Нов красив роман от Христо Добротинов
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СТРЯХА
ПРИКАЗКАТА КАТО ЖИВОТ
от Христо Добротинов
Обем: 176 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978–954–26–2300–7
Очаквайте на 14 ноември!
За книгата
Романът е роман за поколението, претърпяло два исторически разлома: единия – посредством ориста на предците си, втория – посредством личния си живот. Място на повествованието – както и в предходния разказ на Добротинов „ Светулките ще ти покажат пътя “ – още веднъж е Търново. А монументът със скръбната фигура на Майка България в центъра на града въплъщава главните тематики в романа – паметта и Родината.
Детството на основния воин Х. е вплетено в очарованието на приказките на Ангел Каралийчев. Писателят го орисва още със самото му раждане. Тази невидима връзка предопределя целия живот на Х. – любови, кариера, фантазии. И когато би трябвало да направи избор, негов несъзнателен ориентир е томчето „ Приказен свят “ на огромния публицист.
Добротинов още веднъж потвърждава своето майсторство да излага концепциите си по внимателен метод и да реализира мощни внушения.
За създателя
Христо Добротинов е роден на 8 май 1952 година във Велико Търново. По обучение е правист. Публикувал е книгите: „ Погребението на капитанската шапка ” („ Народна юноша ”, 1976), получила Национална премия „ Южна пролет “ за първа книга, „ Отвъд снега ” („ Български публицист ”, 1981), „ Спомен за курорта ” („ Български публицист ”, 1985), „ Бракове в София ” („ Български публицист ”, 1988), „ Игра на конспиратори„ („ Христо Г. Данов ”, 1989), „ В търсене на холивудския лакей “ („ Хермес “, 2019), получила годишната премия за прозаичност за 2020 година на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на съветски, полски, немски и турски език.
За романа „ Светулките ще ти покажат пътя “ получи Национална премия „ Христо Г. Данов “ 2022 година.
Христо Добротинов е член е на Съюза на българските писатели и на българския ПЕН-център.
Надявам се „ Стряха “ да получи добър отклик и да се чете от необятна публика. Писах я, както всички книги до момента, с въодушевление.
Интервю с Христо Добротинов
Г-н Добротинов, в средата на ноември излиза новият ви разказ – „ Стряха. Приказката като живот “. Какви са главните тематики и проблеми, които намират художествена реализация в него?
Най-напред желая да изразя благодарността си към издателство „ Хермес “ за доверието да издаде „ Стряха “. Не съм от пишещите, които авансово обмислят какви проблеми да слагат в книгите си и какви предписания да предложат за тяхното решение. Аз просто описвам истории и се старая да увлека. Ако тези две условия са спазени, то читателят самичък ще направи своите заключения. Но най-общо: в „ Стряха “ е показан животът на едно потомство – моето. На напред във времето излиза паметта – като философия за смисъла на предишното и като преобразяваща мощ за бъдещето. Възниква и въпросът до каква степен в разбирането за дребната Родина – дом, семейство, дълг – се крие ключът към възприемането на огромния свят. Не на последно място „ Стряха “ е израз на респект към всичко – предопределение, творчество, живот, – което е обвързвано с най-големия съгласно мен български публицист – Ангел Каралийчев.
Ангел Каралийчев и неговото творчество са неизменима част от сюжета. Каква съгласно вас е ролята на приказките за опазване на родовата памет?
Приказките освен резервират националната памет, само че възпитават, носят духа на положителното. Те могат да трансформират света, стига техните полезности да станат част от нас и да дефинират нашите действия. Това съм се опитал да покажа с облика на основния воин в „ Стряха “ – Х., чието детство е вплетено в магията на приказките на Ангел Каралийчев, а писателят го орисва още със самото му раждане. Не съм дал име на героя, тъй като имам вяра, че на негово място може да бъде всеки един от нас. Пресичането на „ Приказния свят “ на Ангел Каралийчев със ориста на основния воин в повествованието не е инцидентно. Вярвам, че това ще бъде предстояща и наложителна среща и за бъдещите генерации. Поетът Фурнаджиев счита, че Ангел Каралийчев ще бъде четен, до момента в който има българска земя и български език.
Изграждате плътни и запаметяващи се облици. Как се трансформират те в подтекста на обществено-политическия живот в България, който в романовото време обгръща интервала от Първата международна война до наши дни?
Главният воин Х. е юрист и се изправя пред алтернативата за разликата сред справедливостта, морала и закона. Този избор допуска и по-ярък облик. А другояче: съществува повторяемост в човешкото държание, изключително в гранични интервали, единствено амплитудите са по-големи – по-усърдно е нагаждането (виждаме го и сега), по-жестоки са измените, по-тъжно е съжалението за пропуснатата обич, това ни демонстрира историята. Всеки дефинира живота си по този начин, както го схваща, и в този извод няма укор.
Част от действието в книгата, сходно на предходния ви разказ – „ Светулките ще ти покажат пътя “, се развива във Велико Търново. Кое ви притегля толкоз доста в старопрестолната столица?
В „ Стряха “ Търново участва дотолкоз, доколкото част от историята се развива към отливането на короната на емблематичния за града монумент на Майка България. Вече загатнах, че „ Стряха “ е изложение за моето потомство, а и не може да бъде другояче: хоризонтът на един пишещ е най-достоверен, когато покрива личния му живот и разказите на неговите родители – тогава историята е витална и звучи правдиво, а цветовете са ярки и запаметяващи се.
Предишният ви разказ – „ Светулките ще ти покажат пътя “, завоюва Национална литературна премия „ Христо Г. Данов “ за 2022 година. Това огромно самопризнание очевидно е подействало като тласък, само че е и отговорност. Кое надви при писането на новата книга?
Националната премия „ Христо Г. Данов “ е огромна чест за всеки пишещ, само че надалеч по-важно от премиите е читателското внимание. Благодарен съм за позитивните мнения за „ Светулките… “. Надявам се „ Стряха “ също по този начин да получи добър отклик и да се чете от необятна публика. Писах я, както всички книги до момента, с въодушевление.
Откъс
1993
Х. трябваше да отиде в районното ръководство. Бяха задържали някакъв малчуган и родителите му дотърчаха в адвокатската фирма. Нищо не постановяваше бързане и Х. потегли пешком през парка. Дърветата се раззеленяваха, само че към момента личаха тежките стъпки на зимата – черните клони, сивите пролуки, в които беше напластена мъгла. В един подобен неразбираем прозорец Х. видя пейката. Беше дръпната малко по-навътре от алеята, като че ли с цел да се скрие от непознато любознание. Напред стърчаха единствено ръждясващите крачета, стъпили във влажната пръст. А сред клоните, като в старовремска фотография, обрамчени от напъпващата зеленина, бяха замръзнали две фигури. Неподвижни, като че ли разчитащи бъдеща новина, те приличаха на восъчни манекени. Взорът на мъжа беше заплеснат и скучаещ, до момента в който очите на дамата излъчваха увереност. Точката, в която се бяха вторачили, евентуално беше закована високо в пространството, тъй като и двамата бяха вдигнали глави. Ръката на мъжа беше положена добродушно на бедрото на дамата – знак, показващ или инцидентна немарливост, или отдавнашна непосредственост. Изведнъж дамата направи внезапно придвижване – може би предчувстваше заплаха, и срещна безпомощната усмивка на Х. Взаимната изненада търпя единствено момент, въпреки той да им се стори прекомерно дълъг. Изразът на дамата се сменяше бързо – като талази налитаха разстройване, нерешителност, каквато изпитват хванатите джебчии, нервно отърсване – какво толкоз е станало, до момента в който най-сетне на лицето й замръзна яд – поради глупавото появяване на мъжа й в парка, поради инцидентното преплитане на погледи, най-накрая – поради налагащото се по-късно пояснение.
Мигът отлетя. Х. продължи по алеята.
Режисьорът също се раздвижи – пролетна муха кръжеше към носа му.
– Какво има? – попита мързеливо той, усещайки натегнатост във Василена, но не отмести длан от бедрото й.
Защо се насочи към театъра, Х. не знаеше. Следобедът залязваше. Гардеробиерката идваше от другата страна на улицата – на същото разстояние от служебния вход, на което се намираше и Х. При еднакъв ход щяха да се срещнат до рампата за декорите. Така и стана.
– Почакайте – сподели гардеробиерката.
Х. се досети, че всичко е било изписано на лицето му – и чувството за остаряла фотография, и запечатаният ядосан взор на Василена, и тъпото разкарване по стаите в сектора, до момента в който откри началника – хашлакът беше пуснат – на излизане дори не сподели сбогом, не се извини, единствено изрева: „ Аз ще ви науча “, и хукна по улицата. Гардеробиерката се върна бързо.
– Смених си дежурството – сподели, и двамата потеглиха бързо, без подканяне, без непотребни думи, като че ли измъкването беше единственото свястно нещо, което можеха да създадат.
Вървяха дълго, без да нагласят такта на стъпките си. Любовта беше мудна и нежна, беше няма и без небосвод – мека пелена, която обгръщаше като давност стаята – Х. дори не се и запита къде се намира, не беше следил пътя, единствено запомни остарялата дървена спалня със страшна рисунка на горната табла – светец, евентуално свети Георги, който пробождаше с копие рахитичен дракон. Всичко беше безмълвно – оттатък времето. И чак на излизане, малко преди да се разделят, гардеробиерката сподели:
– Знам всичко за вас. Стига да желаете, можете да ми помогнете.
– За какво? – попита Х.
п редставя
СТРЯХА
ПРИКАЗКАТА КАТО ЖИВОТ
от Христо Добротинов
Обем: 176 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978–954–26–2300–7
Очаквайте на 14 ноември!
За книгата
Романът е роман за поколението, претърпяло два исторически разлома: единия – посредством ориста на предците си, втория – посредством личния си живот. Място на повествованието – както и в предходния разказ на Добротинов „ Светулките ще ти покажат пътя “ – още веднъж е Търново. А монументът със скръбната фигура на Майка България в центъра на града въплъщава главните тематики в романа – паметта и Родината.
Детството на основния воин Х. е вплетено в очарованието на приказките на Ангел Каралийчев. Писателят го орисва още със самото му раждане. Тази невидима връзка предопределя целия живот на Х. – любови, кариера, фантазии. И когато би трябвало да направи избор, негов несъзнателен ориентир е томчето „ Приказен свят “ на огромния публицист.
Добротинов още веднъж потвърждава своето майсторство да излага концепциите си по внимателен метод и да реализира мощни внушения.
За създателя
Христо Добротинов е роден на 8 май 1952 година във Велико Търново. По обучение е правист. Публикувал е книгите: „ Погребението на капитанската шапка ” („ Народна юноша ”, 1976), получила Национална премия „ Южна пролет “ за първа книга, „ Отвъд снега ” („ Български публицист ”, 1981), „ Спомен за курорта ” („ Български публицист ”, 1985), „ Бракове в София ” („ Български публицист ”, 1988), „ Игра на конспиратори„ („ Христо Г. Данов ”, 1989), „ В търсене на холивудския лакей “ („ Хермес “, 2019), получила годишната премия за прозаичност за 2020 година на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на съветски, полски, немски и турски език.
За романа „ Светулките ще ти покажат пътя “ получи Национална премия „ Христо Г. Данов “ 2022 година.
Христо Добротинов е член е на Съюза на българските писатели и на българския ПЕН-център.
Надявам се „ Стряха “ да получи добър отклик и да се чете от необятна публика. Писах я, както всички книги до момента, с въодушевление.
Интервю с Христо Добротинов
Г-н Добротинов, в средата на ноември излиза новият ви разказ – „ Стряха. Приказката като живот “. Какви са главните тематики и проблеми, които намират художествена реализация в него?
Най-напред желая да изразя благодарността си към издателство „ Хермес “ за доверието да издаде „ Стряха “. Не съм от пишещите, които авансово обмислят какви проблеми да слагат в книгите си и какви предписания да предложат за тяхното решение. Аз просто описвам истории и се старая да увлека. Ако тези две условия са спазени, то читателят самичък ще направи своите заключения. Но най-общо: в „ Стряха “ е показан животът на едно потомство – моето. На напред във времето излиза паметта – като философия за смисъла на предишното и като преобразяваща мощ за бъдещето. Възниква и въпросът до каква степен в разбирането за дребната Родина – дом, семейство, дълг – се крие ключът към възприемането на огромния свят. Не на последно място „ Стряха “ е израз на респект към всичко – предопределение, творчество, живот, – което е обвързвано с най-големия съгласно мен български публицист – Ангел Каралийчев.
Ангел Каралийчев и неговото творчество са неизменима част от сюжета. Каква съгласно вас е ролята на приказките за опазване на родовата памет?
Приказките освен резервират националната памет, само че възпитават, носят духа на положителното. Те могат да трансформират света, стига техните полезности да станат част от нас и да дефинират нашите действия. Това съм се опитал да покажа с облика на основния воин в „ Стряха “ – Х., чието детство е вплетено в магията на приказките на Ангел Каралийчев, а писателят го орисва още със самото му раждане. Не съм дал име на героя, тъй като имам вяра, че на негово място може да бъде всеки един от нас. Пресичането на „ Приказния свят “ на Ангел Каралийчев със ориста на основния воин в повествованието не е инцидентно. Вярвам, че това ще бъде предстояща и наложителна среща и за бъдещите генерации. Поетът Фурнаджиев счита, че Ангел Каралийчев ще бъде четен, до момента в който има българска земя и български език.
Изграждате плътни и запаметяващи се облици. Как се трансформират те в подтекста на обществено-политическия живот в България, който в романовото време обгръща интервала от Първата международна война до наши дни?
Главният воин Х. е юрист и се изправя пред алтернативата за разликата сред справедливостта, морала и закона. Този избор допуска и по-ярък облик. А другояче: съществува повторяемост в човешкото държание, изключително в гранични интервали, единствено амплитудите са по-големи – по-усърдно е нагаждането (виждаме го и сега), по-жестоки са измените, по-тъжно е съжалението за пропуснатата обич, това ни демонстрира историята. Всеки дефинира живота си по този начин, както го схваща, и в този извод няма укор.
Част от действието в книгата, сходно на предходния ви разказ – „ Светулките ще ти покажат пътя “, се развива във Велико Търново. Кое ви притегля толкоз доста в старопрестолната столица?
В „ Стряха “ Търново участва дотолкоз, доколкото част от историята се развива към отливането на короната на емблематичния за града монумент на Майка България. Вече загатнах, че „ Стряха “ е изложение за моето потомство, а и не може да бъде другояче: хоризонтът на един пишещ е най-достоверен, когато покрива личния му живот и разказите на неговите родители – тогава историята е витална и звучи правдиво, а цветовете са ярки и запаметяващи се.
Предишният ви разказ – „ Светулките ще ти покажат пътя “, завоюва Национална литературна премия „ Христо Г. Данов “ за 2022 година. Това огромно самопризнание очевидно е подействало като тласък, само че е и отговорност. Кое надви при писането на новата книга?
Националната премия „ Христо Г. Данов “ е огромна чест за всеки пишещ, само че надалеч по-важно от премиите е читателското внимание. Благодарен съм за позитивните мнения за „ Светулките… “. Надявам се „ Стряха “ също по този начин да получи добър отклик и да се чете от необятна публика. Писах я, както всички книги до момента, с въодушевление.
Откъс
1993
Х. трябваше да отиде в районното ръководство. Бяха задържали някакъв малчуган и родителите му дотърчаха в адвокатската фирма. Нищо не постановяваше бързане и Х. потегли пешком през парка. Дърветата се раззеленяваха, само че към момента личаха тежките стъпки на зимата – черните клони, сивите пролуки, в които беше напластена мъгла. В един подобен неразбираем прозорец Х. видя пейката. Беше дръпната малко по-навътре от алеята, като че ли с цел да се скрие от непознато любознание. Напред стърчаха единствено ръждясващите крачета, стъпили във влажната пръст. А сред клоните, като в старовремска фотография, обрамчени от напъпващата зеленина, бяха замръзнали две фигури. Неподвижни, като че ли разчитащи бъдеща новина, те приличаха на восъчни манекени. Взорът на мъжа беше заплеснат и скучаещ, до момента в който очите на дамата излъчваха увереност. Точката, в която се бяха вторачили, евентуално беше закована високо в пространството, тъй като и двамата бяха вдигнали глави. Ръката на мъжа беше положена добродушно на бедрото на дамата – знак, показващ или инцидентна немарливост, или отдавнашна непосредственост. Изведнъж дамата направи внезапно придвижване – може би предчувстваше заплаха, и срещна безпомощната усмивка на Х. Взаимната изненада търпя единствено момент, въпреки той да им се стори прекомерно дълъг. Изразът на дамата се сменяше бързо – като талази налитаха разстройване, нерешителност, каквато изпитват хванатите джебчии, нервно отърсване – какво толкоз е станало, до момента в който най-сетне на лицето й замръзна яд – поради глупавото появяване на мъжа й в парка, поради инцидентното преплитане на погледи, най-накрая – поради налагащото се по-късно пояснение.
Мигът отлетя. Х. продължи по алеята.
Режисьорът също се раздвижи – пролетна муха кръжеше към носа му.
– Какво има? – попита мързеливо той, усещайки натегнатост във Василена, но не отмести длан от бедрото й.
Защо се насочи към театъра, Х. не знаеше. Следобедът залязваше. Гардеробиерката идваше от другата страна на улицата – на същото разстояние от служебния вход, на което се намираше и Х. При еднакъв ход щяха да се срещнат до рампата за декорите. Така и стана.
– Почакайте – сподели гардеробиерката.
Х. се досети, че всичко е било изписано на лицето му – и чувството за остаряла фотография, и запечатаният ядосан взор на Василена, и тъпото разкарване по стаите в сектора, до момента в който откри началника – хашлакът беше пуснат – на излизане дори не сподели сбогом, не се извини, единствено изрева: „ Аз ще ви науча “, и хукна по улицата. Гардеробиерката се върна бързо.
– Смених си дежурството – сподели, и двамата потеглиха бързо, без подканяне, без непотребни думи, като че ли измъкването беше единственото свястно нещо, което можеха да създадат.
Вървяха дълго, без да нагласят такта на стъпките си. Любовта беше мудна и нежна, беше няма и без небосвод – мека пелена, която обгръщаше като давност стаята – Х. дори не се и запита къде се намира, не беше следил пътя, единствено запомни остарялата дървена спалня със страшна рисунка на горната табла – светец, евентуално свети Георги, който пробождаше с копие рахитичен дракон. Всичко беше безмълвно – оттатък времето. И чак на излизане, малко преди да се разделят, гардеробиерката сподели:
– Знам всичко за вас. Стига да желаете, можете да ми помогнете.
– За какво? – попита Х.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ