта, идеална храна за ненаситния апетит на разочарованието, Любовта ни води в подземията на славата...
***
Обичаме... все пак; и това " въпреки всичко " покрива безспир.
Откъс от раздел
Упражнения по възхита (1986)
Борхес
Писмо до Фернандо Саватер
Париж, 10 декември 1976 година
Скъпи приятелю,
През ноември, отбивайки се в Париж, ме поканихте да вземам участие в един алманах, отдаден на Борхес. Първият ми отклик беше отвод, вторият... също. За какво да му приписвам почести, когато самите Университети го вършат? Върху главата му се стовари злощастието да бъде приет. А заслужаваше по-добра орис. Заслужаваше да си остане в сянката, в неуловимото, да бъде изплъзващ се и неизвестен като колорит. Там му е мястото.
Освещаването е най-лошото от всички санкции – за всеки публицист въобще и още повече за публицист от неговия тип. След като го цитират всички, човек не може да си разреши да го цитира или стори ли го, добива чувството, че се влива в тълпата негови " обожатели ", негови врагове. Желаещите непременно да го оценят в действителност го тласкат надолу. Спирам, тъй като усещам, че в случай че продължа в същия дух, ще стартира да се умилявам от ориста му. А евентуално имаме учредения да предположим, че тъкмо това е и неговото чувство.
Казах ви един път, коства ми се, че той провокира интереса ми точно с принадлежността си към изчезваща човешка порода, въплъщавайки парадокса на уседналия интелектуален безродник, на неподвижния странник, който се усеща вкъщи си в няколко цивилизации и литератури: превъзходно и обречено страшилище.
В Европа подобен образец е може би един другар на Рилке, Рудолф Касиер, разгласил в самото начало на века ослепително проучване за британската лирика (след като го изчетох през последната война, се захванах да изучавам британски...), приказвал с възхитително предусещане както за Стърн, Гогол или Киркегор, по този начин и за Магреб и Индия.
Дълбочина и осведоменост не са съвместими, а той въпреки всичко бе съумял да ги съчетае. Универсален дух, лишен единствено от едно - великолепие и изкусителност. И тук изпъква превъзходството на Борхес, непостижим съблазнител, който съумява да притури зрънце неуловимост, въздушност и пяна във всяко нещо, даже и в най-суровото умозаключение. Защото у него всичко е преобразено от играта, от танца на огрян находки и прелестните софизми.
Никога не са ме притегляли духовете, зазидани в една-единствена форма на културата. Не пускай корени, не се включвай в никаква общественост – това е бил, това е и в този момент девизът ми. Извърнат към други хоризонти, всеки път съм се опитвал да науча какво става отвъд. На двайсет години Балканите нямаха към този момент какво да ми предложат. Това е драмата, само че също и преимуществото да си роден във второстепенно, безлично " културно " пространство.
Чужденецът бе станал мой господ. Оттук тази жадност за поклонничество из литератури и философии, мъчителната примамка за тях. Онова, което се случва в Източна Европа, неизбежно би трябвало да се случва и в Латинска Америка и съм забелязал, че нейните представители са безпределно по-осведомени и по- " култивирани " от неизлечимо провинциалните западноевропейци. Нито във Франция, нито в Англия зървам някой, чието любознание да се мери с Борхесовото: любознание, превърнато в фикс идея, в недостатък, наблягам недостатък, тъй като в рамките на изкуството и размисъла всичко, неозарено от донейде извратен жар, е незадълбочено, т.е. нереално.
През студентските години по някое време опрях до учениците на Шопенхауер. Сред тях изключително ме притегли един, Филип Майландер. Автор на " Философия на освобождението ", той сияеше в моите очи и с блясъка, притурен от самоубийството. Ласкаех се, че единствен познавам този изцяло пропуснат мъдрец, за което прочее нямах никаква заслуга, тъй като неизбежно трябваше да се натъкна на него в изследванията си. Каква беше изненадата ми, когато след години попаднах на един Борхесов текст, отдаден на него!
Привеждам този образец, тъй като от този момент се замислих по-сериозно за участта на Борхес – наименуван на универсалното и прикрепен за него, длъжен да опипва с духа си всички направления, в случай че ще единствено с цел да избяга от аржентинската задуха. Бездната на Латинска Америка прави писателите от цялостен един континент по-открити, по-живи и по-разнолики от западноевропейците – смразени в своите обичаи, неспособни да се отърсят от достолепната си склероза.
Понеже ме питате какво най ме притегля у Борхес, ще ви отговоря без съмнение: лекотата в най-различни области, способността му с еднообразно проницание да пояснява Вечното завръщане и Тангото. За него всичко е значимо, откакто самичък е център на всичко. Всеобемащото любознание е симптом за жизнеспособност единствено в случай че носи абсолютния отпечатък на аза, на едно аз, представляващо начална и убежна точка на всичко: царствена необективност, начало и край, по отношение на което са годни и най-причудливите мерни единици. Къде е действителността във всичко това? Азът – висш фарс...
Играта у Борхес припомня сантиментална подигравка, метафизическо проучване на илюзията, жонгльорство с Безкрая. Днешният Фридрих Шлегел е стъпил с два крайници в Патагония.
И още един път – може единствено да се съжалява, че една енциклопедична усмивка и една толкоз изтънчена визия провокират всеобщото утвърждение, с всичко последващо нататък... Но в последна сметка Борхес би могъл да се трансформира в знак на едно човечество без канони и системи и в случай че въобще съм в положение да се видя като последовател на някаква химера, това е тази, в която всеки ще построява себе си като негово сходство, сходство на един от минимум тежките духове, живели в миналото, на последния от " деликатните ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (742)
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Шемет на скептицизма " с създател Емил Мишел Чоран, възложен от Издателство " Изток Запад ".
Роденият през 1911 година в Разшинари до Сибиу (Румънска Трансилвания) Емил Мишел Чоран, приключва философския факултет на Букурещкия университет, специализира една година в Берлин и от 1937 година до гибелта си (април 1995 г.) живее в Париж, Франция. " Шемет на скептицизма " – заглавие, препоръчано от преводача Красимир Мирчев – е том, чието наличие е конкретизирано през март 1990 година в мансардното апартаментче на парижкия площад " Одеон ", където писателят прекарва повече от четирийсет години.
Издаден за пръв път през 1996 година, той съдържа напълно три от десетте книги, написани от Чоран на френски – втората, шестата и предпоследната, и е побрал някои от най-кратките текстове на създателя, както и най-дългия. Това е релативно цялостно показване на тематиките, до които се допира мисълта на Чоран, разгласяване на непрекъснатите, даже натрапчиво звучащи в нея претекстове.
Превод от френски Красимир Мирчев
Откъс от раздел
Силогизми на горчивината (1952)
Жизненост на любовта
Принасят на отегчението единствено еротичните натури, авансово разочаровани от любовта.
***
Една отиваща си обич е толкоз плодоносно философско тестване, че трансформира и бръснаря в противник на Сократ.
***
Изкуството да обичаме? Умение да се съчетава вампирски характер с дискретността на анемония.
По ламтеж за терзания и страдалческо озлобление единствен ревнивецът може да се мери с мъченика. Но единия го канонизират, а на другия се присмиват.
***
Защо " ковчегът на брака " (the Marriage hearse)? Защо не ковчегът на любовта? – Жалко, че Блейк е сложил това ограничаване!
***
Онан, Сад, Мазох – какви късметлии! Имената им, както и подвизите им, няма да отшумят.
***
Жизненост на Любовта: незаслужено ще е да злословим против възприятие, надживяло романтизма и бидето.
***
Който е протегнал ръка на живота си поради една уличница, реализира по-всеобхватен и по-дълбок опит от героя, раздрусал света.
***
Кой би се хабил в сексуалността без вярата да изгуби свяст за малко повече от секунда, за цялостен живот?
***
Мечтая си от време на време за обич далечна и въздушна, напомняща шизофрения на парфюм...
***
Да чувстваш мозъка си: събитие еднообразно пагубно и за мисълта, и за мъжеството.
***
Погребваш чело сред две гърди, сред два континента на Смъртта...
***
Монах и месар са се счепкали вътре във всяко предпочитание.
***
Единствени изиграните пристрастености, лицемерните прехласвания имат нещо общо с духа, със самоуважението; откровените усеща приказват за неуважение на себе си.
***
Да бе му провървяло в любовта, Адам щеше да ни спести Историята.
***
Винаги съм си мислил, че Диоген би трябвало да е претърпял на млади години някакъв любовен срив: човек не се впуска в пътя на злостта, в случай че не е подбуден от венерическа болест или от някоя нетърпима слугиня.
***
Има осъществявания, които прощаваме единствено на себе си: представим ли си някой, жарък в прочут жанр грухтене, става невероятно да му подадем ръка.
***
Плът и състрадание са несъвместими: оргазмът би трансформирал един светец във вълк.
***
След метафорите – аптеката. Така се износват огромните усеща. Започваш като стихотворец, завършваш като гинеколог! Няма по-окаяна орис от тази на влюбения.
***
Обявяваш война на жлезите, а се влачиш по стомах след изпаренията на някоя повлекана... Какво е силата на гордостта против литургията на миризмите, против зоологическия тамян?
***
Представа за обич, по-чиста от пролет, която, наскърбена от разврата на цветята, би обляла в сълзи корените им...
***
Мога да схвана и да оправдая отклоненията в любовта и във всичко; само че просто мозъкът ми не го побира, че се срещат импотентни и измежду простаците.
***
Сексът: балканизация на телата, хирургия и пепел, животинство на някогашен светец, врявата на смехотворно и незабравимо проваляне...
***
В сластта, както и в суматохата, се завръщаме към корените си; незаслужено напъденото шимпанзе най-накрая се явява в популярност – едвам изкрещи.
***
Зрънце подигравка в секса изкривява използването му и трансформира практиканта в " шегобиец " на Вида.
***
Две отрудени жертви, възторгнати от мъчението си, от звуковото си потене. Какъв парад единствено ни постановат сериозността на сетивата и важниченето на тялото!
Кикот измежду пъшкането – единственият метод да осуетим наредбите на кръвта, помпозността на биологията.
***
Кой не е изслушвал изповедта на някой несретник, до който Тристан би приличал на сводник?
***
Достойнството на любовта е в отрезвялата деликатност, надживяла мига на секретирането.
***
Да знаеха импотентните какъв брой майчинска е природата по отношение на тях, щяха да благославят съня на жлезите и да го възхваляват по кьошетата.
***
Откак Шопенхауер бе осенен от нелепото ентусиазъм да изведе сексуалността до метафизика, а Фройд – да размени двусмислените намеци с псевдонаука за нашите разстройства, благоприлично е куцо и сакато да ви занимава със " смисъла " на своите подвизи, свянове и триумфи. Всички изповеди с това стартират, всички диалози с това приключват. Скоро връзките ни с другите ще се сведат до регистрация на същински или мислени оргазми... Това е участта на опустошената ни от ретроспекции и анемия раса: да се възпроизвежда словесно, да споделя за нощите си, като преувеличава несполуките или успехите им.
***
Колкото по-обръгнал е един дух, толкоз по-голяма е заплахата да реагира като госпожичка, в случай че го порази любовта.
***
Два пътя се отварят пред мъжа и дамата: жестокостта и безразличието. По всичко проличава, че ще заловен втория, че няма да има нито пояснения, нито раздор посред им, а ще не престават да се раздалечават, че педерастията и онанизмът, възхвалявани в учебни заведения и храмове, ще завладеят тълпите, че куп анулирани пороци ще възвърнат жизнеността си и че научни процедури ще заменят рандемана на спазъма и проклятието на двойката.
***
Смес от анатомия и възторг, апотеоз на неразрешимостта, идеална храна за ненаситния апетит на разочарованието, Любовта ни води в подземията на славата...
***
Обичаме... все пак; и това " въпреки всичко " покрива безспир.
Откъс от раздел
Упражнения по възхита (1986)
Борхес
Писмо до Фернандо Саватер
Париж, 10 декември 1976 година
Скъпи приятелю,
През ноември, отбивайки се в Париж, ме поканихте да вземам участие в един алманах, отдаден на Борхес. Първият ми отклик беше отвод, вторият... също. За какво да му приписвам почести, когато самите Университети го вършат? Върху главата му се стовари злощастието да бъде приет. А заслужаваше по-добра орис. Заслужаваше да си остане в сянката, в неуловимото, да бъде изплъзващ се и неизвестен като колорит. Там му е мястото.
Освещаването е най-лошото от всички санкции – за всеки публицист въобще и още повече за публицист от неговия тип. След като го цитират всички, човек не може да си разреши да го цитира или стори ли го, добива чувството, че се влива в тълпата негови " обожатели ", негови врагове. Желаещите непременно да го оценят в действителност го тласкат надолу. Спирам, тъй като усещам, че в случай че продължа в същия дух, ще стартира да се умилявам от ориста му. А евентуално имаме учредения да предположим, че тъкмо това е и неговото чувство.
Казах ви един път, коства ми се, че той провокира интереса ми точно с принадлежността си към изчезваща човешка порода, въплъщавайки парадокса на уседналия интелектуален безродник, на неподвижния странник, който се усеща вкъщи си в няколко цивилизации и литератури: превъзходно и обречено страшилище.
В Европа подобен образец е може би един другар на Рилке, Рудолф Касиер, разгласил в самото начало на века ослепително проучване за британската лирика (след като го изчетох през последната война, се захванах да изучавам британски...), приказвал с възхитително предусещане както за Стърн, Гогол или Киркегор, по този начин и за Магреб и Индия.
Дълбочина и осведоменост не са съвместими, а той въпреки всичко бе съумял да ги съчетае. Универсален дух, лишен единствено от едно - великолепие и изкусителност. И тук изпъква превъзходството на Борхес, непостижим съблазнител, който съумява да притури зрънце неуловимост, въздушност и пяна във всяко нещо, даже и в най-суровото умозаключение. Защото у него всичко е преобразено от играта, от танца на огрян находки и прелестните софизми.
Никога не са ме притегляли духовете, зазидани в една-единствена форма на културата. Не пускай корени, не се включвай в никаква общественост – това е бил, това е и в този момент девизът ми. Извърнат към други хоризонти, всеки път съм се опитвал да науча какво става отвъд. На двайсет години Балканите нямаха към този момент какво да ми предложат. Това е драмата, само че също и преимуществото да си роден във второстепенно, безлично " културно " пространство.
Чужденецът бе станал мой господ. Оттук тази жадност за поклонничество из литератури и философии, мъчителната примамка за тях. Онова, което се случва в Източна Европа, неизбежно би трябвало да се случва и в Латинска Америка и съм забелязал, че нейните представители са безпределно по-осведомени и по- " култивирани " от неизлечимо провинциалните западноевропейци. Нито във Франция, нито в Англия зървам някой, чието любознание да се мери с Борхесовото: любознание, превърнато в фикс идея, в недостатък, наблягам недостатък, тъй като в рамките на изкуството и размисъла всичко, неозарено от донейде извратен жар, е незадълбочено, т.е. нереално.
През студентските години по някое време опрях до учениците на Шопенхауер. Сред тях изключително ме притегли един, Филип Майландер. Автор на " Философия на освобождението ", той сияеше в моите очи и с блясъка, притурен от самоубийството. Ласкаех се, че единствен познавам този изцяло пропуснат мъдрец, за което прочее нямах никаква заслуга, тъй като неизбежно трябваше да се натъкна на него в изследванията си. Каква беше изненадата ми, когато след години попаднах на един Борхесов текст, отдаден на него!
Привеждам този образец, тъй като от този момент се замислих по-сериозно за участта на Борхес – наименуван на универсалното и прикрепен за него, длъжен да опипва с духа си всички направления, в случай че ще единствено с цел да избяга от аржентинската задуха. Бездната на Латинска Америка прави писателите от цялостен един континент по-открити, по-живи и по-разнолики от западноевропейците – смразени в своите обичаи, неспособни да се отърсят от достолепната си склероза.
Понеже ме питате какво най ме притегля у Борхес, ще ви отговоря без съмнение: лекотата в най-различни области, способността му с еднообразно проницание да пояснява Вечното завръщане и Тангото. За него всичко е значимо, откакто самичък е център на всичко. Всеобемащото любознание е симптом за жизнеспособност единствено в случай че носи абсолютния отпечатък на аза, на едно аз, представляващо начална и убежна точка на всичко: царствена необективност, начало и край, по отношение на което са годни и най-причудливите мерни единици. Къде е действителността във всичко това? Азът – висш фарс...
Играта у Борхес припомня сантиментална подигравка, метафизическо проучване на илюзията, жонгльорство с Безкрая. Днешният Фридрих Шлегел е стъпил с два крайници в Патагония.
И още един път – може единствено да се съжалява, че една енциклопедична усмивка и една толкоз изтънчена визия провокират всеобщото утвърждение, с всичко последващо нататък... Но в последна сметка Борхес би могъл да се трансформира в знак на едно човечество без канони и системи и в случай че въобще съм в положение да се видя като последовател на някаква химера, това е тази, в която всеки ще построява себе си като негово сходство, сходство на един от минимум тежките духове, живели в миналото, на последния от " деликатните ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (742)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ